понеделник, 7 март 2011 г.

Пролетно ехо

Една пъпка помръдна и идващата Ехо долови веднага трепването. След миг още една се раздвижи и като по даден знак, след нея всички останали. Бяха от първото дърво, най-външното, а зад бяха строени десетките други.



Ехо спря пред дървото и зачака. Тих ветрец на име Вятърко, един южен младеж, спуснал се само преди няколко дни откъм планината, лишена вече от белите си калпаци и оголила върховете си към слънцето, си играеше между клоните. Той забеляза стоящата и прехвърли играта си на нея. Закачи косите ѝ, бутна тялото и после меките крайща на дрехите, а накрая реши да я погали. Ехо му се усмихна и на свой ред го докосна.


Вятърко засрамен се скри зад дърветата.


Беше млад ветрец и лесно се смущаваше, въпреки игривия си нрав. Не очакваше човешка дъщеря да може да го допира, но се оказа, че една от тях все пак умее това и му хареса. Той не знаеше как е възможно, затова и се опита да я примами в горичката.


Ехо обаче не го подгони, както Вятърко очакваше, а гледаше първата започнала да се разтваря плодна пъпчица пролетен цвят.


Също като раждаща се пеперуда – каза си тя и приближи, без да прави сянка с тялото си. Светлината прозираше през чистото ѝ тяло и помагаше на цветчето.


Листата на цвета страхливо се подадоха, но уловени веднага от слънчевите лъчи, започнаха да излизат бавно, но уверено. Те отблъснаха твърдите стени, които ги бяха крили от света, и отведнъж се разтвориха. Една по една останалите шепи, държащи цветове, се отвориха и повториха това раждане.


Слънцето ги изчака и след това докосна с лъчите си, наля в тях живот и ресничките в сърцата на цветчетата грайнаха. Младия вятър се върна и любопитен пролази по новородените. Златист прашец се вдигаше при преминаването му и дръвчето заприлича на облак от цъфтящи искри.


Лицето на Ехо също се покри с този прашец и когато слънцето я поглеждаше, и тя искреше като златна звезда. После прекара пръсти над тях и събра малко от искрите. Мина към следващото дърво и го посипа с тях. Цветчетата и в него се пробудиха и започнаха да се разпукват.


Вятърко едва сега я позна – онази, която с идването си роди цветовете на дървото. Ехо беше пролетта. Това го накара да я приближи отново. Беше чул, че дори суровите, могъщи северни ветрове, с поклон отстъпваха, щом идваше нежната сестра на зимата. И напускаха, оставяйки пролетта да стопли с цветове поднебесните земи.


Ехо протегна ръка и погали крилете му. Ветреца засвири тихо от удоволствие, така както котка мърка при допира на топлата длан, спускаща се по гърба ѝ.


- Хайде – каза му нежно тя, - помогни ми.. - и го плъзна да лети с нейната раждаща живота сила.


Един по един, после на букети, а след това цялата поляна започна да се озарява, сякаш дъгата бе изляла цветовете си над нея. Ехо се усмихваше и твореше пролетните краски неуморно. Младият ѝ помощник ги разнасяше за миг и те насищаха празния до скоро свят с топла пъстрота.

* * * * *
Когато слънцето започна да се спуска за нощен сън, долината вече се беше пременила и покрила с пролетта. Ехо вървеше между дървета и цветя и казваше на Вятърко как утре ще отидат заедно с реката от другата страна на планината, за да събудят и там живота. Затова нека сега той отива да почива, а не да се скита цяла нощ сред звездите.


Вятъра се засмя и се провря с полъха си между дългите ѝ пролетни коси и обеща да поспи преди идването на новият ден. След това разпиля ято пъстрокрили пеперуди и подгонил меките лъчи на залеза, бързичко изчезна зад гората.


Ехо остана сред маховете на крилете. Пеперудите кацаха по нея и пърхаха нежно направо в лицето ѝ. Тя ги поръси с останалия в ръцете ѝ прашец и ги поведе към своят дом, където да потърсят заедно звездната тишина на съня.

2 коментара:

  1. Много е красиво чак усетих пърхането на пеперудите, невероятно е!
    Благодаря :)

    ОтговорИзтриване
  2. Те са във всеки изблик на светлината, само трябва да ги уловим - и крилцата им започват да ни докосват.

    ОтговорИзтриване