Полет в неизвестното, а после пропадане в мрак. Бавно осъзнаване и безкрайно учудване, че все още те има. И след това осъзнаваш, че не си сам, а има някой до теб.
- Това ли е краят? - запита объркан, осъзнаващия, че все още може да мисли.
- Край никога не е имало – отговори му глас.
- Тогава начало?
- Кръгът е затворен и е без начало, затова няма и край.
Мислите се опитаха да надникнат в неизвестното, но се объркаха и смутено се прибраха в състоянието, което ги беше родило.
- Нима тогава и времето...
- Тук няма и време... – прошепна гласът.
- Ами спомените за миналото?
- Тихо ще се стопят само след няколко мига – отвърна гласът и с бяла мъгла обгърна последната останка от човека, който чакаше реда си да премине в...
Може би безкрайността?!
*****
Нямаше вече нито горе, нито долу. Само необятна пустота и остра като гилотина тишина, която съдържаше мислите.
- Така ли ще е студено?
- Много повече дори – каза гласът.
- А казват, че в Ада ще горим...
- Огънят не стопля вече мъртвото – отсъди той и замълча.
Мъгливата пелена се раздра от невидими нокти. От раните потекоха сълзи, отразяващи в милиони пъти нищото, което представляваше чакащия. Едно за кой път напомняне, че всичко до тук познато, е било само трепет на мимолетно усещане за дълъг живот.
- Но безкрайността е все пак някъде там – той се опита да хване една невидима нишка.
- Но само ако „някъде там“, се съдържа в нещо като безкрайност – отвърна отражението на мислите му.
- Все пак ще се превърна в нещо, нали?
Тишината посичаше всяка сълза. И тя се свличаше обезкрилена и мъртва, като последна въздишка. Искаше му се да узнае, че живота е вечно прераждане, а не безлично потъване в необятна пустиня.
- В нещо ново, нали?! - повтори с болка.
- Не, просто в нищо – скова го гласът, само миг преди чакащия да стане прашинка от бурята, която носеше в себе си време, пространство и угаснали вече души.
... болка, но боли, че ставаш нищо, дори и да си бил прашинка от времето :(
ОтговорИзтриванеПоздрави за реалистичния разказ!
Реалността е болка...
ОтговорИзтриване