Превратности на съдбата

Хил се измъкна от кабината на хронолета и се огледа. Пейзажът беше съвсем обикновен, но лишен от човешко присъствие. Наоколо, безразборно и лишени от всякакъв залесителен план, бяха поникнали ниски храсталаци и бодливи стръкове от непознат вид.

Кой знае къде съм се е озовал? – си рече той, поемайки от миришещия на поле въздух.

Това го подсети, че не по негово желание е тук и се обърна, за да изрита зеленото купе на машината. Винаги нещо ще вземе да се развали на толкова рекламираните продукти на „ИКАХРОН“. А този уж е най-новият им модел, даващ гаранция за сигурност – боклук!

Само да се върне по-скоро и ще ги накара да му платят солидна компенсация – закани се Хил. Да му блокира транспортера по време на скок и даже сега дори не може да отчете в коя година е запратил пътника си. И това ми е било пълна гаранция от три години. Дано да го намерят бързо къде е пропаднал и да го върнат у дома преди да е забъркал някоя каша в миналото.

Влезна в кабината и извади няколко нужни уреда, които напъха из джобовете и реши да се поразходи, убивайки времето. Можеше да има някой град наблизо, а и да е в епоха, която не е посещавал до сега. Ще поогледа, ще позяпа час-два, може сувенирче за жената да купи и пак ще се върне тук, ако онези от сервизния екип все пак открият къде е кривнал в повърхнината на времето.

Хил тръгна, подсвирквайки си някаква ренесансова мелодийка, която научи миналата година. Тревата беше леко оросена, значи трябва да е ранна есен, макар и да не се усещаше като толкова хладно. Слънцето едва се бе извисило над онази планина и топличко загряваше подопечния си свят.

Поне денят ще е топъл – отбеляза човекът от бъдещето. Носеше лека туника над пътния си костюм и ако тъпата машина го беше захвърлила в някоя ледена епоха, спасителния екип щеше да открие само замръзналата му озъбена мумия. Нали умниците от проектантските отдели не слагат вече парно в хронолетите, за да пестят място или нещо такова изказаха като оправдание.

Нямало нужда – толкова са надеждни - казват. А сигурно са икономисали от материала, мошениците.

Хил се засмя злорадо. Пак ще ги сложат след като се върне – обеща си той. И рекламките им ще изглеждат слабички, когато даде няколко интервюта. Една подобна ситуация спокойно може да доведе до фалит всяка занимаваща с пътуване във времето компания. Виж, ако му затвореха устата с дебела и тлъста сумичка, тогава нещата ще са други.

Той откъсна една клонка и си замаха безгрижно докато вървеше усмихнат от мисълта за бъдещата компенсация. Жалко само, че Ирулан ще го чака безнадеждно в онази пивница „Подкован петел”.

Представяйки си досадата на лицето ѝ, Хил погледна часовника, закъсняваше вече с петнадесет минути. Когато разбере, че колкото и да го чака, той няма да дойде, жена му ще се ядоса истински.

Сама в средата на деветнайсети век, в онзи град на брега на океана – все му забравяше името, и в съвсем неприятна компания. Но Ирулан точно там ще се позабавлява с местните кръвопийци, което поне ще охлади гневът ѝ от напразното чакане. Подобни неразбории изнервяха съпругата му. Сега ще се сърди сигурно една седмица, макар и да не е негова вината, че не е могъл да пристигне.

Усети и лек пристъп на глад. В „Подкован петел” сервират препечени ребърца, зелена салата и има дълбока изба с бъчви, от онова тежко червено вино, което и двамата обичаха да пият. Ирулан със сигурност в момента пресушава няколко кани едновремено, окончателно убедена, че Хил няма да се появи на срещата, и се чуди с коя отрепка да започне веселбата. Миналия месец пак спечели междупланетарния шампионат по бойни изкуства. Хил дори не искаше да мисли за моряците, просяците, бандитите и всичката друга паплач из пристанището, която скоро ще бъде пометена от тази невероятно красива фурия, разбесняла се сред фонтаните от плискащо се вино.

- Харе! – каза някой и Хил се стресна. Ръката му реагира обаче веднага и той насочи оръжието към гласът.

Беше някакво овчарче, на не повече от двайсетина години, което го гледаше с уплашени очи. Явно се бе свило в храстите да се облекчи, когато този непознат го стресна.

Хил точно така и го завари – приклекнал и чудещ се какво да прави. Малко по-нататък от тях беше стадото от стотина животни.

Хил включи преводача и сложи слушалката в ухото си. Тя автоматично щеше да превежда и неговите думи, като подаваше специални импулси към речевата част от мозъка, за може да говори всеки един от познатите езици на Земята, в която и епоха да му се наложи. Само че засега още не можеше да определи на кой език му говорят. Какво му рече напъващия се младеж?

- Харе! – повтори и той и веднага разбра, че е в Гърция. Коя ли година е? – Ти кой си?

- Ахил – овчар – младежът най-накрая изхвърли от тялото си ненужното и се изправи, усмихвайки се притеснено. – Аз бях... – Той изгледа нещото зад себе си, но Хил му кимна да не се притеснява. Човешко е да те напъне насред полето, а и май освен тях двамата други хора нямаше чак до онези височини на цял километър. – Абе, тука паса овцете.

- Ясно. Давай да вървим – предложи Хил и двамата се спуснаха към кротко преживящите животни.

Реши да се информира за местоположението си.

- Коя година е, сине?

- Първата след игрите. Десетите или нещо такова. От Атина ли си? – Ахил се възхити на кройката на туниката и разните причудливи елемнти на дрехите под нея. – Нов дизайн, а? Столичен!?

- От там – не се впусна в обяснения Хил. После нещо щракна в главата му. – Ти кой Ахил си? Онзи от... – той не довърши. Огледа пак момъка. Да, лицето беше подобно на онова, което бе виждал веднъж в музея, но там пък всички статуи си приличаха в своята белота. Сети се за друго. – Да има някаква война наоколо?

- Има, те всички мъже там и отидоха. Не сте ли чули в Атина?

- Не съм, пътувам все по работа – махна с ръка друговременника.

- То вече цяла година се бият заради синдиката „Менелай, Агамемнон и Сие”. Мен ме оставиха да паса овцете, че не ме бива за войник. Казват голяма война е, щом чак периодика Омир е отишъл да я отразява. А и добре плащали, казват също.

- Кой периодик? – вече му стана ясно къде се е върнал Хил. В тази епоха не пускаха лесно, имало много съдбосносни събития и опасността, ако нещо се промени в хода на историята, за съвремието е голяма. Но какво да се прави – да му мислят ония от „ИКАХРОН”, те да плащат лиценза за този скок, който няма да е никак евтин. Сигурно и глоба ще им тряснат, но това изобщо не е негов проблем.

- Омир, не може да не го знаеш, пише за „Егейски вести”. Аз сам не мога да чета, но имаме в нашето село един дето може. Той ни чете историйките от вестника. – Младежът се усмихна.

- Да, ясно. И какво – теб не те взеха? Че може ли такова нещо, другите ще се прочуят, а ти – с овцете – започна да убива времето си Хил. Имаше сигурно около час до идването на сервизния екип. Ще вземе да се направи на бог или нещо такова пред този овчар. Ей така – за майтап. Забранено е в подобни исторически важни епохи, но пък той не е законно тук, така че няма да носи никаква отговорност.

- Ами... – Ахил подвикна на едно от ленивите кучета да отиде и да върне няколко рунтави същества, решили, че ей там тревата е по-хубава. – То мене малко и ме е страх. Нали на война могат да ме посекат, или с копие да ме нанижат като на шиш. А и меча много не ми е удобен, знаеш ли как тежи?

- Сега ще ти помогна да станеш герой и половина. Слушай обаче какво ще разкажеш на другите...

Чуждовремеца набързо преразказа историята на героят Ахил от Троянската епопея. Че е син на богиня, че тя го направила неуязвим за оръжията, че не може да го убие нищо и така нататък. Овчарят запротестира, като каза, че майка му е перачка, ама вече я хванал артрита и сега е безработна на общински помощи. Как да излъжел, че изведнъж се оказал син богиня.

- Нищо де, нали е работила край морето, стига ти толкова като за образ на син на морска богиня, ти кажи каквото ти разказах, а след време няма кой да си го спомня – убедено рече Хил. - Обяви, че по волята на боговете досега си бил такъв некадърник и толкова тъп, че да ставаш само да пасеш овцете. Но това е било един вид изпитание за теб. Ела сега да те намажа аз с нещо. Сваляй този кирлив парцал и слушай нататъка.

Хил извади специалната крем-пяна за пътуващите във времето. Беше способна да издържи на всяко оръжие до края на двайсети век.

- Сега ще станеш наистина неуязвим. Това мечове, стрели, брадви, куршуми и осколки направо ще отскачат от нея. Но речи, че си пекан на божествения огън и затова е така – обясняваше той на кротко оставилия се в ръцете му младеж.

- А така – завърши Хил мазането. Беше покрил цялото тяло на Ахил с крема, само на едната пета не сложи, че момъка беше настъпал нещо останало от овцете и на него и през ум не му мина да го чисти. – Я застани ей там.

Овачаря се оглеждаше и почесваше от време на време. Пяната докато се втвърди малко сърби, но после става като втора кожа. Ефектът е кажи-речи вечен, само да не се измие със солена вода.

- Ей, слушай – сети се Хил, - в морето да не се къпеш, че тръгваш пак с овцете. Никога, разбра ли!

Ахил кимна неразбиращо.

- Гледай сега – Хил замахна с овчарското копие да прониже собственика му. Но острието просто се отблъсна от тялото и то остана съвсем невредимо. – Видя ли?

- А!?

Аха! И така е за всички оръжия, които сега се ползват. Няма нито едно, което да те убие. Само за морето помни, никакво къпане, иначе ставаш пак като преди. – Нещо забибка на колана на Хил и той се усмихна доволен. Екипът спасители е вече тук. – Хайде, че нямам време. Сега отивай да се покриеш със слава в голямата война.

- Ами, със здраве да си останеш и да ме споменаваш с добро.

- Аз благодаря... Как е името ти? – Ахил го гледаше с боготворение.

- Как... ами нека запомниш, че твоят бог-пазител ти е помогнал – рече Хил и хукна към хронолета, за да не си помислят ония некадърници, че е загинал в чуждото време. Викна през рамо:

– Който и да е той, ти си избери – не помнеше точно историята, кой кого е пазил по време на онази десетлетна битка.

Когато стигна на полянката неговият хронолет беше вече натоварен на сервизния балон и техниците се готвеха да изчезват. Дежурния служител от „ИКАХРОН” се приближи и мазно попита дали уважаемия има някакво желание?

- Да, имам – каза весело Хил. Чувстваше се някак си доволен от срещата си с този известен герой от миналото и настроението му се беше върнало. – Ще ме отведете до там, за където бях тръгнал, само че с десетина минути закъснение от този час – той им подаде кристалния носител на скока си, който така и не можа да направи, споменавайки, че е поради тяхната некадърност и прахосване на лично време, което той предварителни е заплатил.

Точно така каза Хил и се ухили нагло, намеквайки, че всичко изгубено ще трябва да бъде компенсирано.

- Разбира се, уважаеми – поклони се служителя. – Където пожелаете ще ви отведем, напълно безплатно.

Защо поиска десет минути закъснение ли? Е, ами просто искаше да остави Ирулан да се поразкърши малко, но също така и сам да може да участва в боя, преди тя сама да се е разправила с цялата кръчма. За тяхната семейна двойка едно от любимите забавления беше да предизвикват масови сбивания по разните му там долнопробни барове из пристанищата на далечния деветнайсети век.

* * * * *

Късно вечерта, когато двамата с Ирулан щастливи изпращаха лъчите на отиващия си ден, Хил се сети, че всичко в миналото навярно е протекло наред, щом сега са отново в двадесет и трети век и всичко си е нормално.

И точно в този миг реалността премигна, но той така и не разбра дали беше слънцето или просто някоя близка звезда е избухнала.

Миг след това се запита:

Защо двамата с Ирулан са в клетка и тя толкова много му прилича на едно отдавна изчезнало животно от джунглите?!