Хищници

1.

Само за тридесет минути главният компютър извади от състоянието на полуживот в „нано“-кабините седемчленния екипаж на току що пропадналия от нищото в пространството космически кораб. След кратаката процедура по събуждането, те с бързи и отренирани действия, заучени за аварийни случаи, се разтичаха из всички нива, поемайки индивидуалните си задачи за спасяването на кораба, отклонил се от програмирания си курс в подпространството.

В командната зала останаха само капитана, астронавигатора и обслужващия в момента борда пилот.

- Хиляди галактики! - фучеше капитан Холмс. След толкова много години с успешни полети и той вече имаше своята необяснима кризисна ситуация. Едно такова извеждане от предварително зададена посока, при скорост няколко пъти тази на светлината, си е истински неприятен проблем, който той трябва да реши възможно най-бързо. - Какво може да се е случило? Как е възможно целият процес да е бил прекъснат?

- Проклетия компютър нищо не казва - каза пилота Лейн, непрекъснато извикваше от менюто някаква инфомация за местоположение и хроника на събитията, но освен надписа “Няма данни” досега не бе получил друго. - Не мога да повярвам, че летателната система няма никакви данни за станалото. Само обичайните за моментното ни състояние, които поне не са обезпокоителни. Всичко по подръжката на живота функционира нормално.

- Винаги съм мислел, че компютрите не са чак толкова съвършени, за да им поверяваме живота си - мрачно заяви капитан Холмс.

Той беше на седемдесет и осем години, но след двете вливания на подмладяващи клетки, както и редовното снябдяване с нужните за организма допълнителни вещества срещу стареенето, не изглеждаше на повече от половината от тази възраст. Летеше от както навърши двадесет години и бе участвал в космически сражения, далечни експедиции в откриване на нови звезди, също и в не една спасителна акция, а от тринадесет години служеше в траснспортния флот. Името му беше знак за надеждност и късмет. Поне до този ден.

- Ще проверя още веднъж в един спомагателен канал, но не вярвам и там да има запис - измърмори Лейн и започна да се рови в информационните ширини. Мислеше си, че ако има някаква повреда в пространствения двигател, компютъра трябва веднага да подаде информация за вида ѝ, а и да спре всички двигателни процеси, но той не бе отчел нищи и продължаваше да движи кораба в неизвестността, сякаш нищо не се е случило.

- Ще ми се да знам къде сме? - обади се и третия присъстващ в командния център. Казваше се Абдул Бен Хасан, петдесет и две годишен астронавигатор, родом от самата Земя. Летеше за осми път на този кораб и не искаше да излезе така, че точно той е объркал изчисленията на координатите за скока. Имаше отлични познания в своята област и досега не е имало повод за каквито и да е забележки. В момента се питаше защо ли напусна университета където преподаваше. Странното желание да се скита сред звездите, трябваше да остави за много по-младите и безрасъдни хора от него. - От това, което компютъра ми подава като местоположение – продължи да размишлява на глас, - не мога да намеря нито една отправна точка, към която да се привържа и да разбера къде сме попаднали. Това не мога да го проумея. Не можем да попаднем на непознати координати, защото в компютъра няма информация как да стигне до тях, а сме точно в такова положение. Възможно е при някаква внезапно настъпила авария, с цел да запази кораба, компютъра да ни е извел някъде съвсем произволно, пропуквайки пространството в търсене на изход. 

Не сподели идеята, че това може да ги е извело в съвсем друго измерение на някоя друга вселена. Беше чисто теоретическа хипотеза, която не искаше точно сега да бъде доказана.

Настъпи кратка пауза от мълчание. Никой не казваше нищо, но мислите и на тримата препускаха във всички възможни посоки. Минаваше вече почти час от както бяха извадени от състоянието на полуживот по време на полет. Корабът все така се носеше в тишината на космоса, видно следвайки някаква известна само на него посока и бързайки да достигне до тайнствената си цел.

- Капитане - един техник влезна, - проверихме двигателите и кабините на пътниците. Двигателите работят идеално, но... - той направи пауза, търсейки точните думи.

- Колко? - само кратко каза капитана. Беше наясно, че се е случило най-лошото възможно за един командващ пътнически междузвезден кораб - загуба на човек.

- Трима. Навярно е имало някакъв стрес при излизането ни от подпространството и „нано“-кабините не са издържали - побърза да съобщи техникът. Лично бе прегледал повредените кабини и не искаше да е този, който ще съобщава новината на семействата. - Има пропуквания в два слоя на защитата и това ги отворило към реалността на мрежата от подпространството.

- Не могат ли да се пренесат в медкабинета? - въздъхна Холмс и почувства цялата тежест на годините си, която никакви подмладителни порцедури не можеха да скрият.

- Не е останало какво, капитане - смутено каза техникът. - Доктора беше там с мен и ще ви даде пълен доклад за физическото... - мъжът се запъна, - за онова, в което са се превърнали тримата.

- Видно е, че този кораб е бил прокълнат. Къде бяхме останали съвсем скоро за повече време? - въпросът беше насочен към потъналия в тайнствено ориенталско мълчание навигатор, непрекъснато изчисляваш различни вектори и съпоставяйки ги на своя разгънат холограмен атлас.

- На Кания, трета планета от системата Медуза. Престояхме точно девет дни преди да се напълни кораба. Става вече месец от тогава - припомни той, неразбиращ какво иска да каже командирът му с този въпрос.

- Точно така. Онзи свят бе потънал във всякакви мистерии. Шамани, гадатели, врачки и какви ли не подобни. Някой от тях трябва да ни е направил магия. Черна магия за сбъдващо се нещастие - заяви със мрачна сигурност в гласа Холмс.

- Не ми се вярва - спокойно се противи А.Б. Хасан. - Подобни явления са в действие само в полето на самата планета. Тамошните условия и съставки на околната биоенергия, предразполагат за изпълнението на евтини фокуси със съзнанието на човек, който е в обсега на парапсихически надарените местни жители. Едно заклинание няма никаква сила извън атмосферата на Кания.

- Тогава какво, да се продънят всички звезди, се е случило! И защо се бавят още останалите? - капитана изгледа младия техник, който побърза да се свърже с другите по радиостанцията си.

- Веднага идват. И още нещо, капитане - имаме и четвърти случай.

- В смисъл?

- Една кабина беше празна. Номер седем-бе-три-едно.

- И къде е пътника? - учуди се на тази новина Холмс. Как му се искаше всичко да е един сън, предложен от състоянието на полуживот. Пожела си да се събуди и да се озове в своята „нано“-кабина. Невидимо за останалите се ощипа, но без никакъв ефект. Остана заедно с другите в тази критическа ситуация.

- Търсихме навсякъде в пътническото ниво, но него просто го няма - техникът вдигна извинително рамене. Знаеше, че няма никаква вина за всичко случило се, но как да обясни това на все по-гневния си командир.

- Капитане, скоростта е дванадесет процента от светлинната. Подържаме я от излизането си в нормално пространство и сега вече знам, че приближаваме някаква планетарна група. Да опитам ли да намаля?

- Добре, потърси признаци на колония или градове и заеми близка орбита, ако откриеш планета с такива. Не бързай да подаваш каквито и да е било сигнали за сега. Най-добре е да видим всички къде отиваме - нареди капитан Холмс и постави ръка на командния пулт. Ивица светлина пробягна през дланта и той получи достъпа до компютъра. Част от предната стена се покри с голям екран. След секунда той се включи и показа в далечен мащаб голяма кафеникава планета и три големи нейни сателита. Слънцето, около което обикаляха, беше в далечината, но достатъчно близко за да дава нужната топлина на планетата. Наоколо нямаше никакво друго твърдо тяло.

В това време влезнаха останалите трима от екипажа. Две жени и мъж на средна възраст. Те се загледаха към приближаващото се кълбо и обкръжилите го три по-малки топки.

- Мая! - прекъсна съзерцанието им капитана. - Кажи ми за проблемите долу?

- Съжалявам, капитан Холмс, трима души за загинали. Пропукването на кабините ги е пръснало на атоми и не може да се говори за никакъв вид възкресяване - докладва една от жените, корабен медик Мая Моргенщайн. Другата наведе смирено глава при споемена за гледката, която и двете бяха видели.

- А липсващото тяло? За него какво може да се каже?

- Странен случай... - мъжът, който бе старши механик и се казваше Полиандър Плексикус, един от невероятните жиетели на планетата Касандра, се закашля. Страдаше от лек проблем с прекалено тежкия за него стандартен земен въздух, който се подаваше на кораба. На родната му Касандра, кислорода бе малко повече разреден с други химични елементи, но всичко това не пречеше да работи на междузвездните кораби. Когато се задъхваше прекалено много си поставяше малка маска с бутилка с обогатен за него въдух. - Както казах вече и на другите, не мога да си обясня, че вратата на „нано“-кабина може да се отвори сама при полет. А точно това е станало според мен. Още повече, че пътника е излезнал жив от нея.

- Това е невъзможно. Нали ще стане на каша за по-малко от стотна от секундата? - обади се Лейн.

- Така е, но не намерихме никакви остатъци от тялото. Кабината е непокътната. Станал, отворил и излезнал. Така мога да нарека...

- Капитане! - викна уплашен Лейн. - Корабът сам се движи в определено направление. Не се подава на командите ми. Предполагам, че се насочва към светлата част на голямата планета и някой предварително е задал този курс.

- Какво?! - Холмс мигновено пое контрола в свои ръце, зададе смяна на курса на компютъра, но получи отказ за изпълнение на командата. Повтори, потрети, но все така се отхвърляше исканата смяна. Не можа да премине на ръчен режим за управление, като написа личния си код за спешно дезактивиране на програмтора.

- Не ме слуша! - съкрушен заяви накрая и се загледа в екрана с пълна безпомощност. Слабост обзе мускулите му и го накара да се почувства съвсем безполезен и ненужен, щом не знаеше дори къде отиват.

- Насочваме се точно в този район, при мои груби изчисления личи, че ще кацнем ето тук – сякаш отгатна мислите му пилотът и посочи със светлинната си показалка някаква местност от повърхността.

- Господа, имаме случай на саботаж - обяви капитана и стана. Пресегна се и отключи един шкаф на стената. Три реда с черни автомати сякаш ги очакваха. Старата привичка да се въоръжава всеки екипаж, сега се стори на Холмс напълно удачна. Той извади няколко и ги раздаде на останалите. - Ще търсим липсващия пътник. Ясно е, че ни е отвлякъл, повлиял е на управлението на кораба, но няма да може да командва и нас. Поставете оръжията на режим “зашеметяване”. Искам да го разпитам, как се е придвижвал в състояние на нереланост.

Всички с автомати, заредиха безмълвно. Само двете жени и А.Б.Хасан останаха невъоръжени.

- Вие тримата и Лейн оставате тук. Лейн, вратата няма да я отваряш на друг освен мен - заповяда Холмс. - Тръгваме на обход из кораба, господа! Стреляйте, ако е наложително. Лейн, докладвай ако има някаква пормяна в курса. Колко време имаме до навлизане в атмосферата?

- Тридесет и девет минути.

- Да намерим престъпника! - каза и тримата въоръжени излезнаха.

Вратата се спусна зад тях и запечата четиримата в залата. Пилотът провери оръжието и го постави на коленете си. Ситуацията беше достатъчно сериозна, за да вярва на преположението за умишлено отвличане на кораба. Навярно е някой отчаян идиот с абсурдни искания, които му бе интересно да научи какви ще са. Ако преди това не го застреля капитан Холмс.

- Странно - каза по-младата жена, младши програмист, която бе на нещо като стаж на кораба. Името ѝ, Калимея БатПроксимиа, подсказваше, че идва от най-голямата земна колония край Проксима, първата извънземна мисия, с която се започнало раселването в космоса преди много години. Седнала пред един терминал, тя разглеждаше някакви файлове. - Името на пътника липсва, както и каквата и да било друга информация. Навярно е изтрил всичко сам. Но как е получил достъп до кодираните канали на компютъра?

Мая поклати с неразбиране глава. Чувстваше как паниката напира да избие, но се опитваше все още да се владе. Неизвестността е плашеща, когато дебне в подобни условия.

- Сега пък какво!? - възкликна Лейн. - Корабът малко ускори скоростта си - съобщи той, проследявайки една графика и отчете няколко процента повишаване. - Сякаш искат да стигнем до планетата по-бързо. Капитане, тук Лейн.

- Чувам те, предавай - пропука гласът на Холмс през двата говорителя на пулта.

- Има раздвижване, крайно време с десет минути в минус.

- Разбрано. И ние ще се побързаме тогава - заяви капитана и прекъсна.

Четримата в кабината мълчаха, гледайки как луните ставаха големи и близки. Образът на непознатата планета постепенно ги измести и изпълни почти целия екран. Атмосферата ѝ трябваше да е богата на тежки минерали, за да се оцвети в такива тъмни тонове. Не се виждаха никакви изкуствени сателити в близка орбита. Нито се улавяха излъчвания от повърхността.

За всички стана ясно, че ще са пленници, но без да знаят на кого.

2.

- Внимание - кацаме! - предупреди останалите Лейн и се хвана за една подпора.

Корабът, на който корпусът застрашително свиреше, докато се носеха под неправилен ъгъл през атмосферните слоеве, прекъсна виенето, намали скоростта си на падане и почти отвесно се заспуска над огромна поляна. На екраните се видя, че има няколко купчини от неизвестни остатъци, пръснати в различни крайща на местността. Петдесетметровото метално тяло докосна повърхността и изстена измъчено. Изтропа, изтрака, потрепера и изпусна въздуха на хидравличните омекотители, вдигайки гъст бял облак наоколо. Магнитните възглавници така и не се бяха включили, правейки кацането доста твърдо. Добре, че тези бяха на ръчно управление и успяха да не се разбият.

Вече приземили се, седмината се запитаха какво ли ги очаква сега. Претърсването на вътрешността на кораба не даде никакъв резултат и затова всички се събраха отново в кабината преди да навлезнат в първите слоеве на планетата.

- Да излезем ли? - попита Калимея.

- Или да чакаме тук да ни навестят? - каза младия техник.

- Не бързайте - Холмс гладеше оръжието си и търсеше някаква утеха в хладната сплав. - Нека всички вземат оръжие, жените също. А.Б. знам за възгледите ти и религията, която изповядваш, но случая е различен от всичко написано в светите книги.

Астронавигатора кимна и безмълвно взе един автомат от шкафа. Зареди го с умение и преметна ремъка през рамо. Никой не знаеше, че като дете е участвал в уличните битки на някогашните кастови вълнения в родината си.

- Чуйте ме - призова ги някакъв призрачен глас, включил се самоволно в разговорната уредба. Навярно през цялото време ги е слушал, дори и наблюдавал. - Можете да излезнете свободно от кораба. Атмосферата навън е подходяща за вас и ще можете да дишате. Не е нужно да носите глупавите си оръжия, но сами решавайте за тях.

- Кой сте вие? - наклони се към микрофона капитана. Лицето му само за този един час се беше състарило неузнаваемо. Очите бяха угаснали и тежки торбички сгърчиха опъваната с лазер кожа под тях.

- Ще говорим навън. Сега започва изваждането на останалите хора от капсулите им. Всички е най-добре да излезнат. Край! - безцеремонно прекъсна непознатия и остави в недоумение седмината от екипажа.

- Какво ще правим? - запитаха едновременно неколцина от тях.

- Ами ще излезнем, щом толкова иска. И без това явно контролира командването на кораба и тук сме повече на негова територия, а и сам каза, че ще изведе и другите. Ако е искал досега можеше да ни избие, нали?

Холмс стана и тръгна пръв напред, останалите го последваха. Минаха през две разклонения и се озоваха на изхода. Имаше процедура при напускане, която се беше активирала и те изчакаха в мълчание да им бъде даде зелен сигнал за излизане.

Спуснаха се в колона по рампата. Както им обеща гласът, въздухът ставаше за дишане. Имаше някакъв странен вкус, но не и такъв, който да се нарече нетръпим.

Оглеждайки се на всички страни, екипажът видя, че е попаднал на планета близка до стандартният земен тип. Мека почерняла трева, сивкаво небе, през което прозираха трите луни, разположени в идеален триъгълник над тях. Недалеч започваше гъста гора и доста по-надалече, се извисяваше мрачна островърха планина. Онези странни купчини, се оказаха метални скелети.

Първи на тревата стъпи капитана, потупа с крак и прецени, че няма опасност да пропадне някъде. След него слезнаха и другите с насочени напред дула. Не знаеха дали да се боят, но все пак това си беше нормално човешко поведение при такава ситуация. Човек винаги посреща неизвестността на нож. Затова и опасностите са вечен негов спътник, където и да отиде, колкото и далеч да се озове.

Зад тях затрополиха крака. Обърнаха се готови за стрелба, но веднага отпуснаха ръце. Идваха тридесет и осемте пътника. Поправка - тридесет и четирите. Трима никога повече нямаше да могат да се появят, а загадъчния четвърти тепърва щяха да разберат кой е.

Хората бяха объркани и замаяни съзнания. В тяхните „нано“-кабини се пускаше лек наркотик, който да притъпи психичното натоварване по време на полета. Кабините на екипажа имаха различни предназначения, затова обикновения пътник не трябваше да се изважда внезапно и рязко от състоянието на полуживот, а се извъшваше специална процедура, един ден преди да ги събудят. Но сега похитителят е сторил точно обратното и е предизвикал в съзнанието им ужасяващ стрес и дезориентация.

С поклащане и олюляване, тридесет и четиримата се спуснаха послушно като стадо овце по рампата и се озоваха между въоръжения екипаж.

И нито едно от присъстващите човешки същества не знеше нито къде е, нито защо е попаднало тук. Времето да получат отговори дойде. Една загадъчна фигура се появи след последните слезли. Спусна се бавно и спря на крачка от ръба на металната плоскост. Бе висока, едра и покрита със тъмно наметало, чиято качулка скриваше лицето му в сянка.

Когато се увери, че всички са осъзнали присъствието му, непознатия вдигна ръце и започна тържествена реч:

- Хора на Земята! Тъй като знам добре какви са характерите ви, съпроводени от измъчващите мислите ви непрекъснатите въпроси: Кое? Защо? Как? - ще ви съобщя, за ваше лично успокоение, какво се е случило с вас.

- Първо - вие се намирате на планетата Тартар. Няма я отбелязана в нито един атлас, защото все още не е открита от хората. Второ - полетът от самото му начало бе контролиран от мен. Компютърните ви програми са жалки и смешни, както и познанията ви за вселената и нивата на пространството в нея. Затова не се учудвайте как е било възможно да излезна в смъртоносната за вас реалност на подпростраствения скок. Трето - причината да сте тук. Ще участвате в игрите на моят народ, които ние наричаме Ловът. От много поколения използваме вашия вид и ви включваме в игрите. Вие ще бъдете жертвите!

Спокойно все така с величествено тържество, сякаш раздаваше специални награди, нареждаше непознатия. Между сенките на покрито от тежка качулка блеснаха очи, които се наливаха все повече с кръв от възбудата на предстоящата гонитба.

- Ей, ние не сме ти някакви зайци! - извика младия механик и вдигна оръжието си. Не успя да стреля защото то мигновено се нажежи до бяло и мъжът уплашено извика и изпусна топящия се метал.

- Не бързайте със старта – поклати кокалест пръст непознатия. - Ще имате време и възможност да употребите смешните си пушкала. Нямате търпение дори да излушате какво ви се казва. Моят народ следи развитието ви и сме доволни от напредъка. Сега не се налага да пътува цяла ловна експедиция, както някога, до вашата родна планета. Вече може само един от нас да отиде в заселените от вас светове и просто да доведе жертвите по същия начин, както аз направих сега. Лесно и удобно! - заяви той доволно.

- Кои сте вие? Защо постъпвате така с нас? - пристъпи Мая и хвърли ненужното оръжие. Тя плачеше, може защото като най-интелигентна от групата веднага разбра какво ги очаква в бъдещата им роля на жертви. Питаше се дали може да бъде проявена мислост за някого.

- Ние сме древен вид мислещи същества. Много по-древен от вашия. Летим в космоса още преди вие да сте проходили, но не ни харесва особено. Затова и ви съобщих за задоволството от напредъка на човечеството. Живеем на втората луна, онази в центъра над главите ви. На Тартар слизаме само по време на ловът. Обичаме уединението и повярвайте ни, че като вид сме мъдри и справедливи, както сами бихте преценили, ако се срещнем при други обстоятелства. Но това никога няма да стане. Просто не искаме да имаме контакт с никой друг разумен вид. С изключение на дните на Ловът – нашия свещен празник. За него се нуждаем от достатъчен брой жертви. Разбира се, нашата лична хуманост не ни позволява да се самоизбиваме. Така както и като цяло не познаваме войната и саморазправите, които вашия вид владее доста добре. Затова се налага да набавяме нужните ни участници от други места. Това е един ритуал, който се продължава от десетки хиляди години. За наше удобство търсим из космоса подходящ за празника биологичен вид. Така преди хиляди години открихме зараждащите се форми на разум на вашата планета и започнахме да ви използваме - гласът замълча, потънал в далечни родови спомени и добави на внимателно слушащите присъдата си хора. - Някога ползвахме едни други същества, но те успяха да се изтребят сами от алчността да имат всичко във вселената. Мога да кажа, че сме много доволни от хората.

- Ние не сме животни! - изрева капитана и се заоглежда трескаво.

Току що разбра какви са онези метални купчини из голямата поляна. Бяха няколко изгнили космически кораба: от най-ранен тип, когато са летяли без „нано“-кабини. Колко ли време му е било нужно да стигне до този откъснат от всичко свят? - запита се, проумявайки какво се е случвало през всичките тези години - хиляди според говорещата сянка.

Човек е бил довеждан и гонен като диво животно, каквото всъщност си е, макар да се движи по някакви стъпала на собствена еволюция, която местните не искат да признаят като полезна.

- На вашия език може да ни наричате хищници. Не е съвсем точно, но е близо. Долавям, че моите братя са вече тук. Затова и приключвам с разясненията. Надявам се да са ви дали някаква представа къде и защо ще умрете. Имената на всички ви ще бъдат записани в Колоната на жертвите - обеща фигурата и отметна с едно движение качулката.

Главата беше едно кошмарно видение и изпълни хората с ужас.

- Ловът да започва! - ревът на родният му език надвика глъчката, вдигнала се от изплашените хора, които хукнаха на всички страни.

Хищника се ухили вълчи когато от гората на воят му отговори зловещия хор на неговите братя:

- И никой да не оцелее!

Той изтегли дългият си назъбен нож и се хвърли към десетките бягащи в паника, които и тази година бе успял да доведе.

Със задоволство отбеляза, че се сформира група, която ще се опита да даде отпор с оръжията си. Точно както правеха в миналото на Земята, когато отиваха за да събират жертвите си. Тогава ловът започваше още там.

Искаше му се някой ден отново да посети самата Земя с ловната си дружина и добре да се позабавлява там, така както дълго време бяха правели. Но както бе казал преди малко, хищниците не обичаха да летят между звездите. Не и когато прясното месо вече може само да идва при тях.