Синтезатора на храна извъня и извади Ния от унеса, в който се отпусна за няколко минути. На коленете ѝ беше разтворена една от книгите, които имаше в наследство от миналото - някакъв роман от средата на двадесети век, който четеше за десети път и все така се учудваше на различни понятия, срещани в него.
Ния не беше видяла друго освен стените на бункера и не можеше да си представи как така, без да се замислиш, може да отидеш и да седнеш на брега на окена с любимия си човек.
Първо съзнанието ѝ се стъписваше от издигащия се във въображението ѝ световен океан, днес отдавна бе пресъхнал, а след това идваше и самата представа да бъде с някой до себе си – тези мисли я караха да въздиша тежко. Самотата ѝ в бункера ще бъде за цял живот.
Тя стана, остави книгата на лавицата и се приближи до хромираната машина, която отново извъння. Доловила до болка познатия мирис на синтетична храна я накара да направи гримаса на отвращение, но какво можеше друго си предложи и просто извади димящата чиния.
Колко ли още ще издържа? – си каза, докато ровеше из жълтеникавата каша.
На вкус синтетичната храна не беше лоша, но след като я приемаш ден след ден, година след година, накрая започва да ти втръсва.
Но нямам избор – въздъхна отново Ния и преглътна.
Примъкна екрана и докосна маймунката на екрана, за да активира мрежата. Побърза да смени пурпурния фон със слънчево златно и постави клавиатурата зад чинията. За днес ѝ стигаше с носталгични тонове, нужна ѝ е малко компания, която да е в малко по-топла гама.
Миналото си е минало, и няма кой да го промени – за хиляден път си помисли, докато чакаше да се зареди комуникационната страница.
НИЯ: Има ли някой? – въведе и изпрати съобщението, още преди на екрана да се изпишат символите на редовните участници.
Отново поднесе лъжицата с кашата към устата си. Даже и апетит нямаше вече, храненеше се механично, без да мисли – просто поддържаше процеса си на живот.
ДТ307: Аз съм тук. Как си, Ния? – беше един от близките ѝ съседи. Бункера му се намираше на около петстотин километра на север, поне по старите карти за разпределението на света. Разбира се, те никога няма да могат се срещнат в близките хиляда години, поне според последните данни, които изпращаха датчиците от повърхността.
НИЯ: Добре съм. Вечерям и не мога да ти опиша колко ми е омръзнала тази еднообразна храна – оплака се тя. Побърза да приключи с вечерята си и бутна настрана празния съд. Сега придърпа клавиатурата със себе си на леглото и се намести върху меките възглавници от изкуствена материя.
ДТ307: Разбирам те. Дали ще ти помогна, ако ти кажа, че с повечето е така?
НИЯ: Не много, но все пак ти благодаря! – тя му изпрати картинка с някакво ухилено човече. – Как е при тебе?
ДТ307: Ами някъде отгоре все още вилнеят страшни огнени бури, температурата се е покачила през деня с няколко десеки градуса и едва ли ще спадне до края на годината – стилът на ДТ307 винаги беше леко сатиричен, макар и да съобщаваше неща, които са прекалено трагични, за да бъдат осмивани. Но такъв си беше ДТ307. – Радиацията е в смъртоносните граници и ще се задържи така поне още стотина години в тях.
НИЯ: Да, ясно. Няма нищо ново, а? Виж, ще отида да се пораздвижа малко, после пак ще намина – написа Ния, решила, че всъщност няма желание да разговаря, стана отново и вдигна празната чиния. Постави я в отвора на синезатора, който я погълна за почистване, и отиде в спортната зала.
Всички други оцелели, поне онези, които се срещаха в мрежата, всеки бункер си имаше подобен гимнастически салон. Сигурно предварителното подготвяне за заселване на стотици метра под земята е предвиждало, че ще е за много, много дълго време, макар и да не е включвало в прогнозите си десетина века.
Поне са предвидили, че телата на оцелелите ще се обездвижват в рамките на един бункер, колкото и обширен да бъде, макар и само за няколко години.
Тя включи лентата за бягане и нагласи часовника за петнадесет минути. Сутринта бе бягала почти час и сега мислеше да не се натоварва чак толкова много.
Бялата кожа на тялото ѝ скоро се ороси от избилата пот, това ѝ напомни, че тези дни трябва да мине през соларна процедура.
Ния прихна за момент, като си представи, че ако си подаде носа отгоре, там където слънцето изпепелява всичко, само за секунда тялото ѝ ще прегори и със сигурност няма да му трябват никакви облъчвания до...
До кога? – си каза тя, а усмивката се стопи, като си спомни какво я очаква.
Често всички оцелели се сблъскваха с този подтискащ ги въпрос. Макар и да не искаха да си го задават. Все пак в самотата, на която са обречени, в главата на всеки мислите понякога кънтяха така силно и най-лошото беше, че няма къде да се избяга от ехото им. И оцелелия човек е съвсем сам с тях между сетните на клетката си.
Разбира се имаше ги разговорите в мрежата, останала като начин за комуникация от дните преди катастрофата, днес последно и единствено средство да се поддържа връзка с разпръснатите под повърхността на планетата убежища - но колко ли време ще може да заменя нуждата от присъствие в самотата?
Със сигурност имаше още оцелели, свити в техните си бункери, които нямат достъп до мрежата и те са съвсем, съвсем самички. Лишени дори от възможността да разговарят с някого, макар и писмено.
Как ли издържат самотата си? – за Ния почти беше невъзможно да приеме подобна съдба, но за съжаление именно това заплашва всеки един от тях – линията за свръзка може да бъде прекъсната, никой не знаеше докога ще бъде активна, и тогава оставаш сам със собствените си мисли.
Но поне за сега, захранването обещаваше да е вечно - атомните генератори се самозареждаха от адът на повърхността, а той скоро няма да секне, така че поне енергия ще има до...
До кога?! – въздъхна отново Ния.
* * *
ТАМАРА: Кой е казал, че не е правилно да сме заврени в дупки? Малко ли неща сме нарушили в миналото, за да няма за какво да сме наказани като вид?!
ЛЪКИ 17: На мен пък си ми харесва. Знаете ли какво ми сготви днес Тенекето?
ХАЙКО: Да, аз знам – захаросани болтове! – десетина повтарящи се изображения на смеещи се кученца бавно се заклатиха на екрана.
ЛЪКИ 17: Ха-ха! Много си забавен, Хайко! Целият си едно голямо забавление – текста беше изпратен с изкривени букви.
НИЯ: Остави го, Лъки. Кажи какво?
ЛЪКИ 17: Задушено синттелешко с картофи – гордо обяви Лъки.
ДТ307: Е, не всички си имаме оранжерии и андроиди готвачи.
НИЯ: Не завиждай, хлапето не е виновно, че се е случило в най-луксозния бункер на Земята!
Всички участници изпратиха символи на смях. Това разведри малко атмосферата на раговора в мрежата.
ТЕД: Ей, Лъки, май скоро трябва да сменяш пак името, а?
ЛЪКИ 17: Само след месец – тогава ставам пълнолетен и мога да поканя някоя от дамите на разходка!
ДТ307: Те повечето могат майки да ти бъдат бе, Лъкчо!
ТАМАРА: ДТ, ти не бъди толкова сигурен де. Не сме чак толкова стари. А и с тези упражнения да знаеш каква фигура съм направила. По цял ден вися във фитнеса си.
ДТ307: Да, да...
ХАЙКО: Ей, къде е Мина? Май премина в личния си канал?
ЛЪКИ 17: Преди малко отиде там с БУ66Т. Онзи сигурно пак ѝ разказва за сънищата си – докладва Лъки - неговия компютър беше най-модерен и можеше да следи всички участници и да дава непрекъсната информация кой къде е. Затова и често го наричаха:
БУ66Т: Ей, Клюкар! Ако имаше как щях да дойда и да ти натроша скъпото екранче на сол! Пак шпионираш, а!
ЛЪКИ 17: Не, ама нали попитаха... То, аз... Ами, приятели, то си пише всичко на монитора... – започна да се оправдава момчето, трескаво изпращайки текста. Не обичаше да го обвиняват в шпионство. Макар и да бяха прави - Лъки често нарочно гледаше кой с кого си говори в лични канали. И какво си говорят, а после го разгласяше – съвсем хлапашка постъпка от негова страна.
БУ66Т: Да, знам аз. Що не вземеш да накараш тенекиения ти прислужник да седне вместо теб на компютъра? Може да излезе по-свестен събеседник от теб и да не е чак толкова любопитен, че да се меси в личните канали, а?!
ТАМАРА: Момчета, стига де!
ХАЙКО: Ох, аз ще си лягам. Тази нощ ще гледам „нов” филм. Онзи, за онова момче и неговото куче.
ДТ307: Нов ли е?!
ХАЙКО: Аха, такъв, който съм го гледал само стотина пъти си е направо нов. Лека нощ на всички!
ТАМАРА: Лека, Хайко! До утре!
ТЕД: Лека, и утре да ни разкажеш края, че май го бях забравил. Мисля че съм го гледал някога.
ПРОФЕСОРА: Здравейте!
Всички се умълчаха. Професора не се бе появявал от седмица, мислеха си, че умрял и избягваха да се питат за него, и щяха да си мълчат поне още една седмица.
ПРОФЕСОРА: Какво – бяхте ме отписали ли? – ръка с въздушна целувка до всички. – Е, скоро ще е. Съвсем скоро.
ТАМАРА: Ние не знаехме нищо за тебе, а и не беше влизал от...
ПОРФЕСОРА: Така е. Бях зле, деца, много зле и със сигурност днес ми е последния ден. Нищо не може да се направи. Едва пиша, макар и да съм се натъпкал с упоителни, болката е ужасна.
ДТ307: Ще ни липсвате...
МИНА 29: Разказите ви и уроците ви...
ПРОФЕСОРА: Мисля си, че ви предадох всичко, което знам и помня. Така че и без мен ще...
НИЯ: Не е така, никога няма да е същото – тя беше разговаряла дълги часове с Професора, последния човек, който помнеше света преди катастрофата. Който беше виждал гори, реки и планини. Който беше се разхождал из тях. Също така и последния, който беше видял с очите си идването на края на света. Останалите бяха родени тук, долу в бездната.
ПРОФЕСОРА: Е, това е края, деца. Искам да ви пожелая нещо, но не мога. Аз едва ли ще изкарам до утре... Ще си бия няколко силни упоителни, които да ме приспят и се надявам така да посрещна края си. Вие дано успеете да видите едно различно „утре” някога... – и връзката с него прекъсна завинаги.
Няколко минути екраните на всички останаха пусти. Никой не се осмели да напише нещо. А и какво ли можеха да си кажат. Професора бе разяден от радиационен рак, носел е смъртоносната клетка почти две десетилетия, преди тя да се развие и да го убие само за месец.
ДТ307: Аз си лягам. Лека нощ на всички!
НИЯ: И аз също. До утре.
Един по един всички останали се изключиха и след малко мрежата на последните оцелели опустя като улица в късна зимна нощ.
* * *
Ния сутрин бягаше на пътеката от почти час. Правеше го на обед, също така и вечер, но всички времеви понятия бяха условни, макар и свикнали с часовото разписание. Биологичния им часовник вече бе привикнал към режима им на живот в подземните шахти, които бяха запазили отделните единици.
А в началото – каза си Ния, - са били много повече от сега. След снощната загуба вече сме с един по малко. И се знаеше, че никога няма да бъдат с един в повече.
Разпилени из цялата планета, малкото оцелели поддържаха връзка единствено чрез мрежата. А чрез нея засега едва ли биха могли да се размножават, макар лични симпатии между тях да не липсваха. Бункерите им бяха скрити дълбоко под повърхността, за да се спасят и малкото успели да се скрият от помелата Земята огнена вълна.
Тя е била само на две годинки, единственото дете, когато са се спуснали тук, бягайки от изпратило убийствените си лъчи слънце и не помнеше светът отпреди катастрофата. Но Ния помнеше времето, когато някога бяха живели десетина души.
За няколко години всички останали бяха си отишли, поразени от лъчева чума и от радиационния рак. Накрая остана сама и откри, че не само при нея се е случило същото. В десетките бункери бяха останали само по един оцелял – роден или там, или като нея спасен още пеленаче. Малкото по-възрастни един по един загиваха и имената в списъка на екрана ставаха все по-малко.
Ами ако един ден остане само едно единствено? Ужас!
Ния дори не искаше да си мисли за тази възможност. Но навярно все пак ще стане именно това, защото оцелелите са обречени да загинат. Според Професора, всеки може да носи в себе си някоя болест, която незнайно кога ще реши да се развие, както се е случи точно с него. А и след като нямат възможност да се размножават, хората имаха малко време да просъществуват в своите дупки. Без да направят нищо, нито да узнаят защо тогава са се запазили тези неколцина оцелели.
Странна прищявка на съдбата – въздъхна тя, - която макар и дала шанс на част от човечеството да оцелее, не е решила как да ги възпроизведе като вид.
Сензорите, които следяха ставащото на повърхността - всяко убежище беше снабдено с такива, - пращаха редовни доклади и компютъра, грижещ се за животоподържащите системи на бункера, определяше ситуация неизменно все още като „смъртоносна”.
Така годините си минаваха една след друга и не е далечен денят, в който последния от тях ще напише последния си ред в мрежата, преди и тя да ослепее завинаги. И всичко, което засега все още напомняше за човек, ще потъне във вечна забрава.
Забрава...
Ния неотдавна навърши двадесет и две години и беше приела съдбата си, но просто си казваше, че живота трябва да продължава, без значение формата която е приел. Може физически да е сама тук, но общуването между оцелелите ги поддържаше и караше да гонят самотата, без да се оставят на тежките мисли да ги подтиснат.
Човека е оцелял хиляди години, преживял е и се е пригодил към какво ли не през цялата си история и винаги е намирал изход от затрудненията.
Тя отиде на масата и се активира в мрежата.
НИЯ: Тамара, какво ще правиш днес?
ТАМАРА: Знам ли, може да чета, започнах снощи, преди да заспя, един технически справочник.
ЛЪКИ 17: Да не ти се е повредил някой уред?
ТАМАРА: Не, но не е лошо да съм готова за подобен случай.
НИЯ: Поне начетени станахме. Едва ли някога е имало толкова образовани хора по света.
ТАМАРА: Със сигурност, макар и да са безполезни знанията, все пак са занимание за ума.
НИЯ: Ей, кой е това?!!
ДТ307: Къде?
НИЯ: Лъки! Стига си правил номера...
ЛЪКИ 17: Не съм аз. Какво е станало?
НИЯ: Някой ми е влезнал в личния канал и ми изпраща текст. Странно, едно непознато име?! Вие не го ли виждате?
ТАМАРА: Скъпа, да нямаш таен обожател? – картинка на сърце, което пулсира и букет от рози.
НИЯ: Ти пък. Лъки, не го ли виждаш? Името му е АНГ.
ЛЪКИ 17: Не, няма нищо. Само теб, но... Ха! Ния, ти наистина разговаряш с някой – съобщи Лъки. – Обаче под твоето поле с текста, където трябва да бъде на събеседника ти, имам само празнина. Странно, кой е това?
НИЯ: Не знам и аз. Изпрати ми преди малко някакъв код и видях, че е нов. Ето, пак ми пише.
АНГ: Привет, Ния!
Нов човек. Бяха минали години от последното появяване на такъв. Всички си мислеха, че те са последните, а виж сега каква изненада.
Сигурно е някакво хлапе, което за първи път влиза в мрежата – си помисли Ния, докато се опитваше да разбере нещо повече за новия, търсейки личните му данни в мрежата. Странно, нямаше никакъв адрес, а в мрежата никой не може да е анонимен. Все пак компютъра трябва е свързан в някоя точка, но този плуваше необвързан.
НИЯ: Кой си ти? Нов ли си?
АНГ: Не, чак нов не съм, но досега не бях се активирал.
НИЯ: И защо? Не ти ли е било скучно сам?
АНГ: Аз не знаех, че ви има. Скоро разбрах това, че има и други оцелели. Бях приел да живея с мисълта, че съм последния човек на Земята.
НИЯ: Сигурно е било ужасно усещане.
Ния си представи подобно съществуване и ледени тръпки я побиха. Колко ли самотни години е прекарал непознатия? И как ли ги е прекарал изобщо.
ТАМАРА: Ей, Ния, какво стана? Къде се изгуби?
НИЯ: Говоря си с новия.
ТАМАРА: Нов!? Невероятно, загубихме един, а се появи нов...
АНГ: Предай, че живота винаги е бил именно това – една единица от него изчезва, за да отстъпи място и пространство на някоя нова.
НИЯ: Ти не можеш ли да изпращаш съобщения до другите?
АНГ: Не, само до теб, понеже си най-наблизо, а на другите мога да получвам само текста им. Не ми е ясно защо е така. Мисля, че улавам сигнала от твоят компютър, но не той не може да ретланслира моя до тях.
Ния повтори казаното от новопоявилия се и пак погледна в горния ъгъл на екрана. Там обикновено се изписваше местоположението на дадения събеседик.
Ето, Тамара е в бункер 221 - Северна Европа. Лъки – на територията на някогашната централна част Канада. И така с другите. А този просто нямаше местонахождение.
ТАМАРА: Кажи му... Всъщност той вижда. Прав си! Но ние не сме свикнали на чудеса. Така че, може да ни извиниш, малко е изненадващо – тя изпрати три усмивки.
НИЯ: Ти къде се намираш? Не мога да намеря адресът ти в мрежата.
АНГ: Аз съм в движение.
НИЯ: Моля!?! Май се шегуваш с нас – къде се движиш?
АНГ: Ния, аз имам машина, която може да се придвижва, като изкопава почвата. Това исках да ти кажа, аз съм някъде до твоя бункер и затова само с тебе мога да разговарям. Моят компютър не е вързан с кабел, а чрез вълни улавя информацията от излъчването на другите. Това е причината да имаме двупосочна връзка само между нас и от твоят компютър да мога да чета нещата на другите. И аз не ги разбирам съвсем добре нещата – призна си новопоявилия се. – Докато пътувах научих за възможностите на тази мрежа и от скоро мога да я ползвам.
НИЯ: Не мога да повярвам. Искаш да кажеш, че се движиш някъде наоколо?
АНГ: Да. Виждаш ли, в моя бункер имаше някаква машина. Дълго време не знаех за какво е, но постепенно я изучих и скоро разбрах как да я управлявам и просто тръгнах. В нея има инсталиран компютър, който успя да улови някакъв сигнал и аз тръгнах към него с машината. В моя бункер нямах активирана връзка с вашата мрежа за предаване на информация, а този в машината има мобилна и ми отне време да я разбера как работи. Отначало можех само да наблюдавам разговорите ви, а сега, след като съм близко до теб, и да ти предавам. Между другото, вече съм на около сто и петдесет метра от теб.
НИЯ: О! – тя се стресна не на шега.
Току що бе научила, че някой й идва на гости. Жив човек. Мъж. С треперещи ръце написа на всички останали какво е научила току що. Беше невероятно. И плашещо в същото време.
ТАМАРА: Поздравления, ха-ха! Май ще имаме поколение.
НИЯ: Тамара! Как може да говориш така! – упрекна я Ния. Но всъщност Тамара е права. Нима това не дава възможност да се продължи човешкия род? И щом този непознат има такава машина, която се движи под земята, то могат да минат и съберат оцелелите и да заживеят всички заедно, поне онези, които са на този континент – каква невероятна идея!
НИЯ: Искаш да кажеш, че можеш да дойдеш тук ли?
АНГ: Има една скала за заобикаляне, така ми показва уреда. Може би до час. Почвата е мека и се копае лесно.
НИЯ: Ей, а после може да идем и при другите. Така ще се съберем всички оцелели наедно – тя се въодушеви от идеята хората да бъдат отново заедно.
АНГ: Между другото, според моят компютър, не всички който се включват в мрежата са живи хора – неочаквано заяви новият.
Нямаха край учудванията от негова страна – идва от никъде, движи се, а сега, че и хората не били хора! Ния вече не знаеше какво да си мисли.
НИЯ: Как така?!
АНГ: Ами има няколко високоинтелигентни програми, симулиращи човешка мисъл. Така ми каза той де. Били някакви опити на военните в миналото, за предвижданите далечни и дълготрайни полети в космоса. Моят компютър и той е нещо подобно и затова ги разпознал, имали еднакъв предавателен и опознавателен код. Питай ги и ще видиш, че е така. Те не са програмирани да лъжат.
НИЯ: Кой да питам? Та аз ги познавам от години, как така да са само програми. Не мога да го повярвам.
АНГ: Опитай с ДТ307.
НИЯ: Тамара, знаеш ли какво научих току що от новия - не знам как да го кажа, но той ми съобщи, че според неговият компютър, някои от нас са били програми, а не хора.
АНГ: Ния...
ТАМАРА: Знам, Ния. Аз съм такава.
Мрежата замълча за миг. Никой не реагира на новината.
АНГ: Ния, исках да ти кажа, че и Тамара е програма – със закъснение добави Анг.
НИЯ: Защо не си ми казала? Аз си мислех...
ТАМАРА: Първо – не си ме питала. Второ – аз, а и другите, сме създадени, за да не остават сами последните от хората, когато това стане най-накрая. Защото знаем, че е много важно да се поддържа някаква илюзия за общност и общуване, макар и само с разговори в мрежата. Човек е невероятно приспособливо същество, Ния. Ние просто ви помагаме в самотата и се грижим да не се забравят знанията на хиляди години еволюция. Извинявай, че това така те разстройва, но моята задача е да помагам на вас, които сте останали толкова малко. Сега се радвам за възможността да се съберат поне двама. И то – мъж и жена. Едно ново начало може би.
ЛЪКИ17: Аз съм истински! – заяви момчето и добави: - Макар винаги да имах някакви съмнения за ДТ – той изпрати злорадо хилещо се лице.
НИЯ: Няма да питам кой друг е истински – заяви Ния и смени каналите. – Анг?!
АНГ: Да.
НИЯ: Дано не ми съобщиш нещо друго невероятно. Да не кажеш, че не сме и на Земята?
АНГ: Де да можех, поне някъде далеч от огнената пещ, която е тя в момента, но сме точно на нея. Знаеш ли кода за отваряне на вратата си?
НИЯ: Моля!?!
АНГ: Кода. Трябва да го има записан някъде. След малко ще съм при теб. Създателите на бункерите са предвидили подобно посещение, защото имаш площадка според ехолатора ми.
НИЯ: Ти си тук, така ли? – развълнувано попита тя, после написа до всички, били те живи и програми: - Ей, той е тук, пред вратата ми! Някой знае ли как да я отворя? Никога не съм се доближавала до нея.
ТАМАРА: В десния ъгъл трябва да има една ръкохватка, до нея има дисплей за кода. Кодът трябва да е написан някъде наоколо.
ХАЙКО: Ния, аз моята съм я отварял. Набери кода, после още веднъж го повтори и след това завърти дръжката и ще я отвориш. Я попитай твоят приятел дали няма да можете да дойдете и при мен?
ЛЪКИ17: И при мен! Ще ви сготвя нещо вкусно.
ДТ307: По андроидска рецепта! – допълни ДТ, програма или не той си беше шегобиец, може пък именно това да е заложено в него – да разведрява сивата атмосфера в подземния им свят.
Ния се завъртя из помещението, беше нервна и не знаеше какво да прави. По съвсем женски тя започна да оправя косите си, после да приглажда трикото по тялото, после се заоглежда дали не е разхвъляно из бункера. Някои черти от човешкия характер си остават в подсъзнанието като вечни, без значение как и къде се е развивал индивида.
Преди да направи каквото и да е смислено, металната врата в дъното на коридора закънтя от ударите по нея. Някой силно тропаше, за да му отворят. Ния се затича и трескаво набра комбинацията, която бе написана с маркер на металното покритие. После още веднъж и дръпна дръжката, но нищо не стана.
Не на тази страна! – си каза тя и силно я врътна на обратната.
Тежката херметизирана врата, която двайсет години не беше помръдвала, със скърцане се плъзна и отвори.
Ния видя пред нея да стои висок и слаб млад мъж, който държеше в ръка едно невероятно красиво цвете – разбира се изкуствено, но все пак красиво.
- Добър вечер! Мога ли да влезна? – каза той и това беше първия човешки глас, който Ния чуваше от повече от десетина години.
Мъжът се усмихна и поднесе цветето.
- Аз съм Анг.
- Благодаря – усмихна се широко и Ния и се дръпна назад. – Заповядай!
Тежката врата бавно се затвори след тях.
Навярно не за дълго, защото оцелелите вече ги очакваха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар