По идея от книгата „Ловецът на хвърчила“ от Халед Хосейни.
„Има приказки, в които няма вълшебство. В тях се разказва за човешката болка, превърната в скръб.
Има приказки, в които усмивките липсват. В тях разказаното се ниже на тъжни гердани от перлените му сълзи.“
Земята беше суха и неплодородна. Искаше непрекъснато да пие вода, която стопанина ѝ с мъка намираше и разливаше грижовно на ръка из лехите.
Понякога пътуваше с каручката и изнемощялото си животно почти цял ден, докато открие извор или съхнещо корито на река, за да напълни десетината похабени от годините ведра. После внимателно разливаше капките между стъблата, за да не се похарчи нито една от тях напразно.
Водата бе по-ценна от злато за неговата суха земя. Той знаеше кое място се нуждае от малко повече, помнеше денят на всеки засят от него стрък. Помнеше живота им, сякаш бяха негови деца, може би защото нямаше истински свои. Като добър стопанин знаеше винаги точно на кой колко е дал последния път, следеше кой е започнал да вехне и се нуждае допълнително от животворната течност.
Паднеше ли някой стрък, привързваше към телцето му подпорна клонка и докато заздравее всеки ден се отбиваше да види как е.
Беше стопанин, който милееше за своята суха земя. Не се сърдеше на оскъдната реколта, която тя все пак му даваше в отплата заради непосилния труд, който полагаше над нея. Благодарен бе и на малкото, което получава, защото знаеше какво е да нямаш дори и това.
Стопанина понякога оставаше до по-късно в полето.
След дългият ден, превит под слънцето, палещо гърба му с огнените си милувки, той изпитваше невероятна наслада да поседне и да погледа жарта, която се разпиляваше в далечния хоризонт.
Мислите му бяха почти винаги чисти и невероятно леки. Нямаше други грижи в тях, освен това да напои своите хиляди класове.
„Останалото идва от небето“ - така си мислеше, приемайки, че животът не е длъжен да дава на всеки в изобилие и човек трябва да се примирява с малкото, което получи.
Точно в средата на неговото късче земя имаше едно старо дърво. Бяха останали само стъблото и няколко разперени клони, които дори не можеха да направят сянка, но вечер стопанина сядаше между възлестите корени, избили в търсене на вода на повърхността, и дълго и мълчаливо наблюдаваше залеза.
„Дали отвъд хоризонта хората също гледат насам?“ - питаше той, търсейки в малкото познания за външния свят някаква представа за онова, което е отвъд.
„Дали в момента погледа ми не се засича с този на някой друг изморен от деня?“
Беше му интересно дали погледнат от другата страна, ще се види същото лице на спускащото се слънце или цветът му ще бъде друг? Никога не бе пътувал на по-далеч от близкия град. Но този град приличаше на неговото село – същите домове от глина и пясък. Същите прашни улици. Същата нужда от вода. Просто хората бяха повече, затова и проблемите им да оцеляват биваха в повече.
В града беше пазара, на който стопанина продаваше събраното от своята суха земя. Но само когато имаше достатъчно за продаване, а годините на лишения в неговия живот бяха толкова често случващи се.
2.
Прибираше ли се със залеза, пътя към къщата си той изминаваше бавно. Нямаше защо да бърза, слънцето не го жулеше вече през лицето. Сега бе времето на приятния допир на нощния вятър. Не беше като да ходи през деня, когато искаше само да се скрие от блясъка, ослепяващ дори и мислите му.
У дома знаеше, че тихата му жена вече е приготвила скромната им вечеря. И го чакаше. Винаги го чакаше отвън, незнайно как улучваща момента на завръщането му. Това беше нейният ритуал, който спазваше ден след ден.
Обикновено седеше до вратата и щом зърнеше слабата му фигура да се зададе откъм полето, следвана от поклащащата се каручка, тя тръгваше да го посрещне още на пътя.
Той се усмихваше, поемаше ръцете ѝ, докосваше с устни нейните и двамата се прибираха в пясъчния си дом.
Жената на стопанина не можеше да работи на полето с него. Преди години я бе открил в другия край на нивата свита на сухата земя като получил жесток удар човек. Слънцето в онзи ден беше толкова силно, а искаха да преминат всички редове и да изкубнат плевелите, наболи напук на сушата по тях. Тя не издържа на яростта на лъчите и без дори да охне, просто се беше свлякла в тъмните обятия на затъмнението.
Седмица лежа без да става от непоносима тежест в главата. Казваше, че нещо черно я стиска и мачка мислите ѝ, а в гърдите ѝ я свивала ужасна болка.
Когато три дни от очите ѝ непрекъснато течаха сълзи, обръбени от тихи стонове, стопанина се улови, че мисли вече за това къде ще зарови тялото ѝ, когато най-накрая сълзите ѝ пресъхнат.
Но тя оцеля, макар често да усещаше същата тежест в най-горещите дни. Като напомняне от слънцето, че някога е посегнало на живота ѝ.
Така от онзи огнен ден, жената спря да излиза в полето. Занимаваше с домашната градина, с животните, със събирането на вода от утринната роса. Но не припарваше до тяхната земя. Казваше, че я обхваща страх дори само да си го помисли.
Стопанина много пъти, седнал в корените на сухото дърво, се обвиняваше за слабостта и безверието си в онези дни. Как вместо да се моли за спасение, той мислеше как да я погребе. И това натъжаваше душата му така, както сивите облаци скриваха синевата в небето преди буря.
Животът им беше прост и скомно устроен. Той ходеше в полето, тя се грижеше за дома. Ако имаха излишък го продаваха, ако годината се случеше прекалено жестока, двамата се справяха с това, което им даваха в милостта си земята и небето. Никой не роптаеше за повече, никой от двамата не завиждаше на имащите повече.
- Не могат всички да бъдат еднакво щастливи – казваше стопанина в нощите, когато двамата наблюдаваха спектакъла на падащите една след друга звезди.
- Бъдем ли еднакви на Земята, дарени с еднакво богатство, кой ще си спомни да погледне звездите – усмихваше се той и целуваше нежно жена си. - И кой ще си пожелае нещо, когато се откъснат от гръдта на небето. За да се полети към звездите, на човек не са му нужни криле.
А тя посочваше някоя разсякла небето звезда:
- Може би това е още една сбъдната мечта?!
- Може би... – шепнеше вятъра откъм пустинята.
- Може би един ден ще падне една такава и за нас – добавяше стопанина.
Жената се усмихваше замечтано. Мечтите ѝ бяха различни от всички други мечти на света. Тя живееше бедно, но беше видяла, че има хиляди, които живеят още по-зле от тях - в страдания, в страх, в неизбежен допир със смъртта.
Сега беше свободна да се усмихва. Имаше свой къс от света, в който можеше да прави каквото си иска. Имаше мъж, който да обича и който я обича. Имаше правото да избира кога да седне и кога да стане. Имаше свободата да каже каквото мисли, макар и само на мълчаливата долина.
„Трябва ли да притежавам целият свят, за да бъда по-щастлив?“ – питаше понякога нощта. „Няма ли тогава светът да стане скучен, щом го притежавам целият? Нима всичко нужно не е тук, в нейният дом?”
Но често си спомняше за видяното някога.
За онези гаснещи, макар и току що родени, очи.
За падението, за ужаса, за нищожната цена на човешкия живот.
За робите, оковали мечтите ръка за ръка със смъртта.
И когато беше сама, тя често плачеше за всичката болка, която валеше като пороен дъжд, ден след ден над света.
Не знаеше дали има някой над тях, който да определя съдбите им, беше изгубила вярата си в онези години на пълзене в калта. Но често питаше небето:
- Защо не дава по равно щастие на всички?
Небето винаги мълчеше.
3.
Тази вечер стопанина се прибра с усмивка. Носеше нещо в пазвата и побърза да го покаже на своята жена.
Беше старинна чаша, с полепнала по страните ѝ пръст.
Не знаеше от какъв метал е, защото мръсотията и окислението криеха вида му. Но това го караше да си мисли, че колкото по-стара е, толкова ще бъде по-ценна.
Намери я стисната от коравият юмрук на неговата земя. Мъчеше се да разоре една ивица - най-упоритата в твърдостта си в имота му, която да засее през есента. Ралото закачи нещо, което звънна и стопанина откри чашата.
- Това ще ни храни дълго време – увери той жена си, която разглеждаше находката.
- Утре ще я почистя – каза тя. - Може да я оставим за нас.
Стопанина се усмихна отново, но не с онази искреност, която бе имал до сега. Бе стискал чашата през цялото време по пътя до дома си, мислейки за друго.
- Може, защо не – рече, но очите му страхливо избягаха настрани.
Късно през нощта той не спеше. Жена му вече бе затворила очи и страдаше отново насън. Той познаваше нейните кошмари. Спомените в тях.
Тя стенеше така, както стене уловено от примка животно, предвкусило краят си.
Зачуди се дали да не я събуди, но в същото време дишането ѝ се успокои и тя продължи тихо да спи.
Стопанина стана, взе намереното днес и отиде на двора. Луната грееше ярко.
„Пълнолуние – каза си, - дано няма зли духове наоколо.“
Седна и се остави на хладния допир на нощта. Беше толкова приятно. Защо ли и денем не бъде така? Колко по-лесно ще се работи. А тогава нямаше да бъде сам на полето, защото жена му нямаше да е получила онзи силен удар от слънцето.
Често си мислеше за нея. За това, че почти през цялото време е сама. Съвсем сама с болките си. Тя нямаше ни един близък на света, освен него. Родът ѝ бе заличен в онова мрачно нейно минало. Също от миналото ѝ бе останал завинаги черен белег, който не позволяваше на жената да има деца.
Той знаеше, че тя често плаче и заради това. Въпреки че повтаряше, че живее щастливо с малкото, което имат, но стопанина знаеше, че едно нещо винаги ще им липсва.
Студени пръсти стиснаха сърцето му - не разбра, че леденият дъх дойде от стискания предмет в ръката.
Не го болеше толкова за него, колкото за нея – продължаваше да размишлява той. Знаеше колко иска да чуе детски глас в техния двор, знаеше колко страда от липсата му и въздишките ѝ вечер не бяха само заради залеза.
Нещо припари в очите му - помисли си, че е пустинен прах, защото не беше плакал от дете, нали слънцето бързо пресуши сълзите му, - но ето че всичко събирано в живота започна да набъбва и преля през прага на душата му.
„Колко болка има в този свят!“ – откъсна се една сълза.
Тя се плъзна по бръчка на лицето, спря се за миг на скулата и оттам се откъсна като листо и полетя.
Чашата беше в ръцете на стопанина, той я стискаше, но без да мисли за нея в тези мигове.
Сълзата падна точно в отворената ѝ уста, прокара вада през пластта мръсотия и остави къса диря чистота. След миг тя се превърна в перла. Малка, но истинска.
Чул потракването, стопанина погледна надолу. Дъното на чашата блестеше – Луната се отразяваше в малката перла. Той извади късчето и недоумяващо го изгледа. После бавно нареди късчетата в мислите си.
Болката... Сълзата... Перлата...
Когато събуди жена си, обяви че една звезда е паднала и над техния дом.
4.
Радостта му се оказа кратка.
Стопанина остави чашата на жена си, като ѝ заръча, ако се натъжи, да плаче над нея, а той отиде до града, за да продаде сълзата си.
Една стихия се настани през този ден в мислите му и го караше да мисли вече единствено за онова, което ще спечели.
Когато се връщаше, отново и отново броеше получените пари. Вече бе започнал да мечтае за щастие, което богатството така измамно даряваше.
Бяха му платили повече отколкото е изкарвал и в най-плодородните си години. Бяха му обещали още, ако донесе още перли от своите сълзи.
Той не каза откъде я има, нито пък някой го попита. Добрите търговци знаят да пазят тайните на своите клиенти. А търговеца, на който продаде своята перла, беше от най-добрите и беше от дълги години роб на своето щастие да бъде богат.
Когато наброи парите на бедния земеделец, той го изпрати с поглед и му завидя колко свободен дойде преди час. Търговеца не можеше да си позволи така безгрижно да се зарадва на нещо толкова малко, като няколко жълтици. Той вече не се радваше дори и когато спечелваше много шепи злато.
В неговите мисли, ненаситно ревеше онзи дрезгав глас, който неуморно повтаряше:
- Още! Още! Още!
Но в този момент търговеца усети лекотата, с която бедняка дойде, а след това си отиде натоварен с алчност.
Гласът пак се обади:
- Той пак ще се върне!
И стопанина наистина мислеше как скоро ще се върне при търговеца. Жена му често плачеше, той знаеше добре това - нали откриваше следите от сълзи по лицето ѝ. Виждаше и как очите ѝ до скоро са тъгували. Затова вярваше, че вече е събрала цяла шепа с перли, които ще им донесат още повече богатство.
Докато се връщаше, стопанина забрави какво е истинско щастие.
Забрави за насладата да поседне в полето.
Забрави как се усмихва щом види жена си да го чака пред дома им.
Забрави как двамата нощем прегърнати брояха колко мечти са се сбъднали някъде под небето.
Сега, когато видя дома си, не забеляза както винаги очакващата го жена, отново узнала мигът на завръщане, а си помисли колко е грозен и порутен покрива над кривите стени.
Помисли си също, че не иска повече никога да отива в полето и да моли сухата си земя да роди няколко стръка храна. Обеща си, че събере ли още малко пари веднага ще се преместят в града, нищо, че и той бе направен от глина и кал, нали в сенките му щеше да бъде полученото злато от сълзите им.
- Колко събра? - попита веднага той, щом пристигна.
За първи път не пое ръцете ѝ и не целуна жена си.
- Нито една – натъжено отвърна тя. - Моите сълзи не се превърнаха в перли.
Мъжът изсумтя разочарован, обърна ѝ гръб и я остави сама на двора. Отиде при своята чаша. Погледна я. Единствена диря си стоеше все така самотна.
Всичко, за което си бе мечтал по пътя, се изпари за миг.
„Заради безплодието на жената!” – гняв премина като мълния през мислите му.
Колко е безполезна тя за него, щом и сега не му помага да намерят късчето щастие!
Защо той се превива цял ден, а тя го предава отново!
Той стисна зъби и обзет от надигналия се в душата му гняв, заплака от яд, обвинявайки за всичко онази, която само до преди ден беше обичал.
„Не ми помага в работата, не ми роди деца, дори сълзите, които лее ежедневно, също се оказват просто сълзи“ – нареждаше стопанина, когато чу потракването.
Чудото беше станало отново. Но той разбра, че само неговите сълзи чашата превръща в перли, дори когато са от користна злоба, а не от болезнена мъка по любимия човек.
Сега имаше своята шепа от перли. Беше богат. Държеше в ръцете си достатъчно, за да живее с години. Но искаше да има още и още. Да бъде някой над другите. Да не се влачи в прахта.
Нужни му бяха много сълзи, но той вече се смееше от щастие. После помръкна, искаше още перли - напъна се, но очите му останаха сухи.
Как да намери сълзи? Бе ги изплакал май всичките си - веднъж от болка, втори път от злоба. А сега? Сега вече нямаше за какво да плаче. Нямаше повече злоба, защото той беше добър човек, доволен от избора, даден му от живота. Но ето че алчността го караше да иска още.
- Още! Още! Още!
Жена му влезе в къщата като сянка. Сви се до огнището. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и той ги видя. Завидя ѝ, защото за какво му е тази вълшебна чаша, след като няма да може да я напълни отново.
С перлите, които стискаше в ръка, можеше да поживее добре две или три години в града, може би малко повече, но после го очакваше падението и завръщането в тези мъртви земи.
Той видя в мислите си как се налага да продаде новият си дом, как събира малкото останали вещи и поема обратния път към тази съборетина насред полето.
И се видя как отново е принуден да превива гръб, за да се изхранва.
А му е нужна само още една шепа сълзи. Тогава ще може да започне търговия, да стане уважаван човек. Нямаше да се налага да се връща тук. Но как да намери в душата си още сълзи?
На масата бяха поставени късче от домашния хляб и старият кухненски нож. Стопанина дълго ги гледа. Усети вкуса на сухият хляб – на пустинен прах, усещаше го дори без да го вкуси. Знаеше, че този вкус ще остане за цял живот, ако не използва шанса си да се измъкне.
Ножът имаше потъмняло от времето острие, режеше хляба и прерязваше гърлото на избраното животно за вечеря.
Той бавно се присегна и го взе. В мислите му се спусна мъгла. В ушите му забучаха пясъчни бури. А очите му ослепяха за разум.
Приближи се към свелата смирено глава жена и със свободната си ръка повдигна брадичката ѝ. Тя покорно се остави, мислейки, че ще последва милувка.
Но стопанинът беше сляп заради мрака на алчността си и не видя очите ѝ, нито онова, което извикаха, когато ръката с ножа замахна и прободе бялата плът под брадичката.
Кръвта потече като буйна река, но с нея изтече живота на тази изстрадала от рождението си душа. Кръвта ѝ се смеси с потеклите сълзи от очите ѝ, болка, оставена да тече свободно, макар и за последен път.
Тихо, така както бе живяла през целият си живот, жената си отиде от него.
В стаята остана само тишината. Тишината, която се разкъса от нечовешкия вик, който нададе мъжът щом прогледна от мъглата на умопомрачението си.
Отвън небето гореше.
Залеза беше кървав.
Звездите мълчаха.
Мракът се плъзна с кошмарен кикот. Надникна в малкият дом и милостиво покри плачещия над мъртвото тяло човек.
Сълзите му се изливаха в чашата, опряла ръба си в главата на мъртвата, преливаха и се превръщаха в купчинки от никому ненужни вече перли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар