Дори на сън се усмихват звездите

1.

Луната беше пълна в тази нощ.

Магията е невероятна – си помисли Ехо, докато я гледаше, облегната на ръба на стената, ограждаща малката ѝ градина, която си бе направила на върха на сградата, в която живееше. Времето отскоро ѝ позволяваше да изкара на открито всичките си растения и листата им в момента отразяваха лунната светлина като десетки огледала.

Тя обичаше в топлите пролетни нощи да стои до късно и да наблюдава небето, толкова чисто и обсипано с толкова много светлинки, че гледайки ги Ехо сякаш се пренасяше там сред тях и ставаше и тя искрица от звездите.

Поне вътрешно го усещаше така и тази мисъл я караше да се усмихва към милионите си сестри. После, когато очите ѝ се затвореха за спокоен сън, в тях продължаваха да греят топлите нощни светлинки и сънищата ѝ се носеха в далечни и безкрайни измерения, където тя се рееше под формата на нещо сияещо в огромния космос.

Наистина – размишляваше си Ехо, - какво ли е да си някъде толкова далеч от всичко и най-близкият ти съсед да е на разстояние толкова далечно, че сто живота да не могат да ти стигнат, за да го посетиш? А само светлината ти да е възможно да достига на още толкова по сто пъти надалеч. И може би звездите точно така и раговарят – чрез светлината си?

Колко безкрайно е да мислиш за тях. И сред тази безкрайност, те сигурно са много самотни – въздъхна тя заради космичната орис, която от нейната градина изглеждаше толкова различна.

2.

С.Т. вървеше в сенките на стената и главата му беше клюмнала безпомощно. Тъмнината го обгръщаше и фигурата му почти не се различаваше, превърнала се самата тя в една гънка от сенките, хвърляни от сградата на запустялата фабрика. Недалеч от нея се намираха няколко жилищни блока и доста от тях имаха накацали по фасадите си светлинки.

С.Т. не искаше да се докосва до тях, харесваше му да е отвъд – в мрака. Затова и се стараеше да не пресича границата между сенките и светлината.

Тази нощ луната беше пълна. Но той не искаше и нея да вижда, затова вървеше опирайки рамо в сенките. Не го радваше нито топлият вятър, който майската вечер бе освободила да се поскита свободен, нито звездното небе над него, което безсилно се взираше с милиони зеници към навелия глава човек.

Очите му бяха сведени, сякаш ослепели за всичко останало.

Дали има смисъл да изчакам новият ден? – се запита вървящия бавно, много бавно С.Т.

Какво ли ще ми донесе, освен поредната порция от разочарованието на живота. Не е ли по-добре да си го спестя – си каза и в мислите му се роди идеята за спасение.

Беше пълна с отчаяние мисъл, но съвсем логична като решение за него и той въздъхна тежко, а въздишката му беше поета от ветреца, който я отнесе със себе си в нощта.

С.Т. стигна до ъгъла, трябваше да прекоси улицата и да стигне до отсрещната страна, където отново щеше да попадне в прегръдката на тъмнината. След това имаше стотина крачки до моста, под който на още стотина стъпки беше и буйната река, мятаща се като подивяла змия в тези нощи, след обилното валене през изминалия месец.

3.

Ехо пое дълбоко от пълния с аромат на цъфтящи цветове въздух и се усмихна. Беше толкова приятно да усеща допира на топлите пръсти на въздуха, а очите ѝ неизменно да се реят сред звездите. Надяваше се и те да усещат това ухание на пролет, което изпълваше гърдите ѝ.

Небесния хоризонт бе разсечен от падащ метеор, оставил ярка диря след себе си. Ехо побърза да си пожелае нещо - така правеше от дете, когато от небесата се откъснеше някоя звезда.

Едва ли желанието ѝ щеше да се сбъдне, но поне отправяше още една своя мечта да се носи към небето.

Луната все така грееше ярка и пълна, като нощен фенер, осветяващ потъващия в сън свят под себе си.

Но и тази мечта просто ще се изгуби в безкрая нечута – Ехо преброи звездите на едно познато съзвездие и установи, че има две нови звезди, които досега не беше виждала.

А може би именно тя ще се сбъдне?! Защо не, нали мечтата е бликнал от сърцето миг на надежда за нещо по-хубаво, по-добро...

И полъха на преминалия вятър накара нощта да премигне с всичките си небесни светлини.

Щастие за всички! – това си бе пожелала Ехо, когато диханието на вятъра разпиля косите ѝ.

4.

Фигурата на С.Т. премина улицата, пресичаща правоъгълника от десетина сгради, които вече бяха затворили очите си и спяха непробудно. Това беше добре дошло за него, защото в този момент не искаше да вижда никой. Беше надникнал иззад ъгъла на фабриката и видя, че крайните два блока са тъмни, сякаш напуснати завинаги от спящите си обитатели.

Часът наближаваше полунощ, време съвсем нормално за сън – отбеляза С.Т. докато вървеше по изронения асфалт, черен и осеян с изронени дупки.

Луната улови опита на беглеца да бъде невидим и го огря за секунда с лъчите си. Тялото му се обви в неземна светлина, но той дори и това не забеляза, мислейки си за спящите хора и как всеки от тях имаше нещо, заради което да се събужда всяка сутрин и заради което да заспива всяка нощ.

Макар скоро и аз ще заспя, но по различно от всички тях – мъжът правеше уверено крачките си, приближавайки се към така търсения и очакван покой за душата му.

Надяваше се реката бързо да го дари с тишината на времето. Всичко вече беше без значение, всичко е вече загубено и просто искаше да затвори завинаги очи.

В този миг С.Т. погледна нагоре и видя едно красиво създание да се усмихва към звездите.

5.

Ехо отново изпрати всичките си съседи да спят. Знаеше, че е единствената останала да бди в тези късни часове.

Пазителката на нощта.

Щеше да остане още малко. Вече би трябвало да е полунощ или малко след това – прецени тя, като се огледа наоколо.

Очите ѝ се спряха на угасналите прозорци, на няколкото паркирани автомобила, на една втренчена в нещо невидимо котка - току до самотно стърчащия пилон на знак, който някога е бил закачен там, и накрая уловиха лекото движение на вървящ човек по улицата. Загледа се към него.

Беше една фигура, която докосната от луната ѝ заприлича на тъмнолик ангел с крила от лунна светлина.

Къде ли отива? – се запита тя, след като продължи да гледа видението, което разбра, че всъщност гледеше точно към нея.

Незнайно как, но в един миг Ехо сякаш чу - по скоро видя, мислите на крилатия странник.

Бяха тъжни, бяха празни и бяха мисли на смъртник, отиващ към смъртта си доброволно, изпълняваща най-съкровенното му желание да го прегърне.

Но нещо ги бе препънало и той беше спрял, загледан в Ехо.

Тя не се изплаши от непознатия, знаеше, че не ѝ мисли зло. Просто я гледаше. После погледна и звездите, също така, за първи път през тази нощ, очите му се спряха на пълната луна.

Ехо видя как свитата до преди малко фигура се изправи и човекът пое от пролетния шепот с пълни гърди. Вятър се завъртя в мислите му и паяжината на онези черни облаци, които го водеха към желаната смърт, сега се разнесоха и в главата му звъннаха пъстри тонове.

Тя разбра, че желанието ѝ, изпратено към падащата звезда, се е сбъднало и щастието е докоснало този непознат, решил да направи онази крачка към бездната, от която нямаше да може да се върне.

И Ехо се усмихна отново.

6.

С.Т. се вгледа внимателно в образа насреща. Беше млада жена, облегната на парапета и вдигнала глава към звездното небе. Немирните пориви на нощния вятър разпиляваха дългите ѝ коси и те се протягаха на всички страни, любопитни да докоснат целия свят. Лицето ѝ бе огряно от пълната луна и една невероятна усмивка беше изгряла на устните ѝ.

Една усмивка, в която С.Т. се влюби истински.

И защо не – каза си той, забравил, че е тръгнал към моста над реката, - някъде навярно има една такава усмивка и за мен, и просто ме чака да я намеря.

Той се усмиха на видението над него и пое назад към своят дом, сега обаче по осветния път, без да търси вече прикритието на сенките.

Не след дълго вече чакаше сънят да го поеме в леките си ръце и да го отведе някъде, където има много светлина и много живи цветове. Усещеше приливите на живота как го поклащат леко и с тихата си песен го приспиваха, отдалечавайки го завинаги от онази черна дупка, която бе готова да го погълне тази нощ.

Утре, щом се събудя, ще тръгна да я търся и усещам, че лесно ще я намеря – прогонил всички тежки мисли, мъжът с нетърпение зачака идването на новият ден.

На новото начало, което знаеше, че е някъде под небето.

Когато най-накрая заспа, сънува как една безкрайност от звезди му се усмихва.