09:00ч.
Точно в девет сутринта в редакцията се появи Том Браун. Влезе с умивка и поздрави останалите, които вече бяха започнали работа. След едноседмичната отпуска, той си позволи да закъснее малко за работа, все се носеше от коледното и новогодишното настроение. Знаеше, че няма да има проблем заради закъснението, защото обикновено е съвестен в работата си и идваше винаги на време, така че главния редактор едва ли ще обърне внимание за малкото провинение.
- Здравей, Нина – почука по масата на асистентката си, която грейна с ослепителната си усмивка.
Той седна на обичайното си място и стартира компютъра си. Докато чакаше програмите да се заредят, си размени няколко приказки със съседа си по бюро Ли, който току що се бе завърнал от екскурзия в някакви снежни планини. Хвалеше се, че се е научил да кара ски, нещо което самият Том умееше от дете. Не го спомена, за да не развали удоволствието на колегата си. Похвали го и му препоръча винаги да внимава при накланянията и завоите.
Няколко минути след това вече се ровеше в потока информация. Том отговаряше за светската хроника и клюките, свързани с нея. Нина му помагаше, като също се ровеше из мрежата и звънеше по телефона, за да разпитва в детайли. Тя беше незаменима при събирането на информация за местното хай лайф общество. Видът ѝ не даваше възможност на мъжете да откажат да споделят подробности за някоя любопитна история – градинари, готвачи, шофьори, всички се предаваха, залети от вълните на красотата ѝ.
- Имаш ли нещо набелязано? - попита я Том, когато за негово учудване обичайната страница в новинарската мрежа за обмен се оказа празна.
- Не, Томи, нищо за сега. Явно богатите все още празнуват – направи жест на разочарование с изящните си ръце асистентката.
- Мина цяла седмица, едва ли са още по островите. - Изведнъж го осени казаното от Нина. - Искаш да кажеш, че до днес нямаш никаква новина ли?
- Точно така, вече шести ден никой нищо не заснел, нито разказал, че е видял.
- И за какво тогава ще пишем ние? - тросна се той, но не на момичето, а просто на все повече криещите се знаменитости.
Тяхната игра винаги му е била забавна – папараците и ловците на сенцазии ги преследваха, а те се правеха, че бягат или се крият, за да не дадат коментар, но после първи бързаха да прочетат статията за персоните им, както и сензационните снимки над нея.
Богатите, много богатите и свръхбогатите, като част от човечеството си бяха със същите просто устроени характери земни обитатели, съвсем нечужди за тръпката, която подтикваше милиарди души да прегрешават, да мамят или да клеветят някой познат.
Разликата между двата вида бяха само няколкостотин милиона в брой.
- Ами докато те нямаше, аз извадих някои истории от последните месеци, които не сме пускали, защото са маловажни. Не можех да оставя и колоната ни във вестника празна като това – крещящо лакираният нокът посочи екрана с голото поле.
- Добре си сторила – измърмори Том и се зарови в търсене на информация. - Ако и днес не получим нищо ново, продължаваме по същия начин.
Нина кимна и се върна към своят екран.
* * * * *
06/01/101-/г.
15:30ч.
Главният редактор на Станфордските „Вести“ преглеждаше няколко материла, които се чудеше дали да одобри за печат, когато на вратата се почука и влезе завеждащия отдела му за светска хроника Том Браун.
- Какво ми носиш, Томи. Дано да е нещо интересно, защото Нина в последните дни ми дава само стари новини.
- Точно това е, шефе, че няма нищо ново.
- В смисъл?
- Странно наистина – отбеляза главния. - Добре, но до един час ми трябва нещо, с което да запълним твоята страница, нали? Виж какво ще е подходящо, а и пак се порови.
Том тръгна да излиза, но се обърна и рече:
- Не е нормално това, шефе. Никак не е. Нещо се е случило.
03/02/201-/г.
11:25ч.
- Цял месец без нито едно световно лице – каза Нина. - Защо не почнем тогава да отразяваме по-незначителните събития?
- Нина, колко пъти ти казвам, че „Вести“ е малък вестник, който се разпространява само в нашата околия. А в малките градчета хората искат да четат за големите звезди – изпъшка Том, отбелязвайки, че навярно скоро шефа ще му каже, че няма нужда от услугите му, сведени през този месец до мързеливо бездействие.
- Колкото и да ти е странно, но в големият град е обратното, там могат да се развълнуват от съдбата на неизвестен човек, на които му се е случило някое идващо веднъж в живота събитие, но не и в Станфорд. Местните искат да знаят какво правят милиардерите, топмоделите и потомствените благородници. Знаеш, че ние просто се ровим из мрежата и пренаписваме новините от там, за да им ги предложим по нашенски, така да се каже.
- Колкото и да ти е странно, но в големият град е обратното, там могат да се развълнуват от съдбата на неизвестен човек, на които му се е случило някое идващо веднъж в живота събитие, но не и в Станфорд. Местните искат да знаят какво правят милиардерите, топмоделите и потомствените благородници. Знаеш, че ние просто се ровим из мрежата и пренаписваме новините от там, за да им ги предложим по нашенски, така да се каже.- Да, но след като няма нищо ново, защо да не опитаме с някой по-малко известен – настоя асистентката.
- Остави тази идея, ти си гледай местните „знаменитости“, ако чуеш нещо пикантно за тях може и да ни спаси – махна с ръка Том и скочи от стола си
- Къде хукна? - викна тя, когато го видя, че взима якето си от закачалката.
Той не ѝ отговори.
* * * * *
13/02/201-/г.
13:20ч.
- Томи, не ми разправяй глупавите си теории – мръщеше се главния редактор на „Вести“, Андрю Карлсон. - Не може дори за утрешния Свети Валентин да няма някоя клюка кой с кого ще го прекара. От един месец не ми даваш новини, а сега ми казваш, че имало необичайно съвпадение.
- Шефе, почакай малко. Казвам ти, всички са изчезнали. Всички големи имена ги няма на сцената. Знаеш добре, че не само тях ги няма, нали?
Главният замълча. От седмици нямаше нищо ново в политиката. Нито в икономиката. Нямаше срещи между главите на държавите. Липсваха обичайните изказвания на президенти или министри. Света сякаш бе задрямал и дните лениво си течаха. Дори няколкото въоръжени конфликта бяха замрели. Вече знаеше, че Том Браун е прав, но не искаше да го признае. Защото усещаше, че този заговор изолира такива като него и ги остава в пълно неведение.
- Слушай, нали имаше познати от университета, дето сега са в големите новинарски канали?
- И?
- Обади им се – шефа се прокашля и направи кисела физиономия, - дори ако се наложи иди да говориш лично с тях, на наши разходи, но ми донеси отговор на това, къде са всички.
- Разбрано, шефе – каза Том и се изправи. Отиде до вратата, хвана дръжката и се обърна: - Но ме е страх, че няма ни хареса, онова, което се случва.
Главния просто зяпаше в един швейцарски пейзаж на стената.
* * * * *
01/03/201-/г.
09:45ч.
- Нина, къде е шефа? - гласът по телефона звучеше напрегнат.
- Излезе преди малко. Нe отговаря ли на мобилния?
- Изключен е. Слушай, ще оставя това съобщение, а ти му го предай после.
Нина пишеше без да осмисля чутото. Едва когато затвори, тя прочете редовете и нещо студено я стисна за гърлото.
„Всички можещи да си позволят да платят стотина милиони са изчезнали. Никой не ги е виждал от тридесет и първи декември насам. Никой! Има слухове, които отивам да проверя. До няколко дена ще съм готов с материал за най-сензационното разкритие на века. Том.“
* * * * *
09/03/201-/г.
17:40ч.
Андрю и Том бяха единствените посетители в малкия бар на ъгъла до редакцията им. Чашите им стояха непокътнати, а тишината висеше тежка като огромен оловен печат.
- Искаш да кажеш, че са напуснали Земята?
- Така предполагат. Няма къде да се скрият на нея, в смисъл, че точно тя е опасността. Всичко по планетата е оставено на самоход. За няколко месеца хората сами могат да се оправят, без да заподозрат какво ги очаква. Но онези, имащи възможност, са си отишили.
- Къде?
- Клубът на благотворителността. Помня го, а те просто са се освобождавали от излишното, оставяйки добър спомен за себе си през тези последни дни. Навярно е свързано с предсказания край опрез декември. Някой е разбрал какво ни очаква наистина и е събрал избраните за да им го съобщи.
- Или просто за всеки случай са се изнесли – предположи Том. - Шефе, всички онези теории за извънземни сили, за предстоящ катаклизъм и дори за новата ера на Земята - може би са вярни, а?
Главният редактор не отговори, само се вгледа в кехлибарената течност насреща и потърси в мекият отблясък на уловените светлинки малко увереност, че това е просто поредния слух. Но той прерови спомените си и започна да съпоставя фактите от последните години.
- Когато не ти обърнат внимание на нещо очевадно, можеш да си го подминаваш всеки ден – промърмори той, докато подреждаше мислено в мислите си парченцата от една голяма картина.
- И всичко е било пред очите ни – съгласи се Том. - Имаме предупреждението от миналото, имаме катаклизмите в последно време, а сега и изчезването на всеки по-значим.
- Твоят приятел какво каза, защо не са го пуснали като новина?
- Има ли смисъл? С какво ще помогне на хората, само ще се създадат паника и хаос. Според него е най-добре да се правим, че не виждаме и не знаем нищо. Това ми препоръча и на мен.
- Томи, светът има правото да знае – отсече главният. - Ако ще и да бъде наистина предсказанието за краят му.
* * * * *
03/04/201-/г.
22:00ч.
Пред дома на Том Браун спря черен микробус без номера. От него се измъкнаха петима души в също черни дрехи. Двама минаха отзад, трима се насочиха към входната врата.
Без да си правят труда да звънят, единият със силен ритник изкърти бравата и мъжете бързо се шмугнаха навътре.
* * * * *
--/04/201-/г.
--:--
Том не знаеше къде, нито кой го е похитил. Намираше се в малко помещение, в което цареше винаги полумрак. Нямаше представа колко време е тук. Броеше заспиванията си и така пресмяташе, че може би са два или три дни. Нахраниха го само два пъти и му хвърлиха няколко бутилки с вода. От стаята не се чуваше никакъв външен шум. Винаги беше съвсем тихо, дори когато му даваха пакетите с храна или водата, той не чуваше да се отваря врата или прозорец. Просто някой ги подмяташе в мрака.
Том знаеше защо е тук. Знаеше го много добре, но не разбираше какъв е смисъла да го плашат по този начин. Защото ако искаха да го убият щяха да го направят още в нощта, когато го плениха.Дали и главният редактор е заловен? - питаше се, знаейки, че заради статията виновен ще бъде и онзи, който е разрешил излизанието ѝ.
* * * * *
14/04/201-/г.
18:10ч.
Вратата се отвори и този път силна светлина изгори привикналите на мрак очи на Том. Той скри лице с длани и се сви. За тези безкрайни нощи съзнанието му беше смазано от непрекъснатото очакване да се случи нещо. Също и от липсата на каквато и да е представа къде се намира. Не знаеше, че да бъдеш оставен на страховете си е много по-страшно от това да те измъчват непрекъснато.
Губиш ориентация за време и място. Губиш самият себе си в тишината и тъмнината. Започваш да мислиш, че времето е спряло и си осъден да бъдеш вечно тук, сам и забравен.
Гладът спира да те измъчва, но не и лишените от сетива мисли.
Когато най-накрая се появиха няколкото мъже в черно, той си помисли, че идва краят му. Вече се страхуваше от него. Човек се пречупва, колкото и да е силен. Започва да разбира, че животът му не е нищо значимо и може да го изгуби в една такава тъмна дупка.
Мъжете го помъкнаха през светъл коридор. Той се опитваше да гледа, но очите му все още търсеха закрилата на тъмнината. Когато го поставиха да седне, той с благодарност разбра, че някой е приглушил светлината до поносима.
Стаята бе стандартната за разпити. Празна, лишена от съдържание, само маса с два стола. Липсваше записваща камера или затъмненото стъкло на една от стените, но се досети, че казаното тук не се нуждае от свидетели или протоколиране.
Влезе висок мъж на неопределена възраст. Лицето му, както подобава, беше каменно и сурово. Той седна и разкопча якето си.
- Том Браун – каза с дълбок приятен глас. - Журналист в третокласен вестник с тираж, който едва покрива разходите. И точно ти се реши да обявиш истината на света – обвини го непознатия сухо.
- Хората не трябва да си отидат, без да знаят какво става – прошепна дрезгаво Том. Не беше говорил с дни, или може би месеци – нямаше никаква представа за изминалото време.
Гласът му залепна по хилядите песъчинки, натрупали се като прах в устата.
- Твоят добър приятел, Рики от Ню Йорк, ти каза, че няма смисъл, нали? Не бяха ли ясни доводите му, че така само ще се създаде излишна паника?
Том не отговори, помълча около минута и едва тогава рече:
- Значи е истина?
- Ти вече знаеш, че е, Том Браун – мъжът приглади косите си. - Но твоята прозорливост попречи на тихото отшумяване на този етап от живота. Трудно се оказа да изземем всички продадени броеве от малотиражката ви. А твоя главен редактор се опита да избяга.
Мъжът се засмя и довърши:
- Интересно колко време си мислеше, че има, за да се крие.
- Осем месеца – обади се пленника. - Искаше да отиде в своята вила в планината, даже я беше запасил с достатъчно храна...
- Грешите и двамата, на двадесет и първи процеса ще е завършен, но е започнал с предупреждения много преди това.
- Кога? И въобще колко време съм тук?
- Времето вече е без значение за теб, Том Браун. Едва ли имат смисъл броят на дните, които ти остават.
- От правителството ли сте? - Том се задави, изплю нещо горчиво на пода. - Затова криете информацията, че сте позволили на избранниците да се спасят - предатели!
- Не точно. Да приемем, че сме тези, които контролират вашите правителства. Ние сме тези ваши надзорници, които се опитваме години, векове наред да посочим пътя за спасение и да се избегне този край.- Извънземни!? - не повярва Том. - Ти си човек като мен...
- Ако приемеш, че извън Земята има живот, значи сме извънземни. Но не е задължително да го оприличаваш на вашия външен вид, който приемам за ваше удобство и по-лесно възприемане. Ние сме в друга форма, Том Браун, близка до която е понятието разум.
- И сте невидими? – недоверчиво подхвърли задържания.
- Видимото не е само чрез очите ни. От дългите години тук, ние сме разбрали, че човек не обича различното от неговата представа за жизненост. И ние уважихме това, защото има разбирания във Вселената, които са толкова различни от вашето общество на егоистични консуматори на всичко подчинено от тях. Как така си повярвахте, че сте всемогъщи и единствени в цялото пространство и разрушихте толкова бързо един свят, създаван милиони години!
Мъжът събра ръце като за молитва на металният плот на масата.
- Понякога се чудя, дали има смисъл да ви спасяваме?
- А вие правите ли го? Като ни забранявате да кажем истината!
- Аха! Спасявате само онези, които могат да си платят билета, нали!? А бедните както винаги са изоставени.
- Не ние решаваме това – студено рече непознатия. - Тези с възможности, сами избягаха, макар да не ни казаха къде отиват. Най-силните от тях, още преди десетилетие започнаха да се подготвят. Ние им предложихме да използват парите си, за да вземат повече хора със себе си, но те дори не пожелаха да признаят, че ви изоставят и се ограничиха само с онези, които можеха да участват в проекта им. Сега летят към новият си дом, край друго слънце, навярно за да го превърнат в огледален на този свят.
- Но трябваше да им наложите да го направят! Нали сте по-силни! - възмути се Том, понечи да каже нещо, но бе спрян от жеста на мъжа.
- Ние можем само да съветваме и да посочваме дадена посока, не да налагаме със сила свои мнения, както правите вие хората. Вашият свят си има собствени правила, които, колкото и да са погрешни, не можем да променяме. А и невъзможно да се спаси цяла планета, след като е решено да бъде променена изцяло.
Мъжът се загледа в една точка зад тила на задържания.
- Чудя се за какво бяха всички онези знания и технологии, които давахме през вековете? Не и заради личното преуспяване, Том Браун. Не и заради хилядите ви войни за надмощие. Над кого? Над себе си? И нужно ли е – та вие сте затворени на няколко континента, можехте да се обедените и да полетите към звездите, наместо да губите енергията си в самоубийствени войни.Обявилия се за надзорник поклати глава с разочарование.
- Разделихме атома за вас, но не за да убивате или да заплашвате със смърт цялата планета. Някога, когато опитомихме огъня за стопли домовете ви, ние не предполагахме, че първо ще го използвате, за да изгорите домът на съседното племе. И всеки път едно и също – възприетите умения служеха единствено за да се избивате, все по-кръвопролитно и по-масово.
Осъждащия човечеството се вгледа в свилия се в себе си Том, разбрал, че думите му – земни или извънземни – са правилни.
- Всичко сме давали даром и с идеята да се споделя между човечеството. Не ние сме виновни за алчността ви. Затова колкото сме могли, спасихме. За останалите не можем да направим нищо.
- Защо? - тихо промълви журналиста.
- Защото краят вече е започнал.
- Защо тогава не ни дадохте шанс да поправим сгрешеното?
- Не сме ли? Винаги сме посочвали грешките, дори предвиждайки ги и оставяйки ясни послания от миналото към бъдещето. Нима имате един светец или пророк, в които вярвате все още, да е прогласявал да живеете в насилие? Защо не вникнахте в думите му и ги използвахте отново само за налагане на лични интереси и материално забогатяване на смъртните ви тела? И къде са всичките насилници и притежатели на богатства от историята ви – нима един е запазил имането си вечно? Или е изплатил кръвта на хилядите загинаги по негова заповед? Мъжът осъдително изреждаше тези доводи, хвърляйки ги лично в лицето на Том Браун.
– И ще изпреваря въпроса ти, Том Браун – не, не ние желаем краят ви, моят вид се стреми да запазва живота по всякакъв начин. Но над всички нас има по-висша сила, или разум, ако искаш го наречи, той определя тези крайни мерки за разчистване на сбърканите ви планове. Ние сме просто служители и изпълнители на неговата воля за съжаление.
- Ако искаш така да го наричаш, макар понятието да е неправилно, защото като казвам той, имам предвид много напреднала цивилизация, способна да създаде един свят като Земята, да го засели, да се опита да вкара разумния му биологичен вид в избран от тях правилен път. И заради това, че вида излиза винаги вироглаво от него, този разум е решил да накаже със силата, която притежава. – Той направи пауза и добави: - Защото са създателите и са решили да се даде следващ шанс на вида „човек”.
Пленника разбра, че нещо прикрива, но не беше в позицията на такъв, който да настоява да научи какво точно. А и мислите му подскочиха в размишления над чутото.
- Ти можеш да избереш дали да останеш тук или да излезеш навън, но с условието да мълчиш.
- Разбрах, че и да говоря, можете да ме накрате да млъкна. Поне другаде да посрещна... всъщност какво ще се случи?
- Ще видиш, Том Браун – сурово отсече мъжът и даде знак на невидимите охранители, които побързаха да се появят и да грабнат пленника. - Отведете го в онази планина.
* * * * *
20/12/201-/г.
12.00ч.
Том и Андрю се свиха пред скалата. От няколко дни вятъра беше от огнени пламъци. Те изгориха всичко до хоризонта, а навярно и зад него. Светът се превърна в огнена пещ, която се нажежаваше все повече и повече. Нямаше вече небе, защото вятъра го скриваше с въздушните си пожари.
Двамата дори не знаеха как са оцелели до днес. Последните месеци бяха изпълнени с катаклизми, в които океани поглъщаха континентите и ги превърнаха на острови. Земетресения отваряха недрата на Земята и в тях изчезваха цели градове.
От небето паднаха метеори, превърнали долини в огромни кратери.
Сякаш цялата Вселена беше настръхнала срещу хората, умиращи с милиони всеки ден.
Нина, повярвала им, че светът е обречен, реши да дойде с тях на това отдалечено място в планината, но изчезна преди седмица, навярно изпепелена сред дръветата при първите огнени вихри.
Навред бяха останали само оголени и горещи скали, сега започнали вече да се топят от вятъра.
Двамата решиха, че няма защо да се крият повече в дупката си, затова и се изкачиха до където можеха и видяха огненият ад, който се стелеше пред тях. Телата им вече горяха отвън и дишането почти невъзможно. Оставаха им няколко минути, дори секунди, защото вятъра с грохот и рев, като придола река, се напълни с мощ и заля малкото останала незапалена твърд на Земята.
Малко преди края си, Том Браун разбра какво скри онзи непознат – светът нямаше да бъде възроден.Пламъците, в които се превърнаха телата им, бяха погълнати от огнената лавина, която със стихията си помете на един път и земята, и морета и небето над тях.
* * * * *
--/--/--/
--:--
На следващия ден слънцето не изгря, защото на мястото на планетата имаше само едно петно от празнота. Тайнствените спътници на човечеството, изпълняващи службата на надзорници на земните, така и не им съобщиха, че новото начало на спасените от тях, ще бъде край друга звезда.
Нямаха право да разкрият, че екип от проверяващи от по-висшия разум, който се наричаха създатели и на който самите надзорници служеха, е изготвил доклада за решението да бъде заличен този свят до онзи, който бе дори и над тях и имаше властта да се разпорежда с живота на изчезналия вече свят, и посочиха като мотив, че нещо в състава на Слънчевата система проваля опитите им няколко пъти. В този доклад, създателите напомниха на съобразяващия се с мнението им Господар, как веднъж преди милион единици време, заради влияещите сили на тези съставки, вече бяха унищожили една друга планета, пренасяйки опита си на Земята. Затова като най-правилно избраха да не опитват за трети път, а да се махнат от района и да започнат отначало на друго място. Той одобри плана и го подписа за изпълнение.
Всичко това просто беше спестено на осъдените да изчезнат.
Надзорниците получиха нареждане този път да бъдат заличени дори генетичните спомените в клетките на вече летящи към новите си небеса човешки зародиши. Някога не го направиха и до последно имаха проблеми с необяснимите за хората проблясъци на нещо вече видяно или преживяно, но в друго време, под друго небе.
Същия онзи надзорник, който бе говорил с изчезналия вече Том Браун, знаеше, че няма да има никакъв смисъл подробно разяснение.
Хората нямаше да разберат целта на тази последна за Земята конспирация, след като не бяха разбрали толкова много други неща през живота си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар