С лек подскок, човека се изкачи на онова, което бе останало от гигантското дърво и се огледа предпазливо, скрит от няколко сухи клона.
Пейзажът беше еднакъв от десетки години насам - чернясала почва, безжизнени простори и прострираща се докъдето виждаха отслабващите с всяка година очи савана.
Понякога се питаше, дали ако изкачи онзи каменист хълм, който слагаше край на хоризонта, няма да намери още някой оцелял - но кога ли ще можеше да събере сили, а и смелост, за да отиде и провери.
Ако е имало, защо досега той не е дошъл насам – размишляваше човека, разавяйки за пясъчни червеи земята.
Всъщност, без да го знае със сигурност, но подозирайки, че е така, човека беше единствения оцелял от вида си на този свят.
Понякога, качен на някой по-висок клон и дремейки в следобедите на открито, той се опитваше да преброи от колко години не е виждал себеподобен и свиваше първо пръстите на една си ръка, след това и на другата, но сметките му винаги се отдалечаваха много, много назад във времето и това го объркваше. Затова и предпочиташе по-бързичко да заспива, за да го обземат разни тревожни мисли относно самотата му.
Но се случваше от време на време, бродейки из сухите драки и поглеждайки се в отражението на някоя блатиста локва, нещо да трепва в спомените му и той долавяше присъствието на отдавна забравени образи, които го спохождаха и понякога дори му говореха. С малкото останал здрав разсъдък, човека разбираше, че тези видения са породени от мозъка му, който търси начини да прогони за малко пустотата, в която е обречен да живее.
Сега обаче не чуваше нищо друго освен вятъра и прецени, че няма близка озъбена опасност и усърдно зачегърта онова тъмно петно от мъх, заради което качи тук. Когато събра една шепа от него, той предпазливо го опита.
Нагарча, но май ще стане за ядене – реши, докато дъвчеше киселата субстанция.
Внимателно събра трошливата смес и я постави в кожената си торба. Слезе от дънера и се повлече обратно към пещерата си. Надяваше се да стигне преди залеза на мътното слънце, днес обвито в тъмната пелена на странно оцветените облаци. Заради тях, в тъмнината нямаше да може да се ориентира при липсата на звездите, а и приципно избягваше да броди през нощта - прекалено опасно е да се остава на открито в нея.
Неведнъж бе виждал блуждаещите сенки на онези демони, които се пръкнаха от огнения ад, вилнял и изливал гнева си върху планетата в онова страшно време на промени.
Имаше някакво странно име този огън – опита се да си спомни човека. Вдигна глава в творчески напън да си спомни нещо знаено някога. – Как му казваха? Име, което означаваше, че пламъка му съдържа невероятна мощ. Ра...? Ааа-ия...? Диция...?!! Какво ли беше, пусто опустяло и име?!
В този миг човека пропадна.
- Уф! Да пукнеш дано! – изрева той, когато кракът му хлътна в една къртичина и усети как ставите изпукаха изплашено.
Задра бързо в песъчливата почва, награби няколко снопа треви и се измъкна от зейналата като рана в земята дупка.
И къртичините са различни - цял можеш да паднеш в тях и онези космати зверове да те наръфат, преди да успееш да се измъкнеш!
Побърза да продължи, накуцвайки, и през рамо погледна дали не се е подала някоя озъбена муцуна. Но явно дупката не беше обитаема и нищо не го подгони, за да вечеря с неговите не повече от петдесетина килограма месо.
Време да е си направя отново копие – каза си човека, куцайки към дома си.
Последното се счупи преди доста време и все не му стигаха силите, за да потърси някой здрав прът и парче кремък. То, както си беше казвал не един път сам на себе си, знае ли се дали ще има срещу кого да го използва. Повечето мутирали същества са станали почти неуязвими и най-много да ги раздразни още повече, наместо да се свие и да изчака да отмине опасността, надявайки се да не го закачат. Така, както е правил през всичките тези горещи, опасни и самотни години, за да оцелее до днешния ден.
В замъгленото му съзнание, докато се криеше от някой гладен звяр, понякога трепваше спомена от миналото величие на човекът. Не на този, който е сега, а на онзи, дето някога е покорил всяка педя от планетата, всеки стрък трева с точно определено място и всяка животински форма на света подчинена. Тогава човечеството крачеше смело и безстрашно, уверено в себе си и в своите възможности, които бързо се изпариха след стоварилото се от небето проклятие.
Нещо в него трепваше от тези спомени и го караше да носи копието си в обиколките си из долината, макар да не беше много сигурен ще може ли да го хвърли срещу тварите, които обикаляха около пещерата му.
Но – казваше си човека, - аз не съм войн, копието го нося колкото да си дам малко увереност. Никога не съм се бил, нито сега, нито преди. Някога бях мечтател, а днес няма за какво повече да се замечтая. Просто оцелях и ще гледам да го правя, без да се налага да влизам в бой с каквото и да е.
Затова побърза да стигне скалата, където бе неговата скрита обител.
Инстинкта му за оцеляване бе станал съвършен, винаги избягваше прекия контакт или навлизането в чужда територия. Станал бе един невидим обитател сред видимия ръмжащ свят. Това му помогна и да усети, че пред дома му има опасност.
Туй пък какво е? - запита себе си, когато видя нещо шарено да се мотае на сухата поляна пред пещерата.
За всеки случай побърза да се скрие зад скалите, че нещото можеше и да е гладно.
Предпазливо надникна иззад ъгълчето и видя, че съществото душеше и помръдваше с мустаци, също беше усетило приближаването му. Това го уплаши. Входът към домът му е преграден, от това по-лошо няма накъде. А само там, се чувстваше на сигурно място. Ами ако се наложи да бяга? С този ударен крак, който и без това го наболяваше! Колко ли ще измине, преди животеца му да бъде включен във вечерята на...
- Ха! - сети се неочаквано човека що за животно е това, което се върти пред пещерата му. - Коте! Пис-пис-пис!
Той излезе напред и помами гадинката, която с плавна походка дойде и се отърка в рошавата кожена препаска на човека.
- Добро коте, много добро коте! – каза и погали тъмната глава с големи, много големи очи.
Котката беше доста по-голяма от онези, които е галил в миналото. Нямаше защо да го крие и ѝ го призна.
- Виж се, голяма си колкото куче – направи сравнение човека, а тя измяука, съгласна, че наистина е пораснала малко повече, но все така си остава добродушна животинка, обичаща понякога да я погалят. Но само когато тя поиска – напомняха големите извити нокти, скрити в момента от меките ѝ лапи.
Човека тръгна към пещерата, котката го последва. Не я прогони и двамата влязоха на четири крака в прохладната тъмнина. Той препречи входа с голям камък.
В тъмнината откри, че козината на котката свети в разноцветни искри. Погледа я известно време с люпопитство, а котката го гледаше със светлините в очите си.
После запали кандилото с джобното си огниво и помещението призрачно разтегли очертанията си към сенчестите ъгли.
- Пис-пис! - предложи вода на новият си другар и котката жадно залочи от грубата купичка, която си бе направил от парче дървесна кора.
Сетне приседна на един къс скала, който използваше за легло, отвори чантата си и извади намерения преди малко мъх и напъха в устата си дебело снопче, което задъвка внимателно, че да няма някое клонче в него и да счупи последните си здрави зъби.
Котката се намърда до него и подуши това, което ядеше, но не го сметна за вкусно и затваряйки очи, замърка тихичко, като ехото на пещерата приказно връщаше мъркането.
Затворени в мига, двете живи души сякаш откриха идилията на времето – тих звук, едно пламъче и разбирателство.
Какви мигове от по-доброто битие на съществуването ни. Може би, дори и това същество, е имало своето минало, което сега е изгоряло и разнесено на прах. Но ето че сме двамата и нищо друго не ни е нужно – заръмжа и човекът от задоволство.
Понякога губеше смисъла на думите и изразяваше чувствата си с първични звуци, които бяха не по-малко изразителни.
Доволен, че е намерил най-накрая дружелюбен спътник в самотата си, той млясна звучно и се облиза, типично по котешки.
Малко или много бе залъгал стомаха си. Отдавна бе загубил някогашната си изтънченост за вкуса на храната и сега просто беше доволен, че има какво да мели до следващото ядене, което не знаеше нито кога, нито какво ще бъде.
Котката намести главата си на коленете му, за миг прогледна със зелените си очи и отново продължи да преде спокойния си сън.
Последния човек на света се усмихна. Допирът до нещо живо го радваше и той се почувства малко по-добре от хилядите дълги нощи, които прекарваше сам, загледан в играещите сенки и понякога говореше с часове с някоя от тях.
Сега обаче реши да почете малко, преди и той да заспи. Протегна се и придърпа омачкана и обгоряла книга, с десетки оръфани и подгънати ъгълчета на страниците. Някоя книга винаги беше до постелята му.
Тази бе история, написано от неизвестен автор, защото беше останала без корица и няколко първи и последни страници, така че не знаеше нито заглавието ѝ, нито писателя, навярно бил известен за времето си.
Поне до като един ден – размишляваше понякога за този непознат автор човека, - просто се събудил обвит в огнена стихия, наситена с - ра-ди-а-ция! - най-накрая се сети за трудната дума, означаваща убийствен огън, - и е открил, че света му е изгорен за сутрешната закуска на своето ежедневие.
С натреперващи пръсти човекът отвори на недочетената страница и както винаги го обзе онова особено чувство от прочитането на първите редове. Умението да се предават мисли и образи винаги караше човека да вижда смисъл да се влага тежестта на словото в хартиените носители, каквито имаше натрупани из цялата си пещера.
- Ех, неизвестни писателю! - въздъхна човека и гласът му разбуди котката, която го изгледа с изумруден пламък.
Той поглади меката, електрически сияеща козина на животното и предложи:
- Пис-пис, искаш ли да ти почета малко от миналото величие на човешкия разум, а?
Котката нямаше нищо напротив и се настани удобно да слуша.
Последния човек намести ъгъла на книгата така, че малко по-слабо виждащо му око, да не се натоварва, заради дрезгавата светлина, и с тих глас зачете на котката историята за един свят, който е останал без обитатели, но затова пък растенията имали цялото пространство под небето за себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар