Есенни часове

1.

Късната есен има вкус на дъждовен хлад и тъмнина – мислеше си Ехо, вдишвайки от влажния въздух с неповторимия аромат на този сезон.

В неговите обятия денят рано се покрива с тъмнина, в която можеш да се скриеш всичко мръсно и ненужно от сивото ежедневие. Особено ако вали – тогава като оловна завеса се спуска мократа тъга над мислите. Тежките облаци в небето се движат като безкрайни флотилии, готови да изсипят от трюмовете си водни снаряди над света.

Когато завали хората се забързват, някои се крият от капките, други ситнят под тях, а трети вече са си лeгнали и заспиват рано, но в полумрака все още има такива, които се радват на ноемврийския вятър.

Ехо се разхождаше в тази есенна вечер, откъртила се като въздишка след тежестта на отминалия вече ден. Не отиваше никъде, просто така, да почувства хладната ръка на времето.

Вечер, която ще бъде без залез – отбеляза, когато тъмнината се плъзна по полето и скри хоризонта.

Тя видя как тъмната ѝ сянка бавно докосва прегърбените покриви, които лъщяха на уличните светлини, все още запазили няколко бисери от излелия се в следобеда дъжд. Но имаше още няколко минути на ням покой, преди денят напълно да отстъпи и да дойде нощта с вкуса си на есен.

Разхождащата се Ехо се наслаждаваше на напоените с вечерен аромат улици и си спомни за преди няколко седмици, когато започнаха да се събират по далекопроводите птиците, приготвящи се за дългия си път на юг.

Гледаше как с всеки следващ ден от ятата на жиците оставаха все по-малко и по-малко. Докато един ден кабелът просто беше пуст, запазил само спомена за дните на отпътуване, на сбогуване и на обещанието, че с пролетта крилатите скитници ще се завърнат.

След тяхното отлитане започнаха дните на падащите листа. На часовете покриващи с разноцветни листове тъга улиците, затрупани и превърнати в есенно море.

- Може ли да се улови мигът на откъсване на листо от дървото? – попита Ехо застаналата на ъгъла котка, която също изпращаше деня.

- Винаги пада от онази клонка, към която не гледаме – каза Ехо, а котката я последва, за да не бъде самотна разходката ѝ в нощта.

Когато завали, листата улавят красотата на една сълза, пролята в самотата на шепнещите сенки на вечерта. Под дъжда си мислим, че всичко е предназначено да се превърне само в спомен, след като ни отмине завинаги, случило се само веднъж.

- А него можем ли да го уловим? – спря се Ехо пред останките на безименен дом.

Спътничката ѝ се покатери на порутените стени и измяука тъжно към разрушените спомени от миналото на незнайното семейство, което е живяло някога тук.

- За жалост, спомените си отиват винаги самички – въздъхна Ехо и продължи по все повече опустяващите улици. - Те са слаби, нямат основи, които да ги задържат в утрешния ден.

Но нима могат да се съхранят сълзи в дъжда?

Дъждовните капки ги отмиват от лицето и те се загубват в пороя.

- Всичко в живота е просто миг, който се изживява само веднъж. Но после може да се връща отново и единствено в спомените – долетя като полъх мисъл отнякъде.

Ехо погледна котката до себе си, тя я гледаше с магичните си очи и продължи да ѝ говори:

- Казват, че да си един миг звезда е по-добре, отколкото да си загубен в мрака цяла вечност! Макар че ярките звезди изгарят бързо, но остават горещи следи в спомените.

Може би това е посланието на есента, на отминаващите мигове под нейните нощни листопади, които ни напомнят, че всяко лято винаги ще си отива – сбогува се Ехо с котката и отиде да потърси мечтите си в съня.

2.

Есента сега е като унеса преди зимния сън. Дните стават по-къси, нощите безкрайно дълги и много студени. Мислите лениво започват да се въртят в замръзналите телата, които пък започват да търсят сгряващата ги топлината на огъня.

Там, пред него, се заглеждаме в далечината, към отиващото си днес.

Ехо чакаше в парка часовете да я отминат. Усещаше ги като водата, която изтича и никога няма да се върне там откъдето е минала.

Така, както течението на живота отнася всяка една минута с потоците си.

Винаги край нас нещо си отива, винаги някой миг отлита някъде, за да не се върне никога.

Така както никога листото, веднъж полетяло надолу, няма да се върне отново на клона.

Нито капката дъжд ще литне пак нагоре – размишляваше тя, а денят бе намръщен.

Ехо тръгна из парка с капещите цветове на есента.

Можем само да опитаме да съхраним спомена от тези няколко минути като от снощната вечер, когато слънцето заспива някъде далеч зад хоризонта. Или онези звуци на спусналата се дъждовна нощ, сред които се разплетоха нишките на първият ѝ сън.

Тя улови как едно листо се откъсна от висок клон над нея и започна бавно да пада. Вятъра леко го запоклаща и то плавно заплува надолу.

Накъде ли се носи тази тъжна есенна ладия? Има ли свой пристан или ще търси нечий чужд? – запита Ехо дървото, но то се взираше в отминаващите ги облаци и не отговори.

Самотния къс се понесе на спирали към покритата от хиляди като него земя. Падаше като танц от древен ритуал. Поклащаше се във въздушния океан, бордовете на който бяха окъпани от сиянието на скритото зад облаците слънце.

Паркът беше огромен, уморен и стенещ. Сред пустотата му стоновете отекваха като изстрели и капещите листа са наредените с десетки мечти, които биват разстрелвани от куршумите секунди.

Откъсват се от живота и падат едва чуто, след погалване, но с ледена длан.

Алеите бяха безлюдни, тълпите от лятото отдавна избягаха, заедно с всички цветни мигове на радост и сега цари само вездесъща самота.

Листото наближаваше купчината от гниещи листа, но Ехо усети как не иска да стане едно от тях. Да бъде превърнато в безлично парченце от мъртвата есенна мозайка.

Опънало невидими нишки, то се залепваше по тялото на ветреца, но силите му са слаби и нишките се късат една по една.

Също като всеки наш сън – колкото и да ни харесва да останем в него, накрая все пак се събуждаме.

И листото знаеше, че танцът му ще се прекърши спиралата си и ще положи нозе в покоя на земята, черната.

Вятъра още веднъж завъртя тази откъснала се от дървото ладия, спуснала се на въздушни му вълни, а после с ръка помете част от гнилата чернилка на дъното, за да приготви пристана, който да приеме листото.

Порива откри затрупаното тяло на безжизнена пъстра птица. Листото я вижда и разбра, че трябва да покрие мъртвата песнопойка. Сега вече не иска да се бави и иска да скрие под себе си тази умряла без време песен.

Ехо се приближи и приклекна. Тъмното изцъклено птиче око отразяваше приближаващото се късче от есента. Странно ѝ се строи, как мъртвата тишина на взора ѝ оживява от приближаващата капка със златисто ръждив цвят.

И сякаш дървото, не – поправи се тя, - есента, плачеше за тази малка и незнайна птица, която ще бъде погребана под нейните листни сълзи съвсем, съвсем чужда за всички.

- Нали и тя е имала грамчето щастие, което всеки търси – запита Ехо вятъра, който все още се въртеше около тялото.

Нали е пяла от радост и треперила от студ? Нали е търсила топлина в късните есенни нощи? Нали е била половинката от нечия пъстра любов?

- Така ли ще свършим всички – прошепна Ехо, - самотни, зарити някъде, незнайно къде, и без да има кой една сълза да пророни?

Тъжно е, когато се откъсва поредния лист от живота. Малко самотно, малко отнесено - като песен, която един ден все пак е спряла, може би точно на най-интересната строфа от мелодията, частица от която за кратко е била.

Ехо се замисли за това, как всичко отминава, как никога не ще се върне случилото се вчера, а утрето е малко плашещо със своето бъдеще, което е толкова непознато.

Може би затова и идва времето, когато трябва да спрат и свият платната си мечтите, които въпреки че не можаха да ни се сбъднат, все пак е хубаво, че ги е имало, макар и погребани в пепелища на забравата.

Листът докосна вкочаненото тяло и го покри като топла длан - листото и птичката щяха да се слеят в едно.

Когато мрака се настани над килима от паднали листа, часовете на всички вече са изтекли и паркът остава съвсем сам. Тогава дори и дърветата спират да плачат.

Часовете изтичат за всичко, промъквайки се през малките дупки на времето, те също бягат от този пуст, самотен, стар и стенещ парк – Ехо също си отиваше, за да не се завърне повече.

Беше видяла мигът на откъснало се от клона листо. Беше видяла и полета му и беше разбрала, че часовете са капки сред океана от време, които отминават и нищо не остава след тях... освен нови часове.