Вятъра с шепот Луната покри

Хвърчилата се рееха над морето и в пъстра дъга се бяха събрали над него като шарена арка, която можеше да е порталът към нещо безкрайно далечно.

Опъват конците си към неизвестността, - помисли си Ехо, наблюдаваща полета на хвърчилата, - но Земята ги задържа със сила и незнайното ще си остане вечна загадка.

Вълните меко се разбиваха в брегът пред нея, здрача падаше подшит с пурпурна нишка, подчертала линията на хоризонта.

Брегът уморено въздъна, щом отлетя и последната птица от гърба му, и последното хвърчило е най-накрая беше прибрано. Но ехото от смехът на децата отеква още някое време, също както цветът от опашките на техните въздушни комети оставиха следи в дошлия полумрак.

Ехо остана сама на брега. Вълните станаха по-шумни и нарастнали се нахвърлят към близките скали. Тя тръгна към тях, вятъра я последва, опитвайки се да я накара да полети.

- Нямам криле – каза му Ехо и докосна неговите с мъничко завист.

Вятъра се завъртя с пясъчен смях.

Колко лица си има вятъра. За всеки сезон, за всеки негов ден, си слага различна маска - златна, ръждива, бяла и шарена.

Тя поспря да погледа многоликия си спътник, спомняйки си за отминалите дни на лятото.

****

Сред безкрайността на полето през юли повея е песен – лека и нежна в утринта, малко след пропукването на зората. Птиците току що са се събудили и загряват деня с песните си.

В този миг са най-хубави – споделяше Ехо с капчиците роса.

Симфонията на събуждащия се ден, може да съперничи само на концерта на изгряващите звезди през вечерта.

Сред житата вятъра мирише на земя, на молбата ѝ за рожба; мирише на топлина и новороден живот. Стъблата имат хиляди гласове, пеят и се поклащат от порива, решил да ги изненада в този час.

Звукът от летния вятър е неповторим в ушите, за онзи, който може го чуе, и може да го види.

Да вървиш в такова време е близко до това да се потопиш в море от извиращ живот, защото е времето, в което всичко родило се през пролетта е осъдено да живее – Ехо знаеше тази древна тайна и скитайки из полетата, се усмихваше на слънчевите лъчи.

Те звъняха като струни от всеки край, непрекъснато настройвани от ветровете, които през лятото са приятелски златисти потупвания и топли слънчеви милувки.

****

Ехо се изкачи по скалите, за да отиде на онова място над вълните и извика в мислите си есенния облик на следващия я вятър.

****

Есенните листа танцуват своите валсове, когато времето на клоните им изтече и биват докоснати от хладната ръка на октомври.

Напъстрели или все още пазещи цвета си от изтлялото в спомени лято, те се завъртат и поемат към все още топлата земя, разнасяни навред и подхвърляни от играта на вятъра.

Ноември идва с гръм, а после с тропот забива стрелите на студения дъжд в прозореца, препречващ пътя им към стаята на Ехо.

Въздушни маси, бутани от мощната буря, на която щурмуващи войници са дъждовните капки, атакуват крехката преграда и искат да отворят път за своя господар.

Ноемврийския дъжд може да разруши всичко съградено през лятото – беше разбрала Ехо през годините на своя живот.

Да разгони събралите се за даден обред хора. Да потопи в мъка не едно семейство на рибари, изгубили син в есенната буря. Да угаси свещ, едва запалена и да остави в самотен мрак всяко сърце.

Макар да намираше облаците за толкова красиви, когато бяха сиви, с черни щрихи, едри и плътни.

Надвесени над главите, те се носят като легион от небесни вълни. Протегнеш ли ръка и сякаш, че ще можеш ги докоснеш.

На морския бряг да стоиш в такъв ден е призрачно опасно - оловно море в краката ѝ е същото като това над главата. И стихията на вятъра, който не се спира да лудее – спомняше си, притворила очи Ехо, докосвана от сегашните му по-ласкави пориви.

Нощем талазите понякога се прокъсват и Луната наднича безсилна и плаха.

Изпищява, когато отново я покрива тежкото було, за да не вижда стихията, напълнила гърдите си с безкрайна свобода.

И облаците танцуват ли танцуват, водещи ледената красавица – зимата.

****

Ехо потръпна от студената прегръдка, с която спътника ѝ докосна тялото ѝ. Той слушаше мислите ѝ, затова започна да вие с гласът на северна буря, за да ѝ припомни как скоро ще смени отново лицето си със онова на зимна виелица.

****

На север океана е див – знаеше Ехо и също, че зимата е стопанка, която не чака пътник да потропа на вратата ѝ. А потропа ли - то се знае, веднага го смразява с ледения си дъх, за да стане на висулка, щом се е осмелил се да я посети.

Зимната нощ е свирепа като вълк, виещ срещу брилянтите в небето. Отразените искрички трепкат по тънкият слой прах в пътечка и мамят пътниците в замръзналата гора, с лъжливо обещание за подслон от режещите пориви в полето.

Вятъра обича да разнася снежинките, крехките им тела от кристалчета, търсещи къде да се залепят, за да нашарят прозореца с невероятните си картини, по които вятъра да започне да рисува с острите си нокти.

Зимата е спътница жестока за поелия на път. Сезон, в който животът е губещ. Сезонът от който най-много ни е страх, защото вятъра обещаваше да направи така, че да остане завинаги и вълците, примижали от пръските лед в очите, навявани със суровия шепот, вечно да дебнат в мрака, търсещи измръзнали жертви.

- Ще бъде ли вечна песента на северния вятър? – попита веднъж Ехо Луната, свила се от страх пред господарката зима.

Луната я утеши, че дори и след най-студената зима иде пролетта, която стопля само със спомена за нейните цветя.

****

Първата пъпка се пръсва, щом бъде погалена от юг през април. Дървото, изправило голите си клони, вече е обляно от топлината на пролетните ветрове, които дълго е чакало.

Голотата му се покрива с цветове и един по един, като вдишвания, се раждат розовите цветчета, с които клоните ще бъдат наведени от плодове им в по-късните пролетни дни.

Ехо си спомни какво е да се поседнеш на хълма под звездите и да послушаш тихото майско шумолене на ветреца, извиващ се около снагите на боровете.

Спомни си какво е да се оставиш на морето да те приспи с укротените си вълни, едва поклащащи бордовете на стенеща от приятна умора лодка.

Да опънеш въжето на пъстро хвърчило, в предверието на топлите дни, а вятъра да го задърпа към лятото и безкрайността на небесната синева, която с шарени водопади се излива в кристални езерни води.

- Пролетта е като любов - събужда се и разцъфтява диво от полъха на пролетния вятър – прошепна Ехо на една звезда в небето, седнала на ръба на скалата и оставила соленият вкус на вълните да я залива.

Понякога е хубаво да осъзнаеш, че те има пред цялата тази пъстрота от дни и сезони и да се оставиш на поривите да те носят със своите криле.

Пожелая ли – Ехо затвори за миг очи, - и политам с тях, така както птиците летят, за да бъдат частица от магията на вятъра.

****

Сега вече ги няма – нито децата, нито техните летящи мечти. Луната е изгряла над морето.

Луната през есента е малко по-тъжна - може би е заради дъжда, който напира от север, а може би и заради самотата, която роди тишината.

Вятъра не допуска никой да остава слез залеза, обикаля като хищник и чака своята жертва, но от сенките се откъсна фигурата на окъснялата Ехо. Вятъра се уви около нея, позна тялото ѝ и я подкани да побърза, преди да я смрази с целувките си.

Харесва му да чувства топлината ми – каза си Ехо, напускайки морския бряг.

Морето въздъхна и поклати снага. Вятъра е неговия син, който в този сезон е немирен и не спира да гони хвърчила и изгубени души. Обича да превръща в пенлива стихия лениви бащини вълни, а понякога страшно да вие, събуждайки вълците в планините и нощта се оглася от техния хор.

****

Есенната нощ се спуска така, както се спуска звезда от безкраността - понесла огнена диря, спряна от редки облаци, от които плътта на нощта се раздира, но накрая всичко изчезва потопено в тъмнина.

Като край на всяка несбъдната човешка мечта – едва родена, осъдена в неизвестността да умира – сбогува се Ехо с вятъра, изпратил я до последната дюна.

Тъмен воал постепенно скриваше Луната. Тя тъжно се усмихва на тази подкана, разбрала, че трябва да заспи, но щеше да слуша песните на морето и да сънува предишните им срещи.

- Хайде – покани я Ехо, - нека си вървим.

Луната е разказвала на Ехо за безбройни есенни нощи, в които самотен ловец, облегнат на своето копие, е стоял загледан в нея и подложил лице, отразило две ярки луни в тъмните си спокойни очи, е говорел за своето минало, за мигът, завинаги вече отлетял.

А Ехо бе разказвала на Луната, гледайки я, приседнала на своят прозорец, потънала с поглед в нейната магия, за далечното бъдеще, подреждайки го с малки цветчета от мечти, за настоящия ден, който с болка беше отминал и тихо, съвсем тихо, завинаги бе отшумял.

Докато запиват, Ехо и Луната си обещаха да си спомнят за всичко, когато са плътно покрити от другия свят на съня.

Малко след това, шепота на вятъра покри с облаците си Луната.