Когато тъгуват звездите

Портът на Гимли не беше от големите, имаше едва десетина обслужващи клетки, но те бяха достатъчни за пристигащите или отлитащи кораби. Самият астероид беше отдалечен от оживените космически пътища, но тъй като в този сектор, се намираха няколко минни планети и луни, все някой идваше или си отиваше. Затова и можеше да се каже, че всъщност портът си бе използван почти непрекъснато, дори беше нужно известно изчакване в близка орибита на разрешение за кацане.

На космическата скала Гимли имаше само една станция-страноприемница, известна с това, че предлага развлечения от всякакъв вид на космическите пътници и на работниците от близките рудници. Сервираха също така и свястна храна на приемливи цени. Обичайните посетители често бяха такива, които са на ръба на закона, или от онези, които са го вече прекрачили. И точно откъснатостта на астероида от останалия звезден свят, предлагаше нужната сигурност и необезпокояваност на подобни личности.

Тук не помнеха някога да е идвала галактическа полиция, затова пък се навъртаха често ловци на глави и интересни вълнуващи схватки не бяха рядкост в станцията, за радост на дошлите да убият скуката посетители.

Като цяло, астероидът Гимли си беше една малко мрачна дупка в космоса, която едва ли би посетил добросъвестен и порядъчен човек. Точно тъмната му слава привличаше миньорите от близките рудни планетки да идават, да харчат заплатите си в игра на хазарт, по жени или просто да ги изпиват. Понякога и да присъстват на кърваво сбиване, за което после да говорят с месеци в галериите на мините.

Хората, от самата зора на съзряването си, са обичали зрелищата, най-вече опасните, дори когато рискът да пострадат самите те е голям. Но какво друго, в едно такова забравено и забутано място на галактиката, би могло да пораздвижи духовете и мислите им.

Затова и когато чисто новия кораб, клас „Хелиос”, се появи в близка орбита и зачака свободна клетка, която да го приземи, дежурният на диспечерската кула доста се зачуди дали собственика на подобно космично бижу е именно за тук. Все пак пое хелиоса и го спусна плавно в един от доковете.

По рампата се спусна покрит в черно, висок и доста едър мъж, който не се притесняваше от славата на това място – отбеляза за себе си продажния диспечер, винаги готов да подправи пътни листове, датите в инфодневниците или да не впише истинските имена на дошлите.

Сега надникна през прозореца на диспечерската си стая, за да задоволи любопитството си към новодошлия. Самият той също се укриваше тук, заради свои прегрешения в миналото, но снабден с нова самоличност, вече доста години се чувстваше спокоен, макар и в положението на заточеник.

Не прилича на изтънчено богаташко конте, въпреки луксозния си кораб – прецени служителя, докато следеше придвижването на новодошлия.

Лицето на мъжа бе закрито от непроницаема титанова маска, с два очни визьора. Тялото бе защитено от лека екзоброня, ръцете в специални бойни ръкавици. Видът на новодошлия смътно напомни нещо на диспечера, но колкото и да се опитваше, не можа да си спомни какво точно.

Без да бърза, обвития с мрак посетител, се насочи от дока по слабо осветен коридор към входа на станцията-страноприемница. Ярка реклама примамваше посетителите, още щом влязат във вътрешността на станцията. Сменяха се зарове, карти и стилизирани фигури на момичета, а допълнителни екрани бълваха изображения на стари реклами за напитки.

Обичайната охрана на входа от двама дебелаци с отегчени физиономии, в момента заети да гледат нещо в малкия холоекран на преносимия си приемник, понечиха да се надигнат, но нещо ги накара само да се спогледат и да махнат повелително с ръка на човека да влиза.

Какво пък, ако не го претърсят – малко ли от посетителите влизат с оръжие! Важното е да не го използва вътре, а ако го направи, проблемите след това ще са си за негова сметка.

Те си имаха желязното правило, което гласеше – по-силните да не се закачат, а този видно изглеждаше да е от тях. Затова и охранителите се направиха на погълнати от предаването, когато той мина покрай тях и влезе в бара.

Огромното помещение, което приютяваше дошлите грешници на Гимли, бе потопено в десетки неонови светлини и напоено с десетки миризми. Имаше безброй меки сепарета, скриващи клиентите в своите обятия. Тук можеха да се видят космически екземпляри от цялата галактика. Някои си бяха доста опасни и отдадени на пиене и комар, обикновено ставаха свадливи при загуба и препиване. Такива обичаха да взимат страха и да печелят вниманието на обикновените работници, дошли да видят точно тях, заради славата им, заради това, че в тази дълбока провинция на галактиката подобни личности се ползваха с ореола на герои в очите на затъпелите мозъци на миньорите.

С влизането на новодошлия, най-малко десетина чифта очи го огледаха изпитателно и професионално. Едни с внимание да не би да ги търси, а други дали той не е от търсените.

Мъжът, без да обърне внимание на никой, седна на едно от столчетата пред дървения и изтъркан от употреба бар и поръча нещо на кльощавия барман, който като хищна птица също огледа светкавично клиента си и го определи като доста опасен.

Дано не е дошъл по някаква работа – помоли се той на демоничния си закрилник в небесата, - че ще ми потроши целия бардак.

Повечето от проявилите интерес към личността му го бяха забравиха още преди чашата да бъде поставена пред клиента, но двама души останаха загледани в широкия и масивен гръб. Напомни им за някой, който може би бяха виждали вече или за който бяха слушали много.

Един от обичайните пиянки на всеки бар се присламчи, за да си изпроси питие. Но преди да каже нещо, човекът в черно бавно врътна главата си към него и го изгледа за миг с пропускащите светлината само отвътре навън визьори и пиянката се сети, че има работа точно в другия ъгъл на бара. Останал на спокойствие, мъжът придърпа чашата и натискане на команден бутон на бойната ръкавица, лицевата част на маската се вдигна наполовина, за да може да отпие от питието си.

- Мисля си, че съм чувал за теб – каза с дрезгав шепот, много по-внимателно приближил се, следващ нахалник.

Беше объл, тялото му се разтресе от наднормените килограми, докато се привеждаше за да заговори поверително другия.

– Ром! – измуча към погледналия го барман.

Чашата с мътна течност изтрака на плота. Барманът и дебелака си размениха още няколко многозначни погледи. И двамата бяха изпечени мошеници, които често работеха в комбина. Първия искаше да разбере този клиент заплаха ли е или е нещо свързано с печалба, но втория му даде тайния знак да изчака малко.

- Сигурно – с безразличие отговори мъжът, без дори и да се извърне към събеседника си. Гледаше в нищото пред себе си. Не обърна внимание на това, че натрапника има оръжие, скрито сред широките му дрехи. Не беше нещо, от което да се притесни. Едва ли имаше някой в заведението, който да познава по-добре оръжията от него, също така и да си служи с тях.

- Аха! – побърза да се съгласи дебелака. - Ако търсиш работа, тука има няколко глави, които струват доста пари. Аз мога да ти ги посоча, разбира се срещу малка комисионка – скромно прошепна и очите му блеснаха алчно.

При мълчанието като съгласие и понечи да се приближи още малко, но нещо твърдо и много остро се опря в слабините му. Следващото движение щеше да го изкорми като риба отдолу нагоре. Дебелия се вцепени неподвижно. Заплахата за живота му в момента беше съвсем реална.

- Изчезвай! Не съм дошъл тук за това – спокойно, но със стоманен глас нареди мъжът в черно, отново без дори да се обръща към натрапника. С невидимо движение прибра острието в канията на ръката. Отстрани никой и видя, че е извадил нож и го опря в неприятния си събеседник.

- Добре, добре – ухили се угоднически дебелака, чието чело изведнъж се ороси от страх. Отдръпна се бързо, като завлече и чашата си със себе си. Кубчето лед в нея изтрака няколко пъти, докато слизаше от столчето. Все пак изкушението от възможността да изкара доста пари с помощта на опасния непознат, го накара да добави: – Размислиш ли, попитай за Бимби, всеки ме знае... Ще има достатъчно и за двамата.

И се потопи в полумрака на сепаретата, оставяйки мъжа сам на бара.

Лицето му е неподвижно, а очите му скрити под визьорите и кой знае накъде гледа - това констатира бармана, който въпреки нещастния си вид бе от най-изпечените мошеници в района.

Търгуваше с всичко, което можеше да му донесе печалба. Най-вече с крадени от цялата галактика момичета, които поръчваше и купуваше от пиратите – чести посетители на заведението му. На тях той плащаше и да го пазят при по-опасни спречквания с други престъпници. Също така издаваше на ловците на глави някой търсен нещастик и прибираше процент за сътрудничеството си и веднага след това предупреждаваше дадения беглец за предстоящата хайка и го изръсваше и него, за да не го издаде отново.

Така според неговата философия и вълкът биваше сит, а и агнето цяло. Е, ако все пак ловеца простреляше клетника... какво пък – така му е било писано!

Името на бармана бе Бък. Червивия Бък, така го знаеха из тези места. Десетина години вече живеешe тук, за да не попадне в ръцете на галактическото правосъдие, от което избяга някога, както и много други укриващи се по тези места.

Тази част от самата Галактика минаваше за неприобщена, макар и да се водеше към администрацията ѝ, но в нея никой не го интересуваше какво става в района - дали се избиват или не местните заселници, дали тук се укриват опасни личности, дали живеещите имат нужда от намеса на властта – това все още не бе дошло на дневен ред.

Виж, ако някой принц реши да си направи резиденция на някоя от планетите, тогава със сигурност ще прочистят мястото, но това едва ли някога щеше да се случи, не и на Гимли. Това даваше увереност на Червивия Бък, че още много години ще се радва на възможността да прави пари от всичко, което може да му донесе печелба.

Сега, след като чу само част от предложението на дебелака Бимби, подобен на него подлец, той бе заинтересуван от особата в черно.

Дали не е някой ловец на глави? Или самият той да е търсен? Ами ако наградата е голяма? Задържането му ще донесе пари – пресмяташе на ум Бък, търкайки някаква чаша.

Напъна се да си спомни, точно както диспечера преди малко, за някоя обява за издирван с подобно описание, но не бе виждал подобно описание в мрежата. Огледа крадешком клиента си. Екзобронята му беше от скъпите, нищо, че е лишена от цвят.

Може и да е просто обикалящ наоколо човек, отбил се да пие нещо, да поиграе на зарове и да се повесели. Ще попитам дебелия, дано има някаква изгода – завърши размишленията си подлия барман и уж случайно се премести в другия край на бара. Даде знак на спотаилия се Бимби, който разбра за какво става дума и пресушавайки на един дъх питието си, се изправи и приближи.

- Сипи ми още едно – провлачено каза и се облегна на плота, в същото време потърка палеца и показалеца си. Информацията няма да бъде дадена даром. Струваше нещо.

Бък постави под салфетката на чашата една банкнота, която мигом изчезна в пухкавите лапи на Бимби.

– Звезден боец – прошепна той, след като музиката в заведението уж случайно бе увеличена. – Най-добрия! – прозвуча обаче като предупреждение за всички на Гимли допълнителното разкритие за самоличността на госта.

Това беше достатъчно. Червивия Бък беше чувал за този елитен екип от бойци, които след края на последната война си изкарваха хляба като скъпоплатени телохранители или ловци на особено опасни бегълци от закона. Никога не бе срещал такива, но знаеше, че са много по-опасни и от най-злите престъпници. А и имаха големи правомощия, подписани лично от Императора, правещи ги един вид негови представители във всяка една точка на Галактиката. Дори и на този забутан астероид, където официалната власт никога не се беше мяркала – един звезден боец, може да повика цял легион от имперската армия и да почистят трасето от мръсотията на тази скала.

Досега тук не беше идвал толкова властоимащ представител. Интересно, кого ли търсеше тук подобна личност? Той огледа страноприемницата, но освен няколко дребни криминални физиономии, не откри нещо, което да е довело в тази дупка скъпо струващия преследвач.

Трябва да се намеся и да направя сделка – мислеше си Червивия Бък, - личност търсена от звезден, би трябвало да плати много за правото си да живее.

А може би нещо друго е довело тук наемника?

- Още едно питие? – мазно попита бармана мълчаливия си самотен клиент. Той само го изгледа иззад тъмните си стъкла и кимна. Боеца разбра, че знаят за него повече от преди петнадесет минути, но това бе нормално явление където и да отидеше. Легендите за подвизите на Звездната група се разказваха от години като легенди из подобни свърталища. И със сигурност няколко от присъстващите клиенти вече мислеха кой е най-бързия начин да напуснат незабелязано мястото.

В друг ден, той наистина би задържал всички и би се обадил на най-близкия патрулен кораб да ги прибере – сигурно почти всеки имаше за какво да бъде пратен на някоя каторжническа планета. В друг ден да, но не и днес. Сега мислите му бяха насочени към нещо, което можеше да промени отново целия му живот, така както някога пак се бе преобърнало всичко, за да бъде днес този, който е сега.

Бавно изпи и втората чаша, обърнал гръб на всички и без да го интересува дали някой не замисля да го простреля в момента. Едва ли щеше да се намери подобен смелчага. Понякога от празните приказки на отрепките имаше полза и обвитата в легенди фигура беше добре защитена.

Времето се влачеше лениво и барманът вече се питаше дали да не предложи трета чаша, която разбира се ще бъде също за сметка на заведението, когато боеца му даде знак. Бък се изстреля от мястото си и угоднически застана пред едрата фигура в черно. Моментът да разбере защо е тук дойде.

- Момичета? – тихо каза мъжът. Устните му почти не помръднаха когато изрече думата.

- Има – побърза да потвърди Бък и вътрешно се усмихна. Значи елитния боец на Императора просто иска да разпусне с няколко по-евтини девойки. Да, в столицата и по големите планети тези услуги са скъпички. Той активира един екран и го поднесе. - Какви искате? Органични или синтетични?

- Да видя каталога – рече другия и издърпа екрана от ръцете на бармана-сводник.

Започна да прехвърля едно по едно предлаганите лица. Някои бяха снимани по време на работа, което накара за миг да стисне юмрука, който искаше да забие в очакващия печалбата си Червив Бък.

- Повечето са андроиди, но има няколко истински момичета, ето тази, номер седем, тя е само на шестнадесет и ...

- Млъкни! – закова го наемника и бармана отстъпи крачка назад и опря гръб във витрината с бутилките. Пръст в бойна ръкавица натисна един номер и на екрана се появи лице. – Тази, тук ли е?

- М-да... номер двайсет и седем, тука трябва да е, сигурно е в склада, никой не я търси – заговори бързо Бък и направи справка с бележника си. – Андроид е, от по-старо поколение, нещо ѝ хлопа във връзките – приказва гупости, но мога да ви предложа нещо по подходящо за вас?

- Не, тази. Колко?

- Трийсет кредита. Евтина е, знаете, понеже...

- Млъкни! – този път ръката върху плота се присегна и хищно сви пръсти, които за малко да сграбчат за гърлото Червивия Бък, който се задави и побърза да въведе поръчката. Той взе подадената бакнота от галактически кредити, плъзна магнитен ключ и задавил се от страх каза: - Стая единайсет.

Без дори да помисли да се ухили съучастнически, навик от безбройните подобни сделки с клиенти. Въздържа се, знаейки че това щеше да е последната му усмивка с истински зъби в нея.

Звездния подаде друга бакнота, за да плати питиетата, която Бък отказа да приеме и каза, че ги пише за негова сметка. Без да каже нищо повече, той се насочи към стъпалата под неонов надпис „Стаи”.

Коридорът бе прекалено мрачен, което не го притесни особено, визьорите му автоматично превключиха на режим за виждане в тъмнината. Когато стигна стаите, видя че имат червени цифри на вратите от лъскава имитация на дърво, което имаше нужда от полировка.

Спря пред номер единайсет, пъхна ключа в процепа и натисна клавиша за отваряне. Вратата безшумно се плъзна настрани и след като влезе отново се затвори.

*****

Стаята беше малка, само с едно легло и видеостена. Встрани от входната врата имаше ниша с душ кабина. Никакви мебели или излишно обзавеждане.

Младото момиче седеше неподвижно на единия край на леглото и гледаше в стената насреща. Когато човекът влезе, тя се обърна и професионално се усмихна.

- Здравей! – каза и се изправи. Усмивката ѝ беше прекалено тъжна, за да предизвика ответна в клиента.

Облечена в оскъдни сребристи дрехи, отразяващи малкото ръждива светлина, която идваше от скрити в тавана светилници. От пода се носеше тиха мелодия, запълнила липсата на отговор в боеца, който просто гледаше лицето ѝ.

Беше тя! Онази загубена половина на неговото сърце, която след толкова много години, след тази вечност, през която знаеше, че нея я няма вече на този свят – изведнъж я виждаше жива само на метър от него.

Един дълъг и безкраен миг, той я гледа и подтисна ненадейно появилия се порив да я прегърне.

Тя е! – каза си той и разбра, че времето не е изтрило нито един щрих от спомена за нея.

Колко много време е изминало, а сякаш никога не сме се разделяли – продължи да размишлява, докато момичето бавно се приближи и сплете ръце зад врата му, макар да ѝ се наложи да се надигне.

- Хайде, ела – каза тя и се опита да го придърпа към леглото. – Идвал ли си друг път при мен?

- Спри! – отсече той и отстрани ръцете от себе си.

А може би всичко е илюзия? – си помисли. Тя е просто машина, имаща този закупен образ.

Звездния боец не сваляше очи от момичето. После с едно движение свали черната маска, която закачи на бронята. Тъмните зеници се заковаха в нейните и я накараха да спре за миг. Момичето сведе поглед, сякаш и тя видя някой отдавна загубен свой познат, който сега се е оказал клиент.

– Не съм дошъл за това, за което обичайно те търсят. Как се казваш?

- Вега – тихо каза момичето, очите ѝ се повдигнаха. – Кръстена съм на една звезда. Не ме ли харесваш? Стар модел съм, нали? – Тя се вгледа в него и добави: - Мисля си, че те познавам.

Проклети да са, дали са ѝ името на любимата ѝ звезда. Възможно ли е да са такива безчувствени – се запита мъжът и въздъхна. Дали наистина е тя? Или е само копие на нещо, което вече е било мъртво, когато е създадено? Но дори и използвали лицето и тялото на спомена за нея, те пак ще бъдат наказани – обеща мрачно звездния наемник и за малко да подаде импулса за активиране към скритото по него оръжие.

Има време, сега върна мислите си към момичето. Дали ще има запазени някакви спомени и усещания за миналото? На андроидите, рекунструирани копия от истински човек, при запазена част от мозъка, винаги изтриваха всичко от самоличността му и имплантираха фалшиви спомени. Но току що тя каза, че го помни. Или и това е програмирано изречение към професията ѝ.

- Можеш да ме биеш, ако това ти харесва – предложи Вега и отново се опита да го привлече.

- Често ли го правят? – той се вгледа в големите красиви очи, точно копие на истинските. И сякаш имаха онази неизказана тъга, която бе толкова загадъчна и примамлива за него някога.

- Повечето – отговори момичето. – Кожата ми е синтетично изградена да се възтановява бързо, а и не ме боли чак толкова много. Ела...

- Казах ти, че не съм дошъл за това! – спря опита ѝ, този път малко по-решително.

Огледа набързо тялото на нареклата се Вега, протегна ръка и докосна голата ѝ ръка, тя веднага игриво се завъртя, но той бързо се отдръпна. – Колко от теб е органично?

- Малко, около двайсет процента от тялото. Но си имам всичко нужно – прекара ръцете си по себе си Вега, за да подчертае изящните си форми пред клиента си.

Но той мислеше за друго, за една рядка възможност да се запази съзнанието на загинал, потдиснато като пси-импулс, но с възможност да се копира върху нова мозъчна матрица.

Дали някой се е постарал да го направи, когато са я създавали от останалото от нея след нападението?

- А мозъка – изцяло програмен носител ли е? Знаеш ли дали е запазена част от истинския ти, Алис? – потънал в размисли, той нарече андроида с истинското ѝ име.

- Как ме нарече?! – Вега изведнъж спря да опитва да прелъсти мъжа, изтри професионалната си маска и замря.

Името се заби в нея и задълба към нещо много дълбоко, скрито в дълбините на съзнанието ѝ – било изкуствено или остатък от истинското, движело тялото ѝ. Бавно се обърна и седна отново на ръба на леглото.

Погледна към него, точно така, както някога го бе гледала - леко накланяйки глава на една страна и онзи немирен кучур се плъзна по лицето – това накара боеца да се усмихне за първи път от толкова много години.

Камъкът на лицето му се пропука. Годините в служене на Императора изчезнаха и той отново стана добродушния и вечно усмихнат фермер и времето отново ги върна в тяхния малък дом на онази райска луна. Малко преди онзи летен ден, в който ги помете взрива на бомбите, хвърлени от нападналите фермата им космически пирати.

Явно са продали тялото ѝ на черния пазар и от останките на Алис са направили това копие, което да работи и вади пари за онзи, който го купи.

- Не знам, може да е изцяло позитронен, макар да имам странни мисли, които вероятно са стари спомени – произнесе замислено андроида Вега. - Понякога си мисля за разни неща, които едва ли репликиращите инженери са ми го поставили като поведенчески модул – каза тя и се усмихна тъжно и различно от професионалната ѝ усмивка.

Беше нейната усмивка.

- Неща, които нямат нищо общо с това място - допълни с шепот.

- Значи има достатъчно спомени, спирани от ограничителен чип – по скоро на себе си, отколкото на нея каза наемника, сядайки до нея. Хвана малката бяла ръка, която беше странно топла, като истинска. Погледна очите с формата на бадем, същите онези, които сънуваше всяка нощ през всичките тези години. – Казваш се Алис. Спомни си! Ти си Алис, името ти е скрито някъде в паметта ти. Открий го!

- Аз съм Вега – тихо отвърна андроидът.

- Не, спомни си истинкото ти име!

Напъна се под въздействието на човека до нея и си повтори няколо пъти името. Звучеше познато, но без да е наясно с какво. То навлизаше в зона на мозъка ѝ, досега блокирана и останала скрита от водещите живота ѝ програми. Като че избутваше тежка заключена врата. Стъпка по стъпка тя започна да се отваря. Ключът се оказа това име.

- Ти си копие на Алис. Родена си в деня на цветята, през един празника на пролетта. Запознахме се в нощта на пълната луна, когато хората се събират в равнината, за да си пожелаят нещо. Ти гледаше през своя лунен пръстен и ме видя през него в тълпата. Помниш ли? – той говореше, като не пускаше ръката ѝ.

Нямаше сили да го направи, не искаше да се разделя с нея отново.

Момичето мълчеше. Звездния чакаше търпеливо. Този модел андроиди нямаха дори много пресни спомени от живота, не повече от ден-два и няколко фалшиви за по-стари за самоличността им. Всички общи познания се поставяха предварително в паметта като минимални. Но тя му каза, че има и друго в паметта ѝ.

Може би дори мозъкът ѝ си е истинският и само са подтиснали вълните от оригиналната памет. Онзи червей на бара също каза, че има някакъв дефект в нея. Трябва да опита да я събуди – каза си той.

- Спомняш ли си луната Скай? Там живеехме с теб, имахме малка къща, ти рисуваше под звездите на покрива ѝ, Алис?! Искаше да уловиш светлината им със замразени цветове. Беше художничка и рисуваше непрекъснато. Помниш ли?! – помогна гласът на мъжа.

 Някога му беше казала:

- Цветовете на падащите звезди, малко преди да се изгубят в безкрая.

- Картини... да, знам какво са, има такива в склада – рече Вега и се обърна настрани, червеникавата ѝ коса обви нежните рамене като шал.

Заслушана в нечут шум, притвори очи и започна да отваря в съзнанието си, бавно и постепенно. Леки като перца, нахлуха рояци спомени, но не онези, поставени от създателите ѝ, а други – истински и само нейни.

Тя тихо заговори.

- Ръката ми плавно се движи и нанася сребристия цвят върху платното, под него е черният - на мрака. Искам да уловя дирята на звездите от нощното небе. Рисувам с цветове от замразена светлина, която събирам от кондензаторите утрин. До мен има някой, който е там през цялата нощ и винаги е с мен.

Вега се обърна и погледна седящия до нея. Юмрукът стискал мислите ѝ до сега, се отвори и тя си спомни всичко от загубеното си минало.

- Беше ти! Аз се казвам Алис, а ти си Трис... – и андроидът против всички биомеханични закони заплака и се отпусна в прегръдката на наемника, който я притисна силно към себе си.

- Мое малко момиче, мислех, че съм те загубил завинаги! – прошепна и разбра, че това е мигът от живота, заради който е бил самия живот. Да открие загубеното и да го прегърне. Нищо повече, толкова е просто – една прегръдка. Заповтаря две думи като молитва на щастие: - Намерих те! Намерих те!

Сега всичко ще стане както преди, си каза и пое целувката на Алис, която бе обсипала красивите си очи с бисерни сълзи.

- Аз живях за теб и те чаках... – тихо каза тя. – Нещо в мен винаги е знаело това. Спала съм през всичкото това време до днес – за да те дочакам.

- А аз те търсих сред всичките звезди – отвърна наемника и разказа за живота си, как след нападението е бил спасен от късно дошлите пазители на реда на тяхната малка луна; как нейното тяло не било открито сред останките на дома им и му казали, че навярно е изгоряло в огъня, оставен от пиратите, нападнали и плячкосали този мирен свят. Докато бил в болницата му предложили да постъпи в армията, войната в галактиката точно била започнала. Той с безгрижие, за каквото и да е, приел - едва ли имал нещо против да срещне смъртта веднага. Поне така можел да отмъщава на всички онези, които убили цвета на живота му и искали да всяват ужас сред мирните светове в космоса, затова просто се изправил срещу ужаса на войната и го смазвал безмилостно. Така от фермера на мирната луна Скай, се превърнал в най-добрия боец в галактиката, известен с бойното си име Дарк; истинското оставил в спомена си за обичаната от него. Днес името му е извезано със златни букви под посланието за края на войната, което се веело пред самия дворец. Императора му бил кръвен брат, можел да има всичко на света, но той не искал нищо, нито титли, нито постове, нито богатства, просто останал да живее в близост до двореца на разположение на Императора, а и с ехото от загубената си любов. Така преди няколко дни случайно видял някакъв имперски доклад за пограничите райони, за пропадналите хора и начина им на живот, за нов план да бъдат очистени от греха.

Така видял това място – една от услугите, които предлагали на Гимли, посочен в доклада също като център за укритие на престъпници и бегълци от закона. И едно от лицата на десетките момичета го поразило. Било нейното. Затова веднага полетял насам, без да чака началото на операцията.

- И сега виждам, че е имало защо – завършил разказа за тези загубени помежду им години.

- Но аз съм... – момичето не пускаше ръцете му, докато разказваше. Очите им не се отделяха за миг, но щом си спомни коя е сега, през тях премина тъга, а ръцете потрепериха.

Тя не е онази живата, сега е повече машина, отколкото човек, дори да си е спомнила коя е.

- Имаш запазена душата и мислите си – прекъсна я той. - Нима тялото е всичко, нали, ако съзнанието е живо, то отново ще може да бъде онази загубена невинност, която имаше някога в него!

Това накара звездния боец да си спомни къде се намират. В него се надигна онзи страшен гняв, с който бе смазвал враговете и го бе направил толкова прочут по време на все още отшумяващите спомени за галактическата война.

- Сега ще те отведа и ще се върнем на нашата луна Скай. Ще имаме отново нашия дом.

- Имам ги – каза Алис и гласът ѝ изтри гневът на звездния боец. Беше готов дори забрави отмъщението си, искаше да бъде само с нея.

Погледите им се преплитаха, забравили за всичко друго. В главата на Алис се завъртяха спомени от близкото минало, от настоящето и родените мисли за бъдещето им. Миг след това тя почувства нещо в себе си. Една рязка промяна във вътрешното състояние. Болка се плъзна из синтетичното тяло, горейки връзките и нарушавайки баланса им. Струваше ѝ се, че съзнанието ѝ гори.

- Трис, аз няма да мога да дойда – заяви след бърза самоанализа изкуствената жена, контролните програми ѝ посочиха изникнал дефект.

- Какво?! Защо няма... – Наемника усети как ръцете, които държеше потрепериха и усети преминал гърч през тях. – Какво ти е?

- Не мога да го определя – момичето се опитваше да разбере къде е грешката в програмата на изкуственото тяло. Би трябвало да е наред, но микропроцесора, който имаше в него, посочваше терминиране.

Нещо в нея започна да се рони бавно, натрупайки пластове от слабост. Бързо, много бързо в тялото ѝ се топяха живите клетки.

Дали не започна тази верижна реакция, защото я заболя за всичко загубено. Заради спомените, до които отново имаше достъп. Затова, че е една машина, а не онази, която някога бе живяла с човека, който е до нея. Ако заживеят заедно, дали той един ден няма да отбележи как остарява, а тя винаги си остава млада, уловена в мига, когато е била убита.

Това и всичката болка от годините на раздялата им, се появи като нажежена нишка в мислите. Заболя я от това бъдеще, от спомените и от това, което е сега – всичко изригна като болка.

Затова андроидите не трябва да имат душа, разбра Алис/Вега – тя просто ги убива и разрушава изкуствено подредения живот в тях.

Разбрала какво става, просто каза:

- Трис, аз умирам. Няма да можем да се върнем у дома – и заплака отново, макар всички да казваха, че машините не могат да плачат.

- Не! – той скочи и прецени, че на няколко часа има една планета с добра лаборатория, там ще направят всичко, за да я спасят. Или поне да я закрепят, докато дойдат най-добрите техници в цялата галактика. Ще ги извика веднага да тръгват. Не може да я загуби отново, току що намерил я.

Мислите му бяха трезви, а тялото готово да действа. Трябват му само три или най-много четири часа и тя ще бъде спасена. – Хайде, тръгваме. След малко ще сме...

- Няма смисъл, скъпи Трис – слабият ѝ глас едва се откъсна от устните, момичето се отпусна и падна назад.

Боеца я улови в ръцете си. Очите ѝ губеха блясъка си. Процесът на разрушение в нея беше светкавичен.

Тя тъжно се усмихна, нейната красива усмивка, която беше винаги в мислите му.

- Една машина не трябва да има душа, Трис, а има ли я – тя ще я убие. А аз получих това, заради което чаках и мога да си отида вече завинаги – отново те видях! Съжалявам... за нас... – усмивката ѝ се стопи в тишината.

Миг преди да угасне функцията на живота в изкуственото тяло с съживени душа и мисли, тя прошепна:

- Помни ме, помни и че те обичам по-силно от живота...

След това нямаше вече светлина в очите ѝ, а ръцете се отпуснаха и тялото натежа.

Той усети как изпусна от ръцете си живота ѝ, също така разбра, че и неговия вече нямаше за какво да продължава. Веднъж загубил я и живял с тази тежест дълго време, сега разбра, че това да я намери и загуби отново, ще е непоносимо.

Понякога разбирането за реалността идва с невероятна тежест, но помага за взимането на правилното решение. Затова се изправи, постави внимателно момичето на постелята и се насочи към вратата. След малко ще се върне да я вземе. Този път нищо няма да ги раздели, но сега ще отиде да накаже всички виновни за това, че тя е тук. Без значение дали има право на това или не, той ще се превърне отново огъня на наказанието, този път с пламъците на личното му отмъщение.

След това вече всичко ще остане в мрак и живота нямаше за какво да продължи.

Преди да излезе я погледна – приличаше на малка сребърна звезда, която е уловила от цвета на залеза в косите си и синевата на небето в очите си. Беше красива в мига на съня си.

Такава ще бъде завинаги! - си каза звездния и излезе от стаята – Този път няма да я загубя.

Активира острието на оръжието си и влезе в салона, където бяха всичките сбъркали деня да са тук, в този пропаднал греховен свят. Щеше да спести на бюрокрацията доста средства по изчистването му.

Беше се досетил, че имено оттук онези пирати някога са получили поръчка за ново попълнение на този дом за развлечения. Със сигурност някъде има и лаборатория, в която превръщат заловените хора в биомашини без самоличност.

Но всичко това само след малко няма да го има.

*****

Звездния наемник се качи на кораба, носейки безжизненото тяло на Алис. Постави го на метализирания под и погали косите, които вятъра никога повече няма да развява.

Това върна един техен спомен. За летен ден на Скай, когато се бяха изкачили до върха на планината и Алис застана на ръба над целия свят, без да се страхува от нищо, оставила вятъра да разпилее косите й. Беше толкова свободна. Под нея беше всичко онова, което ги правеше щастливи – гората, реката, полето и техния малък дом, който за тях бе самият център на цялата вселена.

Той тогава бе разбрал, че любовта им и всичко привързано към нея, е достатъчна за да се изживее един живот и да бъде наречен пълен. Нищо друго.

Вече бе решил какво да прави, след като има ли смисъл да брои дните, след като няма с кой да ги посреща? Да заспива в нощите, като ще бъде винаги сам! И сънищата му ще се превръщат в кошмари, връщайки го отново тук, на тази скала – нощ след нощ!

А и втори път няма да я загуби - беше го обещал преди малко. Затова и ще останат завинаги заедно и нищо няма да може да ги раздели. Вече не бяха важни нито живота, след като е толкова несправедлив и алчен в стремежа си само да взима, нито това, че го е пазил същия на толкова много чужди хора.

През последния час сигурно е получил достатъчно, като е толкова ненаситен – си спомни за всички останали тела зад него. Този подвиг едва ли ще бъде записан със златни букви, но на него му беше вече безразлично всяко едно последствие.

Издигна хелиоса сам, нямаше дежурен диспечер, който да го направи, и остави зад себе си астероида с купчината смърт.

Гимли бе притихнал и напълно пуст, нямаше нито един жив на него, който да наруши тишината. Всички дошли да търсят наслада, всички бягащи от закона, всички имащи намерение скоро да го нарушат, всички те бяха виновни и получиха наказанието си от неговите ръце.

Имаше ли значение, дали е прав или не? Стореното е сторено. За личната му съдба също никой не го попита дали иска да е такава. Затова понякога не всички стъпки са правилни, но крачката си той направи с твърда увереност и нямаше защо да поглежда назад - миналото винаги е покрито с болка и тъга.

Пръстите му уверено въведоха последната команда и корабът се стрелна към звездите, които грееха в безкрая. Отиде и легна до своята любима, сплете ръка с нейната, вече студена и обърна лицето си към нейното, така, че очите им да са едни в други. Нейните бяха кристално сини, с една красиво застинала в последния си миг сълза.

- Моя единствена звезда! – прошепна той и притисна устните си към изгарящия лед на нейните.

След малко повече от един самотен трепет на сърцето, сред звездите нещо се взриви и пак само за един самотен миг се роди най-лъчистата звезда сред всички други.

Две тела се сляха и се превърнаха в едно цяло сред безкрая.