Правилото на Йона

1.

В началото на Империята беше Хаоса.

Време на смут и разруха, оказало се нужно, за да се издигне от него, както стрък светлина от пепелищата, редът и законите за подчинение на Времето.

Тези закони бяха обединени като смисъл от Империята, за която само мъдрите знаеха, че в зачатие е съществувала още във времето на Хаоса, дошъл след Сътворението, защото всичко, което се носи по течението, вече е било и ще бъде.

- Времето - казваха онези знаещи и разбиращи неговите тайни - е кръг и като такъв, всеки негов край се докосва с началото му.

- На обикновените зрящи – проповядваха те, - се дава мигът на рождането им и от тяхното място в кръга, те могат да узнаят за живота, който е само част от многообразието на Времето.

Ако ги нямаше мъдрите, за да разкрият тайните на това отредено за съществуване време, разумът не би разбрал, че неговото начало и неговият край са сплетени в едно имено в този кръг.

2.

Император Кидо наблюдаваше раждането на звезда.

Бе удивен от енергията, събрана в една точка и бликнала от нея. Ярки потоци от звездна лава и изпарения от горещи газове се топяха един в друг, създавайки невероятно красивата гледка.

Още един миг от Времето – помисли си владетелят на Вселената, наслаждавайки се на взривовете около новата звезда, която се намираше на хиляди светлинни години и камерите на предавателите, пръснати из космоса, подаваха към екрана в неговият дворец със съвсем реално изображение и в реално време.

Императора беше ценител на такива мигове. Знаеше как да ги открива и запазва за себе си сред целия информационен поток, който идваше от най-забутаните кътчета на Империята му.

Специално подбрани служители се грижеха вниманието на мисълта му да е насочвано само към нещо заслужаващо го и едва ли биха предложили незначително събитие, с което господарят им да загуби от времето си.

3.

- Велики – достигна до слухът му смирен глас.

Император Кидо даде знак, че е чул. Обвит с везана перелина служител приближи с поклон. Беше придворен деловодител, един от легиона такива, отговарящи за реда във владенията му и зорко следящи всички дела в тях да бъдат подчинени на същия този ред.

- Велики – започна с тих глас деловодителя, - един от световете ни създава грижи.

След това замълча в очакване. Господарят на звездите щеше да прецени дали да насочи вниманието си за тази неприятност или просто в раздразнението си, че покоят на мислите му е нарушен от подобна дреболия, да кимне към някой от скритите свои пазители и сгрешилият мястото и времето служител на двореца да загине на секундата.

Деловодителят знаеше риска от появата си пред величествеността, на която служеше, но живота му беше негово притежание и Императора можеше да го отнеме когато поиска. Той спазваше изричното разпореждане на самият Император Кидо да го запознават с подобни случаи, търсещ да разнообрази ежедневието си в хармонично подредената му Вселена, която дълго време вече управляваше.

- Виж тази нова искра, станала частица от вечното движение на светлината – прошепна Императора, все така запленен от силата на цветовете.

Служителя послушно стори исканото, но без да се изправя нацяло. Отдаването на почестите към господаря строго се следеше и наказваше безмилостно винаги при допусната погрешна стъпка или жест на някой придворен.

Звездата все така бълваше новородена светлина и процесите на съзряване браздяха лъчението ѝ.

- Появява се от нищото, пълна със силата да разруши нещо вече съградено. Дори поражда лек смут в реда, наложен преди нейната поява, но скоро ще се включи в общата картина и ще заживее по законите на Времето или просто е обречена да изгори бързо и безлично.

- Нейният дълголетен живот е с цената на примирението с околния ред – направи жест Императора.

За деловодителя думите бяха повече от ясни като послание. Знаеше вече, че непокорният свят трябва да бъде покорен, дори и насила, или просто заличен. Той се поклони с разбиране и понечи да излезе от зрителната зала.

- Кой е този свят? – спря го Императора, отделил още прашинка от вниманието си за този дребен случай.

- Новооткрит в гънките на невзрачната си галактика, останал неприобщен и далечен от милостта на Империята. Населен е с разумна раса, която няма лесно да се подчини на реда. Докладът посочва, че вярата им в свободата е над всичко и едва ли ще се съгласят да се подчинят на единен вселенски закон.

Владетелят на Вселената откъсна очи от екрана и погледна със зелените си очи към говорещия служител, който се прегъна още повече от смущение, съсредоточено гледайки точно в кристалната повърхност под себе си. Подобен жест на лично внимание от страна височайшата особа беше веднъж на милион.

Деловодителя не знаеше какво ще е последствието от това – може да бъде наказан веднага, заради неспособността сам да се справи с проблема, но можеше и да бъде похвален, че се е допитал за по-справедлива преценка от могъщия си господар.

- Тогава – произнесе присъдата си Императора, - подчинението им ще бъде показателно за нашият ред. Нека да се приложи Правилото на Йона.

- Разбрано, Велики! – поклони се още по-дълбоко деловодителя и напусна залата, която бе сътворена в пространството, за да може да улавя в образи късчета от тайните му.

4.

Правилото на Йона е написано между първите редове в подреждането на Империята. С него от Хаоса започнали да се появяват обединените в обща граница светове.

Наречено бе на Император Йона, който бил родом от вида на мъдрите и използвал познанията си за Времето, за да може безкръвно да подчинява приливите и отливите от епохата на Хаоса, които все още се носели из младата Империя.

И е успял, прилагайки този метод. Затова името му останало запомнено със способа да се избере произволно един жител от даден свят, с който да бъде проведен разговор и да бъде убеден, че народа му трябва да се подчини.

Император Йона знаел, че ако той приеме, всички останали също ще приемат. Нали всеки един носел духа на останалите от същия вид, така че нямало смисъл да се провеждат мащабни бойни действия, нито пък дългогодишни проучвания и подготовка за насилствено подчинение в случаите на съпротива. Просто един от мъдрите, или пък някой способен деловодител, отива и намира индивид, на който съобщава, че светът му трябва да се присъедини към Империята.

Приемеше ли отделния разум да се преклони пред всемирния ред, останалите от вида му щяха да бъдат лесни за приобщаване.

Отказите от Правилото на Йона не са записани в летописите на Империята.

5.

Джуди обичаше уединението в планината. Търсеше го и винаги при възможност, се сливаше с него в почивните си дни.

Имаше малка къщичка в борова гора, в една от гънките на планински масив, издигащ се отдалечен на цели десет километра от последното населено място.

Някога е било добре експлоатирано дърводобивно сечище, но от много години добивът бе забранен и младите дървета бяха заели местата на падналите си събратя.

Тя идваше сама тук. Винаги сама. Никой не знаеше за имота ѝ, който закупи в първите години на кариерата си, след като случайно видя обява за продажбата на няколко декара заседена с дървета земя и една времена постройка, използвана някога от секачите за подслон. За година-две успя да я превърне в уютна планинска хижа, където намираше спокойствие от шума и динамиката на града.

Беше дошла отновбо в последният ден на почивната седмица през пролетта. Джуди не споделяше празничното настроение, което обеземаше останалите, може би поради факта, че не вярваше в това как някой, някога, се е възнесъл заради идеята да поеме на свой гръб товара от всички грехове на човешкия род и то след като е бил предаден от най-близките си последователи.

Трезвият ѝ ум нямаше нужда да се замисля над религията, тъй като от съвсем рано бе разбрала, че вярата в някой, който няма да може да ѝ помогне, едва ли оправдава загубата на време в нечути молби към същия.

Джуди бе останала сама още на пет години. Съвсем сама и без нито един жив роднина. Затова държавата я даде на едно от специализираните училища за отглеждане на деца, което тя трябваше да нарече свой дом и да остане до навършване на пълнолетие. Имено там разбра, че няма да получи спасение или помощ от висша сила, ако сама не успее да си помогне, защото година след година тя виждаше колко е жесток света, колко много несправедливост и болка има в него.

Ако имаше справедливост, дремеща в небето – мислеше си тя в онези дни, - кога ли ще дойде времето да се разбуди и намеси!

И го разбра от съвсем ранна възраст. Тя оцеля сама в онзи ад. След това отново сама намери мястото си в света, а от него пък намери спасение тук, сред тишината на планината.

6.

Вятъра свиреше във върховете на боровете и шепнеше между стъблата им. Меката постеля от падналите иглички поемаше стъпките на вървящата по тях жена. Тя се подпираше често на някое от дърветата и по дланите ѝ се лепяха късчета смола, имаща тежък и наситен аромат.

Целта ѝ бе да стигне до върха на планината. Отдавна се канеше да се изкачи и в тази ранна утрин пое нагоре. Пътят се оказа доста по-труден и по-дълъг от очакваното. Но знаеше, че ще успее. Винаги успяваше. Тя никога не се бе отказвала от трудните пътища.

Така, без да усети, Джуди изведнъж се озова пред последното дърво. Беше се замислила и дори не разбра как се озовала върху голото теме на планината.

Вятъра веднага блъсна със сила лишеното ѝ от защитата на дърветата тяло. Тя се олюля, но издържа порива и го подмина с презрение.

Върху килима от мъх имаше няколко скали и Джуди тържествено се изкачи на едната - под нея се ширна целият свят.

Величествено усещане за свобода я обзе и тя задиша дълбоко от чистия въздух. Небето разстилаше синевата си надалеч, а равнината се губеше някъде в хоризонта. Отвъд този връх, в посока на гърба ѝ, планината започваше да се гъне на десетки вълнообразни хребети. Джуди знаеше, че те продължават чак до морето. А след това навярно следваше безкрайността.

За нея често мислеше и я сравняваше със свободата, с която човек има право да отиде където си пожелае, често само мислено, но защо не и физически, стига да го поиска истински. Нямаше какво да задържи някой, ако желанието му е да бъде на определено място. Съвремието бе премахнало лишенията на глада, опасностите на болестите и елементарните нужди, така че какво повече от това просто да поемеш на път.

Преди време така бе разбрала и за себе си какво иска от живота. Просто да прекарва понякога времето си тук, сред планината, небето и чистия въздух, а след това, вече заредена с всемирната енергия, можеше отново да се върне към работата си, към шума и олелията на големия град.

7.

Някога, преди малко повече от две хилядолетия, един човек намерил правилният път и повел след себе си останалите. Или поне тези, които му повярвали. Легендите бяха донесли до днешния ден посланията и знаменията на този избран, както казваха, от небето човек.

Мнозина все още вярваха на думите му, повтаряха смисъла на делата му и гадаеха върху притчите, с които често си е служел пред множеството.

Казваха, че е знаел своето бъдеще, което, макар и горчиво, е приел да посрещне смирено. И казват също така, че е знаел, че ще бъде измъчван, заради делата и думите си, а след това и убит, заради желанието му да помогне на останалите, но най-вече заради непоклатимостта си в своята вяра за спаведливост.

След това възкръснал, за да стане частица от всеки един носещ в сърцето си неговото име.

Казват също, че бил е предаден от един от най-ближните си – ученик, който е получил кесия сребърни монети, за да пожертва кръвта на учителя си, в който иначе е вярвал от цялата си душа.

Нито разкаянието след това деяние, нито върнатите сребърници, не помогнало да го спаси от собствената му съдба. Обзет от бесове и демони, ученикът се обесил, за да заглуши укорите и гоненията на съвестта си, но останало проклятието върху името му във вековете.

И предал го, казват, с издайническа целувка, а целува се само любим човек.

Истина била друга и за нея никой не знаел. Учителя сам изпратил ученика, който не разбрал идеята и мащабите на божествения план, който щял да остави следата си в бъдещето.

Избраният от небето вече бил видял в своите прозрения, как пониква семето на вярата му във времето и гласът му се прераждал от уста в уста.

Затова ученика просто изпълнил всичко, точно както му бил наредил неговия учител в онази съдбоносна нощ. И едва по-късно, през тази същата нощ на своето предателство, разбрал за грешката си, но вече твърде късно. Така съвсем невинен, но оказал се виновен, ученика намерил изход в смъртта.

И всичко останало е в тайна за хората, които вярвали, че той е предателят и проклинали името и рода му. А ученика имал род, защото наскоро се бил оженил, макар и това да е останало неспоменато в легендите.

Така кръвта му продължила да живее със своя грях, макар и потомците му да се размесили в десетки поколения, те винаги били съпътствани от беди, нещастия и трудности, но не защото онзи негов учител го е пожелал, а защото това също е част от плана за доказване на вярата на човек в себе си.

Джуди беше кръвната наследница на мъжът, който е изпълнил заръката на своя спасител да го предаде.

8.

Вече час стоеше на скалата и гледаше ту към равнината, ту към далечните гърбици на губещите се в нагънатия хоризонт хълмове. Можеше да остане тук чак до здрач, но тогава обратният път щеше да е по-труден.

До върха нямаше все още пътека, макар Джуди да познаваше вече стъблата на дърветата, покрай които бе минала. Всяко едно си имаше собствено изражение и характерна стойка на ствола, но все пак в тъмнината можеше и да се загуби из обширната гора. Затова най-добре е да си тръгне час или два преди смрачаване.

- Тук е толкова тихо – каза някой и тя сепнато се обърна, нечула приближаването му.

Някакъв човек се беше настанил на съседния зъб на скалата. Седеше с изправено тяло и оглеждаше с интерес разкрилата се гледка.

Старец, който обаче имаше доста жив телесен цвят и очите му горяха с невероятна енергия. Изглеждаше различно, сякаш не беше от този свят, който едва докосваше с присъствието си.

И наистина идваше от далече, много по-далече и от най-далечния хоризонт, който можеха да си представят мислите на изплашената жена. Беше един от вида на мъдрите, знаещите всичко във Вселената, специален пратеник на Императора, владеещ всички звезди и планети.

- Пратеник съм на Империята – рече той гласно, подразбрал кое е първото, за което се питаше Джуди. – Вселенският владетел ме натовари с мисията да приобщя света ви към Империята, която е обединила хиляди галактики и милиони светове. Сега е вашият ред да заемете мястото си в нея.

Джуди все още бе извърната и усети лека болка от неудобното си положение, затова се обърна и седна лице в лице с непознатия, който приличаше толкова много на някой вълшебник или мъдрец от приказките.

Думите му достигнаха до съзнанието ѝ, но то не можеше да ги осмисли веднага. Въпреки разбирането, че непознатия е странен и различен.

- Нали знаеш, че космоса съдържа милиони звезди? – меко като залеза попита той, улавяйки лутането на мислите ѝ в призрачна мъгла. Посочи към Слънцето. – Звезди, като тази, която вече се спуска отвъд хоризонта.

- Звезди ли? – проговори най-накрая Джуди, започвайки да осъзнава за какво ѝ говори стареца.

- Да, огнените кълба от горещи газове или умираща материя, която в последните си напъни понякога се вижда толкова надалеч – обясни непознатия, мислейки си, че не е бил разбран.

- Знам какво предстваляват звездите, но не знаех, че някой ги е обединил в... Империя ли каза?

И в този момент си спомни, че стареца май спомена, че е пратеник на тази Империя.

9.

Слънцето плуваше към запада, където ден след ден изчезваше в края на пътя си. След което, съвсем естествено, нощ след нощ, изгряваше точно от отсрещната страна, за да започне отначало небесната си обиколка.

И то беше звезда. Една от милиардите галактики, съставени от стотици милиарди звезди в космоса.

В него намираха неповторимата мека толина всички от живеещите на тази планета, обикаляща заедно с няколко свои братя и сестри около слънцето. Ценяха усещането да се подложат на ласките му в късния следобед и вятъра тихичко да засвири, като че божествена ръка опъва струните на слънчевата си арфа.

Този ден, който бе вече към края си, се решаваше съдбата на планетата и възможността обитателите ѝ да продължат да се радват на топлината на своята звезда.

И на изгревите и залезите също.

Джуди бе изслушала стареца. Чу предложението му и заплахата, които той съвсем ясно и спокойно ѝ съобщи. Сега разполагаше с няколко единици от времето, за да даде своето решение - от него зависеше живота на всички останали. Макар все още да ѝ се струваше невероятно, тя търсеше в мислите си правилният отговор, след всичко току що узнато.

Имало всемогъща Империя, която владеела Вселената и Времето. Всички се подчинявали на редът, който тя наложила в космическите пространства и всички трябвало да му се подчиняват.

Империята обединявала разпръснатите някога от общия Хаос светове и малко били останали все още неприобщени към милостта ѝ - като Земята, малка и забутана в нищото твърд, обикаляща около самотната си звезда.

Хората не знаеха, че има друг разум сред звездите. Дори не предполагаха за наличието на по-висш такъв, който според пратеника е много по-могъщ от земната цивилизация.

Той каза, че е проучил историята на човечеството, била му много интересна, най-вече онази част, в която някога се е вярвало, че Земята е центъра на Вселената и че човек е единственият ѝ господар и то по времето, когато Империята вече е владеела космоса.

Човекът, не Императора – чудеше се на смелостта на тези същества да си помислят нещо такова.

Джуди беше човек, затова е осъдена да приеме или отхвърли предложението към всички хора да се преклонят пред Императора и да бъдат записани като негови поданици в летописите на мъдрите – следящите хода на Времето.

Цената бе да приемат нов ред на подчинение, нови порядки, нови разбирания и правила, в същността си крайно ограничаващи и подтискащи досегашната има свобода, макар и изразена в рамките само на една единствена планета.

- Хората трябва да се откажат от нея, макар да ги прави толкова уникални – каза ѝ пратеника.

- Но това ще ни превърне в роби – възрази му Джуди.

- Основата на порядъка е редът, а редът е пълно подчинение.

Имало е време на Хаоса, който първи се е появил след Сътворението, но Хаоса не донесъл нищо добро на Вселената, затова е бил заменен от редът на Империята – разказа пратеника.

Той вече знаел, че за хората тази идея е почти неразбираема, но трябвало да се съгласят с нея, защото поклонниците на Времето знаели, че само тя е правилния път в него.

– Има нещо във вас, нещо толкова различно, че е опасно за Империята и може да плъзне като зараза. Като това как един от вас ви е повел през Времето, обещавайки спасение на душите ви и множеството му е повярвало, дори без да го види. Това е силата на вярата ви във възможностите на един, а така вярвате в себе си и всеки един става нов месия – това е измерението на Хаоса. Трябва да забравите и да изкорените вярата си в името на подчинението на реда – каза пратеника и остави вятъра да премине през тялото му.

- Империята не дава обещания за хода на Времето. То е вездесъщо и не подлежи на смъртните да го владеят. Затова и не обещаваме нищо на народите, просто се подчиняваме на реда. И не е нужна свободна вяра, а само смирено изпълнение на правилата.

След това помълчаха.

- Какво място е Империята? – го попита Джуди. – Какъв е вкусът ѝ? Ами цвета? Или звукът на ритъма ѝ?

Оказа се, че Империята е студена. Също и обвита в тишина, сковаваща всяка мисъл и изгаряща всеки повей на лично мнение. Нямало нужда от промени - веднъж намерен точния път, звездите заемали точните си места и след това и обитаемите светове край тях.

Хаоса, Джуди прие като артистично движение имено на свободния разум. Но времето му е отдавна отминало, сега господствал реда и смирението – разбра тя предложението.

За всичко това избраната трябвало да помисли.

Дали няма да предаде ближните си, приемайки новите закони? Или, ако откаже, ще ги лиши от възможността да срещнат свои космически събратя?

Да останеш свободен или да прегънеш коляно пред непознат владетел?

Стареца казал, че човек е близък с вярата си в бдяща над него божествена сила, с религията на Империята, която наричала силата Време.

Приемат ли Времето в себе си – размишляваше Джуди, - хората ще загубят вярата си в човека, който някога е бил предаден от своите ближни, но обещал, че ще се завърне, за да ги поведе към светлината. Ще изгубят вярата си в себе си и ще станат роби без да имат надежди или мечти. Просто биологични единици, които живеят и служат на Империята. Кой човек би пожелал за себе си такова бъдеще? – тя чуваше как сърцето ѝ отмерва секундите.

- Времето изтича – обади се пратеника на Империята, също преценил, че достатъчно време ѝ е отделил, за да чуе отговор. – Трябва да решиш и да съобщиш решението си.

Кръвта на Джуди, онази, която се е предавала две хилядолетия и безброй поколения, зашумя. Надигна се гласът на прокълнатия прародител, обявен за предател, но толкова силно вярващ в своя учител и сега, чрез кръвта на наследника си, призова Спасителя. Нямаше да го предаде за втори път.

Миг след това Джуди обяви своето решение, изпълнена с непоколебимост, че няма да бъде роб на който и да е господар, бил той и на цялата Вселена.

10.

Император Кидо очакваше изгрева. Така наричаха естествения ход на една звезда в нейната галактическа орбита, но съдържащ в себе си частица от онази необикновена красота, която той събираше от всички кътчета на Вселената, за да ги запази като спомени в съзнанието си, което обхващаше все повече пространство и време.

Малка прашинка от него – от Времето – изпълнен с очакване мислеше той, - която дава на сърцето миг покой и топлина.

Пратеника му разказа за усещането да уловиш тази топлина при изгрев, да я вдишаш с вятъра, да я почувстваш в затворените си клепачи.

Милиони били свикнали с този дар, но малцина се замисляли какво притежават и са го подминавали с безразличие. А са умеели да се сливат с Времето непрекъснато и да не го разбират – удиви се владетеля.

Колко безсмислено живеят такива носители на разум. Затова и според него преценката на пратеника е била съвсем правилна в края на мисията му, прилагайки Правилото на Йона. Мисията му остана без да е записана в летописите, но не това го вълнуваше в момента.

Бавно и величествено, звездата, наречена от някого „Слънце”, започна да се издига над безимена планина. Наситена с цвят, отбелязваща началото на дълъг път и полагаща нужните грижи към своето малко царство от планети и луни. Една като милиарди други, но носеща в себе си нещо различно, нещо от духа на онези милиарди, които са се раждали и умирали под окото ѝ.

И наистина имаше мелодия – Императора я улови да се носи между лъчите му:

Вятъра свиреше на слънчевите струни и плачеше за изгубената красота на нощта, която обещаваше да потърси в другият миг на чудо, кръстен от незнаен певец „залез” - още един уловен къс красота, отронил се от Времето.

Слънцето в екрана пред Императора изгря над лишената вече от живот планета, която щеше да продължава самотно да обикаля около звездата, така както е правила милиони единици от време, но сега вече единствено и само за пламъка на неговите зелени очи.

11.

В началото на Империята беше Хаоса.

Той дълго и буйно бе властвал във Вселената, но от стихията му се е родил редът, стегнат в ледената хватка на Империята, стиснала здраво юздите на течащото сред звездите Време.

Защото трябва много твърдост в управляващата ръка, за да може Хаоса да се прегъне така, както е било предвидено да бъде още след първият миг на Сътворението.

- От безредието се ражда напълно естествено редът – казваха мъдрите, а те знаеха много истини за смисъла на разклонението от Времето, наречено Живот. – А редът е нужен, за да го има и живота.

Живота беше предшественик на разума.

- Разумът – проповядваха често мъдрите, – е създаден за да оценя реда и да се разбира същността му по течението на Времето. Всичко останало е само заблуда на мисълта за илюзорна свобода, която може да притежава в пространството.

Ако ги нямаше мъдрите, да следят посоките на Времето, което беше безкрайност, затворена в кръг, животът просто би продължил да се разлива без начало и без край, докато просто в някой миг щеше да изтече през някоя пукнатина, съвсем ненужен и забравен.

Затова те помагаха да я има Империята, обеденили милионите вълни от Време, даваща им точно определена цел и посока.

- Понякога един стрък живот загива, но само за да може друг такъв да продължи своят път в окръжността.

Но понякога тайно и много тихо, мъдрите споделяха помежду си, че изчезналите завинаги остават, щом като живота е затворен кръг, така че спомена за тях няма къде да изчезне и рано или късно отново ще се възроди.