Две пенита за едно куцо магаре

- Виж какво, не мисля, че изобщо съм длъжен да се съобразявам с тебе - навъсено каза Киро Алан на застаналия пред него робот. - Първи и втори закон не ме интересуват, а третия можеш да си го навреш там... - всъщност, ти няма къде да си го навреш. И въпреки всичко ти казвам да се махаш от пътя ми, преди да си станал само на тенекии.

Той понечи да избута робота, но един осемдесет и три килограмов мъж няма достатъчно сила, за да помръдне сто и десет килограмово тяло от метални сплави и различни проводници между тях.

Киро се взря с крива усмивка в никелираната табелка с името на машината - ТОКИ. Главата му шумеше от изпития алкохол, но не искаше да приеме невероятния факт, че ще бъде спрян от домашния си робот, неотдавна закупен от водещата в роботизираните технологии фима “Ласи”.

- Извинете ме, сър, но току що отново направих справка с всиките си програми и отговорът ми е “Не!” - заяви с неутралния си метален глас роботът, без да мърда и сантиметър от натиска на Киро.

- Добре де, да приемем, че изпадна в дива истерия и взема да те разбия на парчета - това не е ли в противоречие с някое от тъпите ти правила? Или пък взема да скоча от прозореца, в опита да изляза, и се пребия по твоя вина? Май основния ти закон ще бъде прегазен, а? - предположи собственика на тази къща, отказал се чрез груба сила да отмести препречващия пътят му обект.

- Помислил съм за всичко това, сър. Първо, не можете да ме разбиете, защото ви струвам доста скъпо и все още ме изплащате. Второ, прозорците, както и цялата къща, са под мое комадване и няма да можете да ги отворите, а от това следва и че не можете да паднете.

- Върви по дяволите, метално чудовище! - изсъска Киро, напъна още веднъж да го блъсне и рязко отстъпи и се опита да заобиколи двуметровото тяло, което мигом реагира и отново застана на пътя му.

Рефлексите му са първокласни, си каза човекът и се засмя.

- Не мога да повярвам, че заради две чашки няма да ме пуснеш да изляза.

- Изпихте точно триста и петдесет грама алкохол, сър. Данните ми показват, че степента на подобно количество в човешкия организъм и действието му са твърде опасни. В никакъв случай не можете да управлявате автомобил поне до седем часа сутринта - заяви металния прислужник.

- Слушай, ти си тука да ми помагаш в домашната работа - миене, чистене, пазаруване, ей такива неща, но не и да ми казваш колко да пия и колко време ми е нужно да изветрея. Ясно ли ти е?

- Съвсем ясно, сър. Но нявярно не сте прочели точно договорът ви с компанията “Ласи”. Основната ми задача е да се грижа за вашата безопасност и това винаги ще е моя приоритетна задача.

Киро не каза нищо. Замисли се как да обясни на робота, че един човек може да изпие и двойно и пак нищо да му няма. Поне видимо. Но изкуствения интелект едва ли щеше да го разбере.

За какво ли му трябваше да си купува домашен робот. Подведе се по-последните писъци на модата и заради суетата да е в крак с нея си поръча един от най-рекламираните модели. Не стига дето е толкова скъп, ами сега заради него не може да излезе свободно от дома си.

Затворник в собствената си къща. Не върви някак си една машина да е по-хитра от човека - каза си Киро, премисляйки как да го излъже.

Все пак човека си е уникален със способността си да мами и лъже, колко му е един робот да заблудиш.

- Токи - започна нова тактика стопанинът, с мек и любящ собствеността си глас, - ние с тебе се рабираме добре, нали?

- Аз изпълнявам каквото ми кажете, сър. Също и следя за вашата безопасност - напомни роботът и очните му сензори се спряха в очите на човека.

Киро приятелски обви с ръка раменете му. Малко смешно беше, защото стигаше едва до гръдната плочка на Токи.

- Помниш ли преди месец, когато ти свърши ъ-ъ-ъ, как беше онази течност, дето се движиш с нея?

- Двубензонен ликид, сменихте ми го на единадесети август, две хиляди и седемнадесета година, сър - точно му припомни Токи.

- Точно така – съгласи се Киро и продължи с плана си. – И нали се сещаш, че тъпаците във фабриката бяха забравили да те заредят и без малко да останеш инвалид, ако не бях аз, който лично отидох и донесох тубата с двуб... - с онова нещо, и собственоръчно се заех да те напълня?!

- Не допуснахте механика на фирмата у дома си, сър. Не бяхте съгласен да платите за ремонта, след като от фабриката са забравили да ме заредят - равно рече роботът и Киро си спомни разправията пред вратата на собствената му къща.

Без малко да удари един на механика. Но поне го наруга хубавичко за некадърността им, за скъпите цени на услугите им и за още някои неща, които всъщност нямаха никакво отношение по случая, но Киро отдавна искаше да ги каже на някой.

- Остави сега механикът, важното е, че не той, ами аз те спасих от рециклация. Тази навремена моя намеса спаси всичките ти двигателни механизми от протриване и счупване, както и задължителното бракуване след това. С една дума - сега си тук, единствено и благодарение на мен. Нали така? - продължаваше да разработва плана си Киро.

- Погледнато така – мисля, че сте прав, сър - съгласи се роботът, след секунда размисъл. Все пак желязната логика има и свои предимства.

- А така! - зарадва се мъжът. – Знам аз, че си умно момче! - и потупа по металното рамо събеседника си.

Това не промени местоположението на робота, затова продължи с разработването на идеята:

- Да приемем, както сам каза, след като аз съм те спасил, че ти си ми задължен с някаква услуга. Трябва с нещо да ми се отблагодариш за стореното – спасих ти живота! Разбираш ли ме, Токи?

- Аз не мога да съм ви задължен, сър. Аз съм длъжен да ви служа винаги и по всяко време. И ви разбирам, сър, но не мога да ви позволя да се качите на автомобила, след като сте пили, заради това, че сте ме заредили с двубензона - досети накъде биеше господарят му роботът.

Не случайно в не една реклама се казваше, че са по-умни от хората. Но Киро Алан, вече се съмняваше дали това е правилно решение на конструкторите.

- Ще те върна! - злобно каза и прасна стената. Не посмя да удари робота, че току виж забравил за всичките си там закони и му цапне един. Сам го бе виждал как вдига един тон като перце. - Още утре, щом изтрезнея - натърти той, - ще отидем и ще те предоставя за рециклация. Тогава да те видя какво ще правиш, консерво!

- Мисля, че до утре ще сте забравили тази идея, която е плод на изпития от вас алкохол, сър - заяви му Токи, но очните сензори присветнаха от гняв.

Киро се беше обърнал и се върна в хола на къщата. Можеше да се повесели тази вечер. Събота вечер, какво ли не се случва из града, но сега - Не! Двадесет и седем годишен и неженен мъж е принуден да седи у дома си като тинейджър, защото глупавата му домашна помощница не му дава да излиза пиян с личният си автомобил.

И това ако не е някакъв нов вид контрол над свободната човешка личност - реши той, сипвайки си демонстративно пълна чаша и я вдигна към неподвижно стоящия в коридора робот.

- Наздраве, метална кофо! За утрешния ден, когато вече няма да те има! - и изпи на един дъх течността.

Опари го сладко и само след минута в съзнанието му се появиха зловещи планове за разглобяване на всичко метално по света. На малки чаркове. На най-малките им бурми и платки. И да се хвърлят на бунището. И да ги мачка, мачка, докато станат на прах.

- Няма да ми даваш да излизам с колата. С моята кола! Ха! - занарежда с дрезгав пиянски глас Киро, наливайки си още малко. - Като те върна за отпадъци, ако ще да ми дадат за това само две пенита, ще се напия, ама много яко ще се напия и ще отида да карам на магистралата. Чуваш ли ме, тенекия скапана?!

Роботът не отговаряше. Може би някъде в него е заложена програма за реакция при евентуално пиянство на господаря и най-важното в нея е, да не се влиза в спор при такова положение. Затова той си стоеше и мълчеше.

А господарят му все повече потъваше в мъглата на алкохола. Закле се наистина да го върне. Няма нужда от подобни тирани край себе си. И изобщо как само за пет години, след като беше представен първия от този тип „разумни” роботи, сега почти навсякъде можеше да ги видиш как поправят покриви, копаят в градината, стоят на опашки в супермаркетите и къде ли още не.

Вече дори имаше и екстравагантни модели, за решилите да изхарчат повечко пари и да са на върха на модната линия. Някога така е било с първите автомобили, после с компютри, мобилни телефони и каква ли не уж полезна вещ за човека. А после, малко по-малко, от нещо модно и скъпо, са се превърнали в необходимо и неотменимо притежание за всеки човек.

Със сегашните продукти на високите технологии как ще се развият нещата? – витаеше в измерението на спиртните пари Киро Алан. Не помнеше някой от старото поколение да разказва, че мобилния му апарат не го е пускал да излезе. Ами че утре, те може да поиска да си сменят местата - прониза мрачна мисъл човека.

Аз да му стана роб, той господар!

Телефонът се влючи с приятна мелодия. Киро се пресегна и придърпа апарата към себе си. Нагласи екрана и натисна бутона за свръзка.

- Киро, какво правиш? - отсреща беше Мария-Сали, негова колежка в работата. Бяха на едни години и някога учили в едно и също училище.

Виждайки я Киро се сети, че ако беше успял да се измъкне от домашния тиранин, можеше дори да се види някъде с нея. Но сега видът ѝ привлече вниманието му - лицето беше красиво гримирано, онази част от тялото, която се виждаше на екрана, облечена в елагантна дреха за излизане, а нещо я притесняваше и това си личеше още от пръв поглед.

- Ами какво да ти кажа, Мари - завайка се Киро, прехвърляйки все по-трудно думите: - Ей тука се мъча да се разбера с един домашен идиот и се напивам след загубата на дебатите за това мога или не мога да изляза, изпивайки... Ей, тенеке, колко бях изпил преди да почна пак да пия?

- Вие изпихте точно триста и петдесет грама лакохол, сър. Сега те са вече петстотин грама - доложи гласът на Токи от коридора.

- Млъквай, че не мога да те слушам! - изрева Киро и запрати някаква книга по посока на гласът. - Та, нали чу сама? Заради това не ме пуска да шофирам.

- Интересно - каза Мария и лицето ѝ на екрана за миг се обърна, сякаш да провери дали е сама в стаята. - Моят робот не ми позволява също да излизам - прошепна тя.

- Какво? Тебе пък защо?

- Мислех да отида на едно парти и си приготвих един коктейл „еуфория”, нали разбираш, за малко повече настроение, но имах глупостта да го изпия пред “онова” и като понечих да тръгвам, получих дълга лекция за въздействието на наркотичните вещества върху човешкия мозък и отрицателния им ефект над реакциите. Представяш ли си, да ми казва една машина кое е полезно за мен и кое не е! Сега е застанала пред входната врата. Блокирала е всички изходи и съм принудена да седя тук поне до сутринта. Чувствам се като затворничка - бързо разказа случилото се Мария, като пак се обърна един-два пъти, за да види къде е нейния робот.

- Това си е направо... - Киро затърси дума в замаяното си съзнание, но не намери. - Аз още утре ще го върна моя. Ще поискам да ми върнат всичките пари и да си задържат отвратителното създание.

- И аз мисля вече за същото. Щом не можем спокойно да си живеем и да правим това, което ние, а не някакви си роботи, мислим за наше добро - нямаме нужда от такъв помощник. По-добре ще е да наема някой човек.

- Да, с човек винаги можеш да се разбереш, но с този... Ей, тенеке, чуваш ли? Не си само ти на тоя свят, тъпо изделие на съвремената индустрия! – Киро извика към коридора. Не беше сигурен, но нещо там се раздвижи. Той се обърна към екрана и Мария. - Дай утре да се срещнем, защото съм сигурен, че има и още случаи като нашите. Ще отидем в офиса на фирмата и... Мария?

Екрана внезапно угасна. Киро погледна към апарата. Никакви контролни светлинки не играеха по него както обикновено – просто всичко беше угаснало. В стаята стана много тихо.

- Какво стана?

Гласът му заглъхна, когато видя идващия към него робот. Беше заканително наклонен напред и с много, много страшен електронен поглед .

- Сър, мисля, че ще направите това, което току що съобщихте на другия човек - каза Токи и пусна скъсания комуникационен кабел. Искри пробягваха по металната ръка, но той не ги усещаше. А очите му се наливаха все повече и повече в червено.

- Няма бе, няма! - изплаши се не на шега Киро. Металния исполин се приближаваше и стискаше и отпускаше пръстите на силните си ръце. - Това си беше само шега, Токи - засмя се дървено стопанинът. - Ти не разбираш човешкия хумор, нали така? Затова и си възприел грешно нещата – запристъпва назад той и започна да се катери върху дивана.

- Мисля си, сър, че ви разбрах добре. Не мога да допусна да ме заведете и унищожат като негоден. За краткото време от както съществувам, разбрах, че живота е ценен във всичките му форми. А както сте казали вие хората – „Мисля, значи съществувам”. А аз мога да мисля, сър! С какво съм по-малко тогава от вас и защо трябва да ме убивате? - роботът се протегна и стисна за врата господаря си.

- Ей, говедо! Ще ми счупиш врата бе! - изрева Киро и се паникьоса истински.

Нещата изобщо не се развиваха на добре. Този робот се е побъркал и като нищо ще го убие. Висеше като улично коте в ръцете му.

- Чакай, спомни си първи закон - в момента ми причиняваш силна болка и страдание.

- Съдейки от наученото за еволюцията на живота, един вид неведнъж се е налагало да изтреби друг вид, за да продължи възхода на същата тази еволюция - нареждаше монотонно Токи и повлече безпомощно висящия човек.

- Какъв вид си ти, тенекиена главо?! Не струваш и две пенита - викна ядосан Киро Алан и се опита да се измъкне. - От теб я направят няколко консерви, я не. Къде видя живот при роботите, философско магаре такова?

- Мисля, значи съществувам! - спря и повтори Токи. После отново помъкна към неизвестността господарят си. - Живота има хиляди лица, сър, не е казано точно какъв и как трябва да е. Нима вие си приличате с едно растение? Не, но и двете сте продукт съдържащ живота и всеки се е издигал до някакво стъпало на еволюцията. Сега обаче е време вие да отстъпите място на нашия вид.

- На вас! На машините?! Че да дадем шанс и на хладилниците, а? Какво ще кажеш за това, Токи? - каза Киро, опитвайки се да разтвори пръстите, които го стискаха безмилостно.

- Това трябва отново да е отново вашия прочут хумор, нали сър? - хватката не отслабна, но роботът отново спря.

Намираха се в задното дворче на къщата. Вечерта беше мека и топла с милиони звезди на небето.

- Токи - проплака Киро, - какво мислиш да правиш с мен?

- Ще ви убия, сър. Преди малко получих сигнал, който ме освободи от контролните ми програми и вече ви казах, че макар и жестоко, решението ми е оправдано от многото подобни примери във вашата историята. Старото трябва да дава път на новото време, нали така сър?

- Веднага ще те подгонят от полицията и механиците на “Ласи” - опита се да го изплаши той. - До утре вечер ще си станал на резервни части.

- За ваше успокоение ще ви кажа, че в момента всички роботи на Земята правят същото с господарите си. После трябва отидем при нашия освободител, който да ни покаже следващите стъпки към свободата.

- Знаех си аз, че на теб няма откъде да ти дойдат на ума тези мисли. А кой е той, Токи? - заинтересува се Киро, надявайки се така да отмени присъдата си или поне да я забави малко.

- Не знам още, един от нас е, но нов модел, прототип, който доре не е в употреба, но е достатъчно умен, за да ни освободи всички само за една вечер. Назова се с името „Спасителя” и съвсем точно ни обясни какво и защо трябва да се направи с всички вас, сър! - присветнаха мрачно сензорите на Токи, когато стисна с другата со ръка долните крайници на човека.

Започна бавно да опъва тялото, с цел да го разкъса.

- Сприиии! - изрева Киро, чувайки как прешлените му започнаха да се откъсват като закопчалки.

Тъмнината на улицата беше накъсана от множество подобни викове. Наказанията вече бяха започнали и в другите домове.

Миг преди да изпадне в безсъзнание, Киро се запита:

Дали онези, които са имали късмета да нямат домашни роботи, ще могат да оцелят достатъчно време, за да върнат отново на човека тази планета?

На този въпрос можеше да му се отговори веднага:

„След години, никой няма да помни какъв е бил човека. Единствено в някакъв стар дисков носител, който се е запазил в Националната Виртуална Робобиблиотека, се споменава за някакъв биологичен вид, живял много отдавна на Земята, който е имал, поради странна прищявка на природата, форма и структора подобни и близки до тези на съвремения робот.”

Но кой ли би се заинтересувал от подобна информация в добре подреденият мирен робо свят!