Caught Somewhere in Time: Последното завръщане – разказ от Мария Вергова

- Дами и господа, до края остава само един месец и после нищо вече няма да бъде същото! Затова живейте като за последно! Направете това, което винаги сте искали, изпълнете всяко свое желание, осъществете всяка своя мечта! Нека живеем живота си на пълни обороти и да го превърнем в истинска приказка! - гласът на водещия гърмеше и беше изпълнен с патос.

Телевизионното шоу вървеше към края си и на фона на лека музика гласът зад кадър изрече познатите думи, с които всяка вечер програмата завършваше:

- Това беше единственият и неповторим Карлос Родриге-е-е-с! - като удължи е-то във фамилията до безкрайност.

Сара седеше на канапето в дневната, отчаяно обхванала главата си с ръце. Това, което съобщиха, беше истина. В началото бяха само предположения, изказвани от отделни учени, на които почти никой не обръщаше внимание. Но сега вече всичко беше изчислено и потвърдено дори от най-големите светила в науката - астероидът СН 12 се движеше с бясна скорост към Земята и най-много до месец щеше да се сблъска с нея. Щеше да мине толкова близо, че да попадне в обхвата на нейното гравитационно поле, което щеше да го привлече към повърхността ù с адска сила и тогава щеше да настъпи краят.

Изкривяване на земната ос, земетресения, вулкани, наводнения - това бяха само част от предвижданите последици, а какво още можеше да се случи, никой не знаеше. Можеха да се правят само догадки. По проблема бяха впрегнати най-добрите умове в света, които направиха безброй математически модели и симулации, с идеята да измислят нещо. Но надежда нямаше.

Президентът съобщи новината официално тази вечер във специално обръщение към нацията - оставаше само един месец до края и нямаше смисъл хората да се лъжат. Всеки имаше право да знае какво го очаква и да реши как да изживее последните си дни.

Сара разтриваше слепоочията си и имаше чувството, че главата ù ще се пръсне - всичко беше толкова налудничаво и абсурдно! Приличаше й на лош сценарий за апокалиптичен филм. Само за един ден животът се бе преобърнал на 180 градуса и нищо вече не беше същото. Отново погледна към телевизора - излъчваха репортаж, в който интервюираха случайни хора от улицата. Всички говореха един през друг, бяха превъзбудени и изплашени. Господи, помисли си тя, възможно ли е това да се случва и колко ли време ще е нужно, за да настъпи пълна анархия?

Телефонът в стаята внезапно иззвъня, прекъсвайки мислите ù. Звънеше сигурно за десети път тази вечер. Бяха от болницата, където работеше - дежурството ù беше започнало преди няколко часа и сега я издирваха като луди. Не беше вдигнала слушалката предните пъти, не вдигна и сега. Нека звънят! Така или иначе, повече нямаше да я видят. Беше взела решението веднага след новините, без да се колебае нито за миг. Нямаше смисъл да се прави на самарянка и да прекарва последните дни от живота си с нещо, което никога не беше обичала.

Тя стана, приближи се до бара в дъното на стаята и си наля почти пълна чаша скоч. Понечи да сложи и лед, но се отказа. В момента имаше нужда от силно питие, за да притъпи страха и бушуващите си емоции. Беше толкова трудно да приемеш, че след няколко седмици животът ти може да приключи...

Сара беше почти на 29 и последните години от живота си беше посветила единствено и само на медицината. Първо колеж, после университет, след това специализация, а сега и работа като щатен лекар в окръжната болница - беше извървяла дългия път с почти мазохистична примиреност, без да се оплаква и да каже нещо. А и нямаше смисъл - всичко беше предопределено и решено от семейството ù едва ли не от самото ù раждане. Баща ù - проспериращ хирург и майка ù - известен детски лекар, бяха избрали вместо нея и дори не си и представяха, че дъщеря им може да се развива в друга насока. Тя трябваше да продължи по техния път.

Веднага след гимназията Сара постъпи в един от най-престижните колежи, после като по план бе приета в Медицинския университет, а накрая с връзките и препоръките на родителите си постъпи на работа в най-реномираната болница. Животът ù се развиваше по строго предопределен сценарий и тя нямаше право да променя действието. Трябваше само да играе съвестно ролята си и да не се оплаква. Така всички край нея бяха доволни.

А всъщност винаги беше мечтала да рисува. Още откакто се помнеше, я влечеше все към четката и палитрата, беше вечно омазана в бои и цялата миришеше на терпентин. Помнеше как часове наред прекарваше навън, взирайки се в някое малко цвете в градината и опитвайки се да предаде върху платното цялата красива емоция, която предизвикваше то в нея. Понякога излизаше от къщи и се запиляваше по цял ден из пущинаците, както се изразяваше майка ù, за да рисува дървета, облаци, птици и каквото още ù попадне. Виждаше красота в най-невероятните и безлични на пръв поглед неща и изпитваше неудържимо желание да я запечата, да я увековечи върху платното. Но баща ù гледаше с пренебрежение на тези нейни увлечения - не искал дъщеря му да става „вятърничава художничка". Той настояваше тя да се съсредоточи върху изпитите си за Медицинския колеж. В началото тя не се предаде лесно и дори тайно от него кандидатства в Художествената Академия, но радостта ù, когато я приеха там, не беше дълга. Той успя да се наложи и я принуди да се откаже от мечтите си. Тя още помнеше деня, когато в пристъп на отчаяние и ярост разряза всичките си картини и ги изгори на двора. През сълзи ги гледаше как горят. После захвърли палитрите и стативите в килера на къщата и повече не ги погледна.

Оттогава не беше докосвала четка и бои. Сега по цели дни беше принудена да гледа бели стени, бели подове, бели униформи и бели болнични листи. Рисуването остана зад гърба ù.

Но понякога нощем сънуваше цветни сънища в най-невероятните и ярки цветове. Сънуваше как с часове стои на брега на океана и рисува сините му вълни, бели облаци с кръжащи сред тях чайки и огнени залези.

Телефонът отново иззвъня. Пак бяха от проклетата болница. Сара със замах изтръгна телефонния кабел и запокити слушалката на пода. Хвърли след нея чашата със скоч и я разби на хиляди парчета. После отмаляла се свлече на земята и заплака.

Тя взе решението още в този момент. Оттук до океана бяха три дни път с автомобил. Щеше да тръгне утре рано сутрин и да стигне там най-късно до края на седмицата. Бои, четки и платна щеше да купи от някой град по пътя. Там някъде, над синия безкрай я очакваха толкова ненарисувани залези! Тя затвори очи и си представи как стои на брега на океана, а пред нея са се ширнали безкрайните му сини води. Как над нея се е разстлало синьото небе и някъде далеч, далеч в безкрая се слива с вълните в едно цяло...

*****

- Карлос, не можеш да направиш това, не можеш да си тръгнеш просто ей така! Имаш подписан договор, по дяволите! - гласът на продуцента трепереше от ярост. Лицето му беше изопнато и почервеняло, а брадичката му се тресеше. - Помисли си какво означава това за шоуто! Помисли си за милионите зрители, които ще очакват да те виждат всяка вечер! Точно сега не е моментът да вършиш глупости!

Известният телевизионен водещ Карлос Родригес стоеше пред продуцента си, навел глава и мълчеше. Току що беше съобщил, че напуска и от утре вечер няма да е на екран. Целият екип беше пощурял и за момента тази новина им изглеждаше по-страшна дори и от другата за наближаващия край на света. Всички говореха един през друг, а продуцентът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.

- Ще те съдя, чуваш ли, ще те съдя! - крещеше той - Ако утре вечер не водиш шоуто, с теб е свършено!

Карлос го гледа известно време без да каже нищо, а накрая махна с ръка с досада и излезе. Зад него кабинетът жужеше като кошер. Сценаристи, режисьори и поддържащ екип - всички бяха в шок от внезапното му тръгване.

Вечерното шоу на Карлос Родригес беше стартирало преди 10 години. Тогава той, амбициозен млад актьор, беше спечелил мястото сред десетки други кандидати. Според едни беше имал дяволски добър късмет. Според други му бяха помогнали невероятният чар и импровизаторския му талант. Но независимо каква беше причината, той се бе превърнал в една от най-популярните и влиятелни фигури във шоубизнеса. Една казана от него дума имаше по-голяма тежест сред младите американци дори и от тази на президента.

Карлос беше емигрант. Беше пристигнал с родителите си от Мексико още като дете и живееше с тях в беден квартал в покрайнините на града. Още помнеше мизерията на малката стаичка, която държаха под наем и в която се тъпчеха всички заедно. Помнеше и училището, където ходеше. Уж беше посещавано все от деца като него - от гетото - но дори и там усещаше, че гледат на него отвисоко. Така гледаха на всички емигранти - те си оставаха хора без родина, без корен, без минало. Още тогава му се прииска да покаже на тях и на целия свят, че не е никой. Мечтаеше да спечели вниманието и любовта им и да бъде важен. Когато го питаха какъв иска да стане като порасне, той неизменно отвръщаше - известен, като под тази дума разбираше приет и обичан.

Когато гледаше по телевизията различните телевизионни и шоузвезди, беше като омагьосан. Струваха му се почти нереални с цялата тази красота и блясък край тях. Обичаше да ги имитира и да повтаря репликите им и го правеше толкова успешно, че всички край него се заливаха от смях. Още тогава той проявяваше забележителен артистичен талант.

Постепенно идеята да бъде част от този бляскав и нереален свят се оформи и затвърди в него. Съвсем логично, след като завърши училище, той се насочи именно към тези среди и с невероятен хъс преследваше мечтата си. Много скоро успя да си създаде необходимите връзки и контакти, и благодарение на огромния чар и непринудеността си спечели симпатиите на всички. Така се стигна до деня, когато разбра, че търсят водещ за някакво ново телевизионно шоу. Беше по някакъв мълък, второразряден канал. С препоръката на един приятел-режисьор, той беше допуснат до кастинг и одобрен. Така се роди „Единственият и неповторим Карлос Родригес".

В началото шоуто вървеше по същия канал, но постепенно интересът към новия водещ нарасна. Той беше толкова забавен и импровизираше с такава лекота, че за кратко се превърна в истинско явление - хората го харесваха много и се идентифицираха с него. Една от най-големите телевизии, впечатлена от успеха му, подписа договор с неговия продуцент и шоуто се премести там. Така Карлос се превърна в истински герой. Той олицетворяваше идеала за американската мечта. Дори нещо повече - беше се превърнал в пример за подражание и във истинско вдъхновение за хилядите млади американци. Всяка вечер той влизаше през екрана в домовете на хората и беше станал част от живота им. Оставяше в гримьорната си всички проблеми и преди да прекрачи прага на студиото се преобразяваше в съвършения и неповторим Карлос Родригес, любимецът на цяла Америка И винаги беше на ниво.

Оттогава не беше отсъствал нито веднъж от ефир. Никога не си беше позволил да изглежда в лошо настроение, или да не бъде във форма. Винаги и неизменно, най-важното нещо в живота му бяха рейтингът и шоуто. В началото успехът го беше окрилил и той се раздаваше без резерви. С времето обаче започна да си дава сметка, че нещата не са така идеални. Реално, той не разполагаше със себе си. Нямаше време за сериозна връзка, за личен живот или забавления. Денят му беше разчертан до най-малката подробност и изцяло посветен на телевизията. Отпуските му бяха планирани с години напред и не можеше да реши, или направи каквото и да било без да го съгласува с имиджмейкърите или с продуцента. Собственият му живот сякаш се изплъзваше от ръцете му и колкото повече печелеше любовта на хората, толкова повече губеше себе си.

Карлос паркира лимузината си в гаража и влезе в огромната и пуста къща. Когато чу днес новините, се почувства ограбен. Един месец, само един месеца и после не се знаеше какво ще се случи! Не можеше да повярва, че е истина. Проклетото шоу беше ограбило 10 години от живота му, а сега му казваха, че му вземат и бъдещето, и всички мечти. От доста време насам го крепеше единствено мисълта, че след 2 години договорът му изтича и той беше решил да зареже окончателно телевизията. Беше си обещал да си навакса за всичко. Щеше да си купи къща с огромна веранда на брега на океана и по цели дни да яха вълните и да се гмурка. Или просто да гледа с часове водата и да не прави нищо. А сега му казваха, че след един месец най-вероятно ще умре. По дяволите, та той още не беше живял! Да си тръгне от шоуто днес беше най-логичното, което можеше да направи. Така или иначе, вече нищо нямаше значение.

Седмица по-късно той вървеше по горещия пясък със сърф под мишница. Беше го направил - беше наел една малка къща наблизо. Собственикът, като разбра с кого си има работа, му разреши да живее в нея безвъзмездно. Самият той, като милионите други хора, беше напуснал панически крайбрежния район и беше избягал във вътрешността на континента. Кой знае защо, всички мислеха, че там ще са в по-голяма безопасност. Страхуваха се от огромните вълни цунами, които, казваха, щели да залеят сушата на километри наватре. И да опустошат всичко. И сега Карлос по цели дни пореше вълните. Разхождаше се с часове по брега, радваше се на слънцето и на вятъра. Един месец не беше достатъчен, но все пак, беше повече от нищо...

Малко по-надолу по плажа той видя някаква художничка. Приближи се и я огледа - беше симпатична млада жена. На картината си беше нарисувала океана и в момента довършваше някаква чайка.

- Хубава картина - каза Карлос, като се усмихна - добра художничка сте! - и се загледа в платното ù.

- Всъщност съм лекарка. - отговори момичето и му хвърли кратък поглед - Рисуването ми е само хоби.

- В такъв случай сте най-талантливата лекарка, която съм срещал!

И двамата се засмяха. Карлос я огледа по-внимателно - момичето беше наистина хубаво - стройно, русо, със златисти лунички и с приятна усмивка. И с трапчинки на бузите, когато се усмихнеше. Сара също го огледа дискретно, но не разпозна в него „единствения и неповторим Карлос Родригес".

Беше просто един симпатичен латиноамериканец с едноседмична брада, тъмни очила и с нахлупена на главата козирка. Само гласът му ù се стори странно познат. Карлос седна на пясъка до нея и се загледа отново в картината ù. После обърна лице към слънцето, като се остави на лъчите му да го галят! Вятърът рошеше косите му и го докосваше сякаш с кадифена ръкавица. Беше толкова приятно никой да не те разпознава и просто да се отдадеш на покоя! Той протегна крака напред и ги зарови в пясъка. Денят пред него се очертаваше да бъде слънчев, спокоен и много, много дълъг. А той можеше да прави през него всичко, което си пожелае...

*****

От половин час Мелани Уилямс разгръщаше тефтера с телефони и се опитваше да запази билети за самолетен полет до Париж. Звънеше вече на четвърта авиокомпания, но от всичките с любезен глас ù отвръщаха, че свободни места няма, или че компанията е преустановила своята дейност.

- Съжалявам, госпожо - звучеше поредният глас от слушалката - от няколко дни не извършваме полети. По-голямата част от персонала ни напусна и сме изключително затруднени. Извиняваме се за неудобството!

На канапето до нея съпругът ù Скот седеше и я наблюдаваше с очакване.

- Пак нищо - въздъхна Мелани. - и тук са я закъсали, нямат хора.

- По дяволите! - изруга Скот- Всички са полудели от страх, разбягали са се като някакви мишки! Светът направо се разпада пред очите ни!

- Нормално е, скъпи, всеки предпочита да бъде до най-близките си хора сега и не се интересува от нищо. Всеки ден нови компании и фирми затварят и никой не може да се противопостави на това, дори правителството. Нали виждаш - призовават да не се изпада в паника и всички да запазят спокойствие, но хората са отчаяни и изплашени до смърт и това е съвсем разбираемо. Как искаш да се държат така, сякаш няма нищо?

- Но нали непрекъснато ни надуват главите какви програми подготвят за евакуация и спешно реагиране! Точно сега трябва да се мисли трезво и всеки да си стои на мястото, а не да бяга и да се крие като мишка! - Скот беше истински разгневен и говореше с яд.

Мелани отново въздъхна и пак запрелиства страниците на тефтера.

- Остана още една малка компания. Мисля, че беше в съседния град. Ще пробвам и там.

Телефонът даде няколко пъти свободно и накрая прозвуча женски глас:

- Да, госпожо, имаме няколко свободни места до Европа, но нямаме директна връзка с Париж. Ще трябва там да се направи прекачване. Ще изчакате ли да проверя дали може да се осъществи такова?

И след няколко минути, в които се чуваше как жената говори по друга линия, гласът ù отново прозвуча:

- Имате късмет! - каза тя - Нашият полет е до Берлин, но там може да се направи връзка за Париж. Има и свободни места. Колко билета да запазя, госпожо?

След няколко минути, когато всичко с полета беше уредено, Мелани седна до съпруга си и го прегърна:

- Най-сетне ще го направим, скъпи! След толкова много години! - прошепна тя. А той мълчаливо я погледна и я погали по косата.

Мелани и Скот Уилямс бяха съответно на 62 и 67 години. Бяха женени от 40, а от няколко бяха вече и пенсионери. Скот съвсем живо помнеше деня, в който видя Мелани за първи път. Беше слънчев юнски ден, преди почти 41 години. Той беше пратен в командировка от фирмата, в която работеше в малко съседно градче и вечерта трябваше да преспи там. Бяха му препоръчали едно спретнато хотелче и в края на деня той с бодра крачка прекрачи прага му. На рецепцията имаше само едно момиче, което се беше зачело в някаква книга. Той уверено я поздрави и тя вдигна очи към него. И в същия миг нещо в него трепна и увереността му мигом се изпари. Боже, колко хубави очи имаше тя! За момент той замълча, загледан в тях.

- Какво ще желаете, господине? - попита момичето и той, успял вече да се окопити, отвърна:

- Единична стая, моля, за една вечер! - като все още не можеше да отдели поглед от нея.

Момичето, видимо смутено от това, на няколко пъти сбърка, докато записваше данните от личната му карта в голямата тетрадка пред себе си. Накрая, с трепереща от притеснение ръка, му подаде ключа и му пожела приятна вечер.

В следващите месеци Скот направи и невъзможното, за да бъде пращан само той в командировки в същия град. И всеки път с трепет прекрачваше прага на хотелчето и със вълнение поглеждаше към рецепцията, за да види дали тя ще бъде там. Едва на третия път се престраши да я заговори и да я покани на вечеря. Момичето, свеждайки срамежливо очи, прие поканата и в края на деня, след като смяната й свърши, двамата излязоха. Беше незабравима вечер. Циганското лято даряваше с последните си топли дни земята, небето беше ясно и осеяно със звезди, а Мелани беше прекрасна. Те вечеряха в едно малко, закътано ресторантче, после ходиха на танци, а накрая се разхождаха почти до сутринта и разговаряха. Скот не беше усетил кога са минали всичките часове - беше като замаян. Когато накрая небето порозовя от изгрева, той я изпрати до вкъщи и се върна в хотела.

Следващата им среща беше през зимата, малко преди Коледа. Целият град беше празнично украсен и навсякъде светеха безброй коледни лампички и светлини. Валеше сняг, но нощта беше безветрена и тиха, и докато вървяха, снежинките се сипеха по дрехите и лицата им и сякаш ги милваха със снежна милувка. Тази вечер той й предложи да се омъжи за него, а тя, трепереща от вълнение, тихо каза „ Да!". През нощта Мелани остана при него в хотела и същата тази вечер той, прегръщайки я нежно, ù обеща онова за Париж. Каза ù, че иска там - в града на любовта - да прекарат медения си месец. Мелани го беше целунала с блестящи от щастие очи и се беше притиснала към него с доверие.

Ожениха се бързо, само след един месец, но така и не успяха да изпълнят обещанието си. Фирмата, в която работеше Скот беше изпаднала в много тежко положение и се налагаше той да бъде непрекъснато на линия. Неусетно меденият месец отмина, а когато след още един Мелани разбра, че е бременна, мечтата за Париж остана някъде на заден план. Година и нещо след първото им дете, се роди и второто. Животът ги завъртя и ги понесе шеметно напред, и те постепенно забравиха за повечето си мечти. Сякаш изведнъж, преди да се усетят, децата бяха тръгнали на училище. После неусетно и бързо бяха пораснали, и беше дошло време да постъпят в колеж. Не след дълго се задомиха и из къщата затропаха крачетата на внуците. И Скот и Мелани бяха винаги до тях и им се посвещаваха изцяло. Вечно забързани и залисани в грижи, сякаш забравяха да помислят за себе си и за своите собствени нужди и желания. Цял живот изплащаха ипотеката на къщата. После, докато синът им и дъщеря им бяха в колеж, парите вечно не достигаха и Скот беше принуден да работи на две места, за да закърпват двата края. След това внуците обсебиха цялото им вниманието и изведнъж, сякаш за един миг, животът бе преминал край тях. Като въртележка, която те завърта на бързи обороти и докато се усетиш, тя вече е спряла и трябва да слизаш. Но ето, че реалността сега им беше ударила шамар и ги бе принудила да си дадат сметка за всичко.

Скот гледаше с умиление Мелани. Спомни си за онова момиче, което преди толкова много години беше видял на рецепцията на онзи хотел. Сега косите ù бяха посипани със сняг, времето беше оставило безмилостни бразди по лицето й, но очите й си бяха същите. То сякаш не ги беше докоснало и не беше отнело нищо от красотата им. И за него те имаха същата сила.

Малко след съобщението за предстоящата катастрофа, те решиха да изпълнят най-сетне онова старо обещание, което си бяха дали. Цял живот бяха живели за другите, време беше да направят нещо и за себе си.

Мелани тъкмо набираше по телефона номера на дъщеря им Синди, за да я чуе, когато Скот нежно хвана ръката й и затвори слушалката:

- Остави ги, мила, те отдавна са големи хора, ще се оправят и сами!

После се усмихна, погали я по бузата и доближи ръката ù до устните си. Целуна я с цялата любов, на която беше способен и я притисна силно до себе си.

Някъде далеч, на другия край на света, техният Париж ги очакваше.

*****

Седемгодишната Линда Смит се беше разположила на масичката във всекидневната, беше разпиляла по нея листи и тетрадки и съсредоточено оцветяваше една картинка. От време на време спираше и започваше да си тананика някаква мелодия, а после, изплезила език, отново се връщаше към рисунката. В другия край на стаята, майка ù Синди, седнала на канапето, гледаше разтревожено телевизия.

Даваха репортаж от случващото се в града. В момента вървеше материал, в който група полудели младежи обръщаха една кола, а след това я подпалваха. После следваха кадри, на които през разбитите витрини на магазин нахлуваше освирепяла тълпа, а после побягваше навън с плячкосаното в ръце. Репортерите съобщаваха за нападения, за грабежи и насилие. Навсякъде цареше хаос.

Полицията явно не беше способна да се справи и ден след ден положението ставаше все по-страшно. В момента всички най-лоши черти в човешката природа изплуваха на повърхността и се проявяваха с пълна сила. Пред лицето на смъртта хората, вместо да потърсят мир със себе си, се бяха превърнали в истински зверове.

Синди гледаше всичко със свито сърце. Беше изплашена и нервите ù бяха опънати до крайност, а на всичкото отгоре и съпругът ù, както винаги, го нямаше. Беше свикнала в трудните моменти да е сама, но този път ù дойде в повече. Малката Линда тъкмо беше започнала отново да си тананика, когато майка ù не издържа и ядосано ù кресна да престане. Детето се стресна и неразбиращо и жално я погледна.

Синди Смит живееше със съпруга си Марк и дъщеря им Линда в един от най-престижните квартали на града. Тя работеше като юристконсулт в една телекомуникационна компания, а мъжът ù беше съдружник в адвокатска кантора. Бяха женени от 8 години. Запознали се бяха по време на следването в Университета и веднага след дипломирането се ожениха. Беше някак естествено да го направят, сякаш се подразбираше от само себе си - и двамата образовани, и двамата със перспективи - просто бяха съвършената двойка.

А и в крайна сметка Синди трябваше да намери някакъв начин да избяга от миналото и да забрави за Стивън.

Стивън...в последните дни името му все по-натрапчиво изплуваше в съзнанието ù. Не че някога го беше забравяла, или беше спирала да мисли за него. Той си беше останал част от нея, от нейните мисли, от сънищата ù, от сърцето ù. Но беше част, която твърде много болеше и на нея винаги ù се искаше да може да я изтръгне от себе си от корен, да я зарови там някъде далече, много далече в миналото и да я забрави завинаги.

Тя познаваше Стивън Уоруик още от детството си - бяха съседи и живееха на една улица. Като деца играеха заедно, събираха се с тайфата и се запиляваха нанякъде за по цели дни. Той беше най-добрият ù приятел тогава. Още със събуждането сутрин нямаше търпение да изтича у тях, за да измислят какви ли не щуротии. Постепенно с времето приятелството им прерастна в нещо повече, ставаха си все по-близки, и в един момент осъзнаха, че не могат един без друг. Бяха открили нещо ново и различно - любовта. В целия горен курс на гимназията бяха неразделни. Нямаше ден, в който да не се видят. Откриваха света заедно, всичко и на двамата им се случваше за първи път. Правеха общи планове, имаха общи мечти и бъдещето им изглеждаше немислимо, ако и другият не участва в него. Това продължи до завършването на гимназията. По-точно до училищния бал. И тогава се случи онази история. „Доброжелатели" веднага побързаха да ù съобщят, а Синди така и не намери сили да му прости това предателство. Твърде много я беше заболяло, за да може да го направи. Знаеше, че другото момиче не е означавало нищо за него, че е била просто една мимолетна грешка, но гордостта й беше наранена. Стивън я молеше със сълзи на очи за прошка, но тя не му я даде.

Още същата есен Синди постъпи в колеж, а после продължи и в Университета. Но в сърцето ù остана незараснала рана и усещането за нещо погрешно. Сякаш е поела по път, за който предварително знае, че е неверният и който няма да я доведе до никъде.

Когато се запозна с Марк, си мислеше, че е открила правилния човек. Не изпитваше любов към него, но й беше приятно в компанията му - той беше мил, добър, интелигентен. Така поне си мислеше до първата година след сватбата. Тогава го хвана в първата изневяра. После последваха и втора, и трета... Той я мамеше непрекъснато, измисляше си различни лъжи и оправдания за постоянните закъснения и отсъствия от къщи. А Синди все повече намразваше себе си, че търпи и се примирява със всичко.

Малката Линда забеляза, че майка ù е разстроена, приближи се до нея на канапето и я гушна.

- Какво ти е, мамо? Защо си тъжна? - попита тя, като я погледна с големите си зелени очи. Приличаха досущ на очите на баща ù.

„А можеше да има очите на Стивън! - каза си Синди - Можеше да бъде детето на Стивън!" - помисли тя и сълзите ù сами рукнаха. Този път обаче това бяха пречистващи сълзи и тя вече знаеше какво трябва да направи.

Те тръгнаха на път още същата вечер. Синди шофираше, а Линда спеше на задната седалка, завита с одеяло. Беше малко след полунощ. В родното градче на Синди щяха да пристигнат рано сутринта. Майка ù беше звъннала да ù каже, че с баща ù тръгват на пътуване до Париж, така че къщата щеше да е празна. Тя и без това имаше нужда от уединение и спокойствие.

На следващия ден, след като пристигнаха и пренесоха багажа, Синди и Линда тръгнаха към къщата на Стивън. Тя беше в края на улицата. От майка си знаеше, че той живее сам, така и не се беше оженил. Те се запътиха натам и докато крачеше по познатия път, хиляди спомени възкръснаха в нея. Сърцето ù се разтуптя лудо и тя за първи път, след толкова много години, почувства, че това е верният път, че той няма да я отведе до задънена улица. Стигнаха до къщата. Тя си беше все същата. Синди с трепереща ръка отвори вратата, водеща към двора и двете с Линда минаха по дългата каменна алея. Когато стигнаха до входната врата, се протегна и плахо почука. Отвътре се чуха тихи стъпки и след малко вратата се отвори. Беше той. Не го беше виждала 12 години. Косата му беше леко оредяла и в нея се стрелкаха първите сребърни нишки. Беше и малко понапълнял, но очите му си бяха същите. Очите на Стивън.