Към Прохода

Двете пълзящи фигури стигнаха до почернялата от загниващ мъх ограда и се свиха до нея. Онзи, който беше по-висок, се надигна и огледа полето напред. В полумрака не се виждаше почти нищо, затова той затвори за миг очи и се ослуша. Другия чакаше търпеливо, затаил дъх и не откъсваше очи от пътя, по който бяха дошли. През цялото време му се струваше, че някой върви след тях, макар че, колкото и да се напрягаше, не видя нищо.

Тежки черни облаци се мъкнеха лениво в небето, между тях от време на време прозираше с призрачна светлина луната и придаваше на тъмните им лица мъртвешка бледост.

- Чисто е – прошепна първия, когато приклекна отново и се ухили доволно. Придърпа раницата, която беше провесил на гърба на спътника си и я отвори. Измъкна сандвич, обвита в кадифен плат бутилка от един литър и две малки блокчета шоколад. Раздели сандвича на две и подаде едната половина на другаря си, който все така страхливо се оглеждаше в тъмнината. Бутна го с лакът и му намигна. – Яж, че има още път, а повече няма да спираме.

- Аха – тихо се съгласи той и захапа сандвича. Беше се изпотил от напрежението. Кога друг път е пълзял толкова, че при това и през нощта. – Слушай, Ким, ами дали не са ни проследили?

- Не, минахме през такъв път, че имаше ли някой зад нас, все щяхме да го видим. На, пий, вода е.

Другия взе бутилката, надигна я и дълго пи от студената вода. Стори му се невероятно вкусна и освежителна. Беше привършил със сандвича и отвори шоколада. Силите му трябваше да стигнат поне за още няколко часа, след това можеше и да припадне от умора, но засега щеше да се моли да издържи.

Да се помоли, но на кого? Кой в този объркан свят можеше да чуе молитвата му? Може би на свети Валентин? Нали носеше името му, но едва ли щеше да му бъде в помощ. Май единствения човек на който може да разчита сега е младият водач.

Той изгледа със завист Ким, който сякаш не беше пълзял цял километър през пресечената местност, само на колена и лакти, с чести прибягвания от един храст до друг. Дишаше спокойно нямаше и капчица пот на лицето му. Но той е израстнал тук, в откритото поле и минава по този маршрут няколко пъти на месец, а Валентин никога не бе излизал от града и офиса си. За своите тридесет и осем години не можеше да се похвали, че има спортна натура и това натоварване му идваше в повече, но беше упорит и знаеше, че ще успее да стигне до „прохода”.

Отново пи от водата и се отпусна за минута.

- Ей, компютърджията – да не заспиш! – побутна го водача и се засмя безшумно. Явно винаги се забавляваше с умората на клиентите си, повечето градски хора и непривикнали с живота на открито. После направи сверка с часовника си и добави добродушно: – Имаме малко време, ако искаш дремни пет минути.

Валентин кимна и затвори очите си. Мислите му вече се бяха успокоили, може би заради храната, а може би заради стелещата се тишина и насъбралата се умора.

Сънят бързо си прокара път и мъжът веднага се унесе в спомена как започна всичко.

Лекичко въздъхна, питайки се в съня си, дали има смисъл това негово бягство - той бягаше не от какво да е, а от познатия му като единствен свят. Този свят, на който вече се бе пренаситил и вкусът му противно нагарчаше. Отдавна се задъхваше от начина на съществуване, на който бяха обречени хората и от липсата на алтернатива за живот, затова появата преди две години на онези странни прорези във време и пространство, които нарекоха разговорно „проходи”, бяха именно онова, което душата му искаше – начинът да избяга от Земята.

Да избяга от теснотията ѝ и от все повече подтисканата свобода, и от ограниченията, налагани винаги в името на доброто на човек. От заробването на мисълта в сведеното до първично ежедневно съществуване, залъгвано с лъскавите играчки на потреблението, което населението послушно трябваше да консумира.

Искаше да избяга и от новият бог на съвремието – технологичната зависимост, бързо научила умовете на някогашните свободни творци, сега да търсят лесният начин и с натискане на един бутон, да получават всичко в готов вид и произведено от машини.

Валентин прозря зад ставащото глобален унищожителен план за превръщане на народите в блеещо жално пред своята механизирана хранилка общо човешко стадо. И както всяко стадо, той знаеше, че и това накрая ще бъде изпратено на заколение. А най-страшното беше, че никой от простосмъртните не знаеше кой е техният пастир.

Възможността за промяна дойде с „проходите“. Макар трите „прохода”, отворили се в три различни точки на планетата, веднага да бяха окупирани от части на международните сили – подчиняващи се на неизвестно върховно командване - и бяха обявени за зони с ограничен достъп. Но една от малкото положителните страни в огромната маса от човешки същества беше, че на този свят има хора за всичко - едни да завардят дадено място, а други да се промъкват покрай тях.

Повечето се оставяха на сляпото си съществуване, но все пак ги имаше и онези еднооки, които проглеждат в мрака и поискаха да преминат тъмнината.

Така се появиха водачите - смелчаги, които рискуваха живота си, защото войниците в районите на „проходите” стреляха предимно „на месо” и не задържаха нарушители. Такива бяха заповедите на неизвестния Главен и те ги изпълняваха точно, за да получат дажбата си от ежедневие. Този Някой не искаше да се преминава отвъд, оправдавайки се, че все още се проучва какво има там и съществува опасност, даде се като пример, да плъзне някоя епидемия от непознати вируси. Но слуховете на първите нелегално преминали и успешно завърнали се, обиколиха светкавично Земята - отвъд „проходите“ има други светове.

Описанията подействаха като магнит за изгубилите вяра и опора в начина си на живот на Земята хора. Разказваха, че тези светове са напълно свободни, както за телата, така и за мислите. И бегълците поеха като удавници към своят спасителен остров, но много и загинаха преди да стигнат тези цепнатини на пространството, незнайно как и защо отворили се именно сега на Земята.

Може би бяха създадени от друга сила, противодействаща на тази, която стягаше планетата в коравия си юмрук – така мислеха мнозина от поемащите към неизвестността.

„Проходи“ за бягството на онези, които не искаха да вървят със своето стадо. Достатъчно успяваха да преминат, а неколцина се връщаха обратно, за да донесат послания от другото място, в другото време. Послания, че живота не само онова, което ни карат да вярваме, че е – сляпо подчинение на чужда воля и безропотно теглене на житейското рало. Има едно понятие, което на Земята вече беше забравено – свободата на личността.

Валентин се надяваше да бъде от преминалите, а не от опиталите се да преминат. Заплати на водача си исканата цена и вярваше в неговата опитност, въпреки че изглеждаше прекалено млад, за да му повери живота си, но понякога опита изпреварва възрастта, особено при такива полеви условия.

Ким гледаше към нощното небе и почиваше. Нямаше за какво да си спомня, а да мечтае просто не беше научен. Живееше в деня, който забравяше щом се спуснеше нощта.

Беше обикновен селски младеж само допреди година. Просто така се случи, че единият „проход” се оказа съвсем наблизо до неговото родно село, което никога не беше напускал за двадесет и петте си години живот. Прекарал бе цялото си детство из полето, гората и планината, пасейки семейното стадо, затова и познаваше района по-добре от бащината си къща. За него се оказа лесно да се промъкне между патрулите и да отведе клиента си до онова непонятно място, където светлината сякаш изчезваше в черната дупка, поглъщаща всичко приближило се до нея.

Парите бяха започнали много бързо да го затрупват, живота на бедняка се промени - сега знаеше как да се пазари и колко да иска за услугите си от желаещите да преминат от другата страна. Лично той нямаше желание да види какво има там, може да се каже заради страхът, който изпитваше от необяснимото място, а и точно сега, всичко тук за него си е добре и не искаше да го променя.

Ким умело извеждаше клиента си до „прохода” и го изпращаше, изчаквайки да потъне в тъмния тунел и да изчезне завинаги. Може би липсата на образование не му даваше да проумее какво има отвъд тъмния кръг и не осмисляше цялото това явление, не искаше и да мисли за това, просто водеше хората до и нищо повече.

Животът, поне за Ким, бе свързан с родния край, а в появата на „прохода” откри начин да изкарва пари, а чрез тях неустено се оплиташе в паяжината на онази сила, която се стремеше да задържи бегълците тук на Земята.

Ким се сепна и погледна часовника си. Време бе да тръгват, ако искат да стигнат преди зазоряване. Леко разтърси заспалия и когато той стреснато се огледа, направи жест да пази тишина.

- Сега тръгваме през тази долина, тук има чести патрули. Спра ли аз, спираш и ти. Дръпна ли те да легнеш, лягаш веднага, без да му мислиш много. Ясно?

- Да. Много ли е далеч?

- Не е, но войниците се въртят редовно наоколо и е непредсказуемо кога ще минат. Но те вървят само по тяхната си обходна пътека. Мисля, че ги е страх да кривват от нея, защото ги плаши онази неизвестност, която понякога излиза от дупката и е по-добре да не срещаш по пътя си. Чувал съм как стрелят с часове докато я върнат обратно.

Ким се бе замислял понякога как така слуховете твърдяха, че има един райски свят отвъд, а войниците прегряваха автоматите си от стрелба, когато нещо от него премине насам. Някой от клиентите му беше казал една вечер, че стрелят по собствените си страхове, които се връщат тук на Земята. Объркана работа като цяло, всеки си измисля свои истории – завършваше мислите си той.

- Да, чувал съм, че от там излизали кошмарни създания – прошепна Валентин, преметна раницата отново и беше готов за път. Краткия сън го ободри и вля малко сили в измореното му тяло. – Но не вярвам да е така. Това са...

- Какво си чувал си го запази за себе си, аз каквото съм видял – съм видял – прекъсна го Ким. - Хайде и да не си гъкнал повече – сви застрашително очи водача и бавно заобиколи стената, която досега ги беше приютявала.

Зад нея започваше долината, която губеше края си в мрака. Лек вятър излезе почти едновремено с тяхното тръгване. Въздухът миришеше на мокра пръст и гнили листа. Есента беше дошла, макар вятъра да е все още топъл.

Валентин внимателно следваше Ким. Водача на няколко пъти се спира, той също. Веднъж се просна по очи, Валентин се забави секунда-две, но също падна в мократа трева. Недалеч от тях минаха няколко фигури. Движеха се в колона и тихичко разговаряха. Автоматите им бяха насочени напред и готови за стрелба.

Това успя да види бившия вече програмист, преди водачът му ядно да натисне глупавата и любопитна глава в тревата. След минута го подритна да става и му размаха юмрук под носа – а пак е погледнал, а му е откъснал главата! Да не е тръгнал на туристическа обиколка, глупака му с глупак – мръщеше се той към Валентин.

Ким също беше въоръжен, имаше автоматичен пистолет в кобур на кръста, но досега никога не се бе налагало да го използва, макар че наложеше ли се, не би се поколебал. Но не искаше това да стане заради глупавото любопитство на някой градски червей, решил да промени живота си и да заживее в онези, Бог знае, каквито и да са свободни земи отвъд „прохода”.

Може би властите пазеха хората от „прохода”, а не него от тях – хрумна му, докато крадешком продължиха пътя си.

Въздухът стана лепкав и влажен, вятъра се носеше като през намокрена марля. Току виж и завали, тогава газенето в калта ще ги забави още повече. Ким изсумтя и ускори крачката. Искаше му се да остави този решил се на голямата промяна в живота си човек и да се върне в топлата си къщичка от дялани борови греди. Там да седне до печката и да изпие горещ чай, както правеше обикновено само преди година, когато все още пасеше денем стадото си из баирите, но всяка вечер се прибираше у дома, а не да се мъкне из тях по тъмниците като сега.

Да, но парите... Те засега оправдаваха всичките рискове.

Ким спря и се ослуша. Нощта шепнеше тихо с приятния си глас. Сви безпогрешно в мрака и поеха нататъка през полето.

След около час стигнаха до реката. Тук отново се скриха за малко в тръстиката, която беше поникнала покрай коритото ѝ. Плискането на водата заглушаваше стъпките им, но също така би заглушила тези и на патрулите. Трябваше да се увери, че е чисто.

- Слушай сега – придърпа Ким клиента си и зашепна в ухото му, - оттук остава съвсем малко. Но има много войници. Спипат ли ни, ще започнат да стрелят и тогава става страшно. – Валентин кимна. – Започне ли стрелба, извинявай, но те оставям и се спасявам както мога. Ако можеш ме следвай, но аз за тебе няма да мисля. Моя грижа е да не ни стрелят – побърза да успокои той нервно потръпналият човек. – Това ти го казвам за всеки случай, знаеш, че досега не са ме хващали.

- Аха – кимна отново клиента.

Малко след това двамата нагазиха във водата. Ким водеше уверено през брода. Благодареше се на щастливата си звезда за тази облачна нощ. Една ярка луна би се отразила във водите на реката и техните самотни фигури щяха да се виждат от сто метра, а пък войниците стреляха точно, взел ги дявол! Малко ли народ изтрепаха напоследък.

Ким познаваше няколко души от селото, които също се бяха обявили за водачи, но без да познават нито гората, нито долината както трябва. Сега вече с месеци костите им гниеха някъде и жените им ги оплакваха в черквата всеки ден.

На едно място за малко да обърка пътя и нагази в дълбокото, но побърза да намери камъка ориентир на отсрещния бряг и не след дълго стъпиха на него. Водата се заотцежда на едри капки от непромокаемите им дрехи и образува локви в краката им. Ким даде знак да вървят и поеха. Но неизминали и десетина крачки, той бутна рязко клиента си към един гнил дънер и се стовари върху него, натискайки главата му надолу. Валентин разбра по движенията на лежащия върху му, че изважда пистолета си.

Двамата останаха притихнали и зачакаха.

Чуха се стъпки. Гласове. Някой извика на друг да провери брега. Груб глас попита дали водят куче с тях. Кучето било с другата група. Да поемели едните през трети сектор. Другите щели да се връщат.

Гласовете се отдалечиха и заглъхнаха. Още няколко минути останаха така свити в дънера, крайниците на Валентин започнаха да изтръпват, водачът тежеше достатъчно, за да прекъсне кръвообращението им.

- За малко – шепнейки каза Ким и се изправи. Валентин също и заразтрива ръцете си. – Бяха два патрула, ама че късмет, за малко да ни намерят. Добре че кучето им не беше с тях.

- Колко бяха? – осмели се да запита програмиста.

- Повече от десетина – Ким се прекръсти. Мислено каза няколко благодарности към боговете на мрака.

Поеха отново и този път без да спират стигнаха до разорана бразда, която се проточваше десетки метри напред.

- Това е – обяви Ким и посочи с ръка напред.

- Къде?

- На стотина метра. Аз ще те изпратя до половината, по-нататък не отивам. Много е студено. Лъха един такъв студ от дупката и ми разбърква всичко в главата. А може и да са излезли разни... неща – каза той и пое първи.

Сега не се притесняваше, че ще видят следите му. Просто щяха да запишат в протоколите си, че още някой е успял да се промъкне. Ако не го гръмне патрула преди това, но по-добре да не мисли за този вариант.

И Ким се запита пак за стотен път – защо властите не разрешават на желаещите да минават от другата страна? На кой му пречи? Щом човек е решил, че иска да се махне от този свят – прав му път, но не и да стрелят срещу него заради неговото желание.

Ето, той не мисли и да напуска селото си. Може би някой ден ще се премести в града, сега печелеше достатъчно – започна да се прокрадва напоследък тази идея в иначе лишеното му от въображение съзнание. В тайната квартира в селото вече го чакаше следващият му клиент, който дори даваше повече пари за да бъде първи тази нощ, но Ким държеше да е честен с всички заминаващи. А този, програмиста, беше дошъл още преди седмица и му стана някак симпатичен с неговата отчаяна решимост да премине през „прохода” и сега ще има възможността да отиде там.

Какво ли толкова има зад онази черна дупка във въздуха? Казваха, че няма нищо общо с нашия свят и тогава какво толкова му харесваха? - чудеше се Ким на готовите да приемат се лекота тази драстична разлика в живота си.

Може би е хубаво, може би не. За него е важно да доведе клиента си и след това да се върне жив у дома. И нищо повече – прогони облака от излишни мисли от главата си водача.

- Тук е – каза и бързо се огледа. Браздата беше чиста, но войниците можеха да се върнат във всеки момент. На това място бяха като на гола длан. Виждаха се отдалече, но за късмет не и в тази тъмна нощ. – Хайде, оттук нататъка си сам. Аз ще поизчакам докато преминеш.

- Това ли е? – Валентин напрегна зрението си и смътно различи нещо пред него. Едно по-тъмно петно в тъмнината.

- Това е, всичко добро и пиши! – пошегува се водача и подаде ръка. Другия я стисна набързо и се усмихна. – Побързай, че могат да минат скоро.

Валентин ускори крачка и изведнъж усети невероятен хлад, който лъхна придърпващо като мъртво течение. С всеки изминат метър започна да различава „прохода” – единия от трите в този свят, които даваха възможност да се премине в друго време, в друго пространство, или дори в друга вселена. Никой не беше се изказал официално по въпроса за това, накъде водят тези портали. Но само след минута той самият ще го разбере.

Сърцето му се сви от страх пред неизвестността, оформила се като огромен непрогледен кръг, чийто диаметър беше около двадесетина метра и наоколо всичко земно се бе размило, сякаш постоянно просмуквано от усилващото се ледено притегляне.

Валентин забеляза как почвата е раздрана и оголена като кокъл. Започна да долавя и слабото бучене, което идваше от вътрешността на мрачния кръг.

Миг преди да прекрачи, той се обърна и погледна за сетен път родния свят, който след миг ще остане толкова далеч зад него. Различи водача си Ким, който се оглеждаше непрекъснато за патрулите.

Сега – каза си, - ще изчезна от всичко. Не зная къде отивам, нито какво да очаквам, но човек винаги е обичал да открива нови земи, а аз отивам възможно най-далеч. Все пак, дали си струва? - макар да е късно вече за този въпрос.

Беше мислил по него достатъчно дълго, но сега, на ръба на „прохода”, той се запита отново - къде ли ще се озове?

Казваха, че човек се пренася не само в пространството, но и във времето.

Интересно дали е напред или назад? – успокои мислите си Валентин, издиша задържания въздух и прекрачи смело в ледения проход, вървейки към новият си свят.