Старите мечти се сипят, като ехото на падащия сняг

1.

Нощта идва,

Когато тишина се застели като мека завивка и всеки шум уморено заспи.

Една самотната минута безмълвно застава в ъгъла на стаята, спряла насред тремора на хода си.

Наредени в редица свещици трепкат и слабите им тела отблъскват мрака към стените, където той се гъне в призрачни танци. Восъкът се топи с всяко движение на пламъка в тъмнината, която стопява самотата, така, както се топи сред нея и свещта.

Ехо е сплела ръце, с притворени очи и тихо шепнещ глас:

- Нима и дните ни не са като топящите се тела?

- Изправени и стройни в началото, не се ли сгърчваме от отминаващата жега на времето?

И нощта идва с онова...

Посещение,

Което е толкова стряскащо с прегръдката си и с онзи полъх от леден дъх.

Ехо стоеше отстрани в съня си и безмълвно изчакваше реда си. Минути, часове - цяла вечност усещаше лепкащата влага на студа по себе си.

Тази визита е предвестник на смъртта. Болка и мъка я обзеха в съня. Провери на толкова места как може да се отложи, но не намери изход. Краят винаги е един и същ.

Живота се оказа лутащ се в озъбен лабиринт от отиващи си минути - безмилостно изтичащи, като капчици дъжд в нощта. А нощите бяха безкрайни, безцветни и безсънни, защото всичко беше само сън.

Пробуждането е като ново раждане и тя се радваше да отвори очите си в новия ден на онази...

Разходка в студената зима,

Която едва ли ще забрави и я накара да обича снежните дни.

Застанала пред безкрайното бяло поле, Ехо мислеше за тази чистота от натрупан сняг, който скриваше под нея всичко греховно.

Как ми се иска и душата да е такава – безкрайна, светла и чиста, но не толкова студена – каза си тя и се потопи в белотата, в нейната непорочна постеля.

Направи онези първи стъпки сред непознатите полета на Аляска. Чуваше виковете, подканващи кучешкият впряг да продължават напред в този безпътен свят, където северът винаги е търсената посока.

Ехо обичаше снежните брегове на зимния океан, разливащ се над планини и гори с вълни от преспи, с натежали клони и с онези студени милувки на вятъра, върнали отново...

Танцуващите сънища,

Които започват да се въртят неочаквано след полунощ.

С нетърпение избутваше часовете на деня, за да се отпусне в прегръдката на така търсените места, които се намират в паралелния ни свят. Те я примамват още с първите си нощни трепети и съзнанието ѝ открива, че може да лети.

Беше хубаво, така както е хубава всяка мечта.

Лекота, с която разперваше криле и се понасяше над обширната долина и всяка нощ я очакваха нови места.

Ехо сънуваше така реално... или реалността ѝ е била само сън?

2.

Еелементите,

Които са в живота, познати от древността, винаги са били това, пред което се прекланяше.

Да протегне ръка към пляскащите криле на огъня.

Да я обвие нощен полъх, който да изстуди тялото ѝ.

Да положи глава на земята и да поема вкуса ѝ.

Да се потопи в дълбоките води и да изплува, раждайки се за нов живот.

Огън, вятър, земя и вода – четирите посоки на живота, които откриваше в...

Зимната градина,

Привлякла Ехо със своята тайнственост сред редовете от зеленина. Понякога се изгубваше в нея, стръковете я водеха към дълбините си и с ласкави думи и зелен покой.

Много време мина преди да разбере, че градината има своя душа, която се е скрила от онова, което е наранило чистият ѝ поглед.

Прегръдките, с които даряваше посетителката си, я научиха, че тези скъпи мигове, така кратки и искрящи, трябва да се пазят.

Защото нейните цветове, лесно могат да бъдат наранени.

Крехки им мисли лесно изгарят в забрава...

Като маска, отразена в огледало,

Която крие и изкривява истината, защото така е по-удобно на всички.

Ехо виждаше само очи потопени в щрихи от сенки. Говореха ѝ. Крещяха ѝ. Пробождаха я с онова, което са видели.

- Как делата ни са срутващи се като пясъчни кули, блъскани неуморно от вихрите на времето – събра ръце в смирение тя, а сякаш прибра крилете си.

Броеше ги – първа, втора, седма, девета. Все по малко от кулите на живота са останали съградени от старите мечти, скоро ще остане само гола пустиня, която ще движи тялото си в танца на горещия сух вятър.

- Кога ли се сваля маската и ще погледна очи в очи миражът, отразен в огледалото? - попита Ехо едно перо-скитник, разнасяно от вятъра по целия свят.

То с лекотата на безтелесността си я отмина, без да отговори.

- Дали ще бъда разпозната или ще остана завинаги видение? – изпрати след него Ехо друг въпрос.

Може ли да намери отговор, който да прочете в...

Книгата с тайната,

Която разгръщаше веднъж и я посипаха искри от сребристия прах, натрупан по страниците ѝ с всяка неразбрана истина.

Древен разказвач красиво е редил букви, думи и изречения - като стар майстор ковач на ножове, довел до блясък остриетата им.

Обичаше да чете за любовта и си мислеше, че крилата ѝ могат да издигат в просторите всеки един. Но често се оказваше, че е само за да отнеме силата им и оттам полетелия да падне и да се наниже на острите скали, очакващи го долу в реалността.

„Любовта е бръснач, който реже безмислостно всяко сърце. Цветът ѝ е ален, вкусът ѝ кърваво сладък и винаги боли. Лице зад маска, което изтръгва настървено всичко, в което е повярвал човек. Нежни, кадифени пръсти, са стиснали ножа, който е готов винаги да прободе отново.”

- Каква наслада, какво удоволствие е да се чете в книгата за нея – казваше си Ехо. - Да усещаш как острието разкъсва!

Понякога ръката ѝ слепваше на листа, незнаеща дали има нужда да прочете още един ред и се питаше дали да отгърне на другата страница...

В сянката на нощта,

Ехо се питаше дали иска да приютява търсещите пристаните си кораби или да ги остави да се лутат в океана от житейски лъжи?

Дали трябва да се бори с вълните, с които вятъра разпиляваше старите мечти, подобно на ято албатроси преди буря.

- Хоризонта е толкова далечен и толкова недостижим – знаеше отрано Ехо този урок.

Кръгът на живота, често се затваряше в безмълвен въпрос:

- Къде е северът към който да поема?

Северно сияние извеждаше Ехо от тъмната нощ с кораб, замрял неподвижен в незнайни води.

Скърцат уморено корабни въжета. Платната безпомощно са увиснали, няма вятър, който да ги напълни за път. Няма посока, към която корабът да поеме. Компасът спи в безпътно мълчание.

Само вълните плачат тихо в сянката на нощта...

Под виолетовата луна,

Пред камината с танцуващия огън, Ехо е сама.

Усещаше как мрака се спуска и чуваше как въздишат някъде онези тъжни звезди.

Стара къща, празна стая, сиви стени и заключена врата. Слушаше тихата симфония от стъпки, пълзене в прахта, обещания за живот или смърт, гръмък смях и горчив плач.

Барабанния тропот на дъжда по прозореца накара Ехо да му отвори. Искаше да почувства сълзите на небето, плачещо за нещо свое си, накарало го да страда.

Стаята с безвремие губи ъглите си в неизвестност. Тя тръгна към един от тях по обвита в мъгла пътеката. Обелките от яйцето на родения с болка изхрущяват под краката ѝ, когато осъзнава, че са останали от самата нея.

Ехо затвори прозореца и се върна на стола си. Огънят в камината я поздравява с весел танц. Тя затвори очи, но мислите ѝ я отнесоха отвън.

Чуваше гласът на дъжда, проливен и леден шепот.

- Дали не идва от виолетовата луна – затворилото се око в небето, което сега плаче за нас, за хората, родени само за да усетят мига на щастие, а после цяла вечност да страдат? – търсеше отговор от пороя, който ѝ напомни за морето.

На вълните му, които се гонят винаги към брега, за да се разбият шумно и с плясък в неговите обятия.

Искаше да ѝ разкажат дали милионите години целувки между земя и вода са онова, което би трябвало да ни води под една таква вълшебно оцветена луна?

Не са ли именно те...

Полетът,

Който уж все търсим, а така се боим да намерим?

Думите понякога не стигат да изкажат каквото искат мислите. Губят се в джунглата на лъжливо красноречие, забравяйки тихата песен на звездите, които остават и след нас - тези които си мислим, че сме умни и велики с делата си.

А имаше неща, които стоят далече, далече над всички тези дребни човешки стремежи - над правещите се на важни със заетостта си хора, така добре преструващи се, че нито ги виждат, нито разбират.

- Може би съм права, че искам да избягам и да не се завърна – казваше си Ехо, - макар самотата да става тежка след години и все така не срещам нечий друг поглед, търсещ същото като моят.

Но вярваше, че все някога, някъде две сърца ще са по-силни от едно в зимните полета, които ще им предложат изпитанията на древната борба за живот сред студената чистота...

На истината,

Която все някога ще стане ясна и за неразбралите я, когато всичко бъде тихо и сред онзи покой, сред който няма да я има нуждата да се търси трошичката храна за винаги гладното тяло. Нито нужда от маските, с които се крие истината. Нито лъжите, с които се обличат мислите, за да се заблуждават, че имайки, хората ще са малко по-щастливи.

- Всичко е преходно и смешно глупаво в очите на това вечно звездно небе, което е винаги над нас – прошепна Ехо с гласът на дъжда.

А след това отново засънува как лети над онези безкрайни полета, покрити от скоро падналия сняг.