Всеки има светлина в себе си

Още нещо, отронило се, четейки "Камера потъмняла" от Филип К. Дик

1.

Един ден, човек на име Боб, се събуди и разбра, че Бог се казва Лари.

Това го зарадва, защото дълги години се беше питал кой ли е този, който определя делата, мислите и съдбите на човечеството. И сега, изведнъж разбрал го, Боб почувства как тежък товар се свлече от гърба му. Можеше да каже спокойно, че животът му започваше отначало от този ден, именно заради това, че вече знаеше името Му.

Боб отвори широко прозореца на малката си спалня и посрещна с широка усмивка топлата утрин навън. Небето беше ясно и наситено с цвят, а десетина птички се въртяха край прозореца, цвъртящи весело своите си птичи истории.

- И вие сте деца на Лари! – подвикна им Боб и птичките възтожено се разпищяха от тази новина.

Боб усещаше, че този ден ще е необикновен. Пое от чистия въздух и направи няколко маха с ръце, като едновремено искаше да раздвижи тялото си, а и да направи опит да полети с птиците, което обаче не му се отдаде. Това не помрачи усмивката му, защото Боб знаеше, че някой ден, необикновен като този, ще успее да превърне ръцете си в криле и ще се надбягва и с вятъра, и с ятото в небето.

След точно тридесет минути той вече се намираше вън. Слънцето го поздрави с намигване и го закичи със снопче ярка светлина.

Боб му помаха, а една съседка, която метеше градинката пред блока, вдигна глава да види с кой си маха този малко странен нейн съсед.

- Там някъде е Лари, мисис Сали – поясни Боб и се усмихна широко, доста по-широко, отколкото можеше да се приеме за нормално.

- Кой Лари? – жената сложи ръка над очите си - и без това почти не виждаше надалече, а сега с това ярко слънце още по-малко можеше да различи някой в небето.

- Лари е всичко – рече Боб и направи широк мах с ръка, който обхвана даже и мисис Сали, но тя само поклати глава и се прекръсти за всеки случай срещу всички нечисти сили, които обикаляха света им в тези странни времена.

Боб не позволи съмнението на съседката да спре бликащия извор от светлина в душата му.

- Лари – каза той, - не се сърди на онези, които не го виждат, мисис Сали. Лари е добър Създател!

Женицата за всеки случай отстъпи и потърси Лари в синевата.

А Боб вече вървеше нататък. Той знаеше, че Лари говори чрез мислите му, така че всичко казано от Боб, все едно е казано и от самият Лари. И понеже беше убеден в това, продължи пътя си към обичайното място, където ходеше по това време – едно близко кафене, в което се събираха приятелите на Боб, които живееха съвсем безгрижно на гърба на старата планета, но нямаха неговият късмет да разберат как се казва техния Бог и да чуват гласът Му.

Той щеше да им каже кой е.

2.

Под сянката на едно дърво бяха разположени няколко масички, на една вече бяха заели местата си и дремеха в лениво безделие приятелите на Боб.

Той се появи излъчващ вътрешното си щастие и седна на стола си.

- Боб намери Лари и чу гласът Му! – обяви той и отново се усмихна широко с онази странна усмивка, която притесни преди малко мисис Сали.

- Кой е Лари, Боб? – отвори едното си око Чарли, който беше примижал срещу един слънчев лъч, промъкнал се през клоните и листата.

Чарли точно мислеше какво да направи, за да избегне неприятното блестене в очите си – да премести стола си или да изчака естествения ход на светилото да измести светлината си в друга посока. В момента точно обмисляше да избере първият вариант, защото втория го обричаше на дълго чакане.

- Лари е Той!

- И всеки е Лари, нали? – попита Чарли, като най-накрая взе прибързано решение и избута стола си към дебелата сянка, от другата страна на масата.

- Лари ти каза да направиш това – даде неочаквано като пример преместването Боб и плясна с ръце.

- Кой? – обади се другия негов приятел, Били, току що върнал мислите си отново в това измерение.

Били твърдеше, че понякога отскача до съседни реалности, където пиел чай с цветовете на дъгата. Така казваше Били, но никога не канеше някой от приятелите си да отиде с него.

- Лари е решил да говори с Боб – обясни Чарли, като сега пък взе да чуди дали да не се върне обратно, защото беше толкова приятно да седи и усеща онази топлина да милва лицето му.

- И ти ли го чуваш? – зарадва се Боб.

Така искаше всички хора да могат да чуят гласът Му в мислите си и да видят образа на Лари във всичко заобикалящо ги наоколо. Защото Той е и цветлината, и топлината, че дори и раздаваното в света им щастие.

- Не, не чувам нищо, защото няма кой да чуя – каза намусено Чарли и потъна в дълбок размисъл за следващото си решение, което се оказа жизнено важно, защото няколко секунди след това, една мраморна плоча падна от нищото точно там, където слънцето образуваше широко петно светлина.

Групата безделници скочиха като попарени и се втрещиха в плочата.

- Това е Лари! – тържествено рече Боб, благодарейки, че знамението не се стовари върху него, доказвайки божествената Му сила.

- Какво стана? – притича съдържателя на кафенето, който по душа беше съпричастен към начина на живот на приятелите, но за късмет имаше своето кафене и това го правеше малко по-отговорен от тях към ежедневието – поне засега, защото от известно време данъчните и различните държавни инспектори бяха започнали да го дразнят с безмислените си изисквания. Съвсем скоро можеше да се присъедени към приятелите, сега негови клиенти, и да си дреме в пълна апатия до края на дните си.

- Лари изпрати плоча от небето – каза Боб и посочи към скриваното от дървото небе.

- Боб казва, че някой е пратил плочата от горе, значи би трябвало да е така – поклати глава Били и се почеса замислено.

Реши за себе си да приеме, че има Лари и Лари е единствен на небето. Беше по-безопасно и Били се почувства щастлив да вярва в нещо и в някой.

По-късно трябва да го сподели с дъгата, когато го извикат за следобедния чай – каза си Били.

Чарли не каза нищо, ръцете му трепереха, защото току що бе прозрял какво би се случило, ако все още седеше на онова място или пък какво щеше да се случи, ако се бе върнал на него. Мудният ритъм на мислите му бе нарушен и те пъргаво се движеха, макар и в хаотично състояние из главата му, която някой бе заплашил да смаже.

- Лари е велик! – прошепна накрая и също прие вярата на приятеля си Боб, защото си спомни, че точно преди малко посочи решението да премести стола като внушение на Лари.

- Лари е най-великия! – допълни Чарли и си поръча двойно успокоение на душата на съдържателя, който клатеше глава в недоумение и в дълбока размисъл за станалото.

- Да бъде Свято името Му! – Боб се почувства безкрайно доволен, че помогна на приятелите си да Го познаят.

Сега обаче реши нещо друго.

- Ще отида да го намеря – обяви и тръгна, оставяйки компанията да се чуди на случката, която той прие като знак, че Лари иска да говори с него.

3.

Но къде да Го намери? Къде може да живее една божественост, която да е всичко и всички?

Няма да е на някое обикновено място – мислеше си Боб, докато се скиташе из улиците, - или може би ще бъде точно на най-обиновеното място в града.

Денят подмина средата си и слънцето докосна върха на небесния си път, след това започна плавно да се спуска, а хората започнаха лекичко да се уморяват и да чакат идването на вечерта, а с нея и времето за почивка и сън.

Повечето от работещето население започна да поглежда по-често към часовниците си, особено след като отмина и времето на обедната им почивка, и като цяло подкараха работата си през пръсти, защото в такава жега да си съсредоточен е трудно и наблюдателността намаля, а мислите се размекват в мързеливо съществуване на работното място.

Само Боб все още кипеше и все така търсеше да открие своя Лари. Бе погледнал къде ли не и откриваше следите Му във всичко и навсякъде, защото Той бе създал и времето, и живота, че и всичко останало и можеше да бъде навсякъде, но не точно това искаше да намери Боб.

- Може би пък Лари не иска да се срещне с мен? – попита той един непознат човек на улицата.

Човекът сви рамене и подмина, пресмятайки някакви свои си неща на ум. Беше банков чиновник, който току що бе отклонил малко служебни средства за свое лично ползване и се питаше дали някой ще забележи липсата.

- Ако го видиш – подвикна на гърба му Боб, - кажи Му, че Боб иска да Го види.

Но човекът явно не срещна Лари по пътя си, защото денят вече се изплъзваше, а Боб все така си обикаляше безцелно, което всъщност правеше през всеки един ден до сега, но все пак този си оставаше различен, защото разбра, че единствения, милосърдния и вездесъщ Лари е навсякъде и е добър и милостив по природа.

- Боб е изморен – каза по едно време той на едно дремещо улично куче, легнало в остатъците на купчина боклуци, които явно беше разровило в търсене на храна, каквато всъщност не бе намерило и накрая просто решило да прогони глада си с мъничко сън.

- Струва ми се, че сякаш съм се изкачвал цял ден нагоре, за да стигна небето на Лари – потърка очи Боб и за всеки случай огледа купчината, за да не би някой забравен бургер да очаква да бъде изяден.

Кучето го погледна с едно око и се съгласи с него, след това продължи да дреме, сънувайки как някаква висша раса се появява и го дарява с храна. Много храна и от всичко най-вкусно, което кучето обичаше да си похапва.

Боб улови съня му, но след като прерови и всички джобове на дрехите си, но не намери нищо, с което да сбъдне сънят на животинката.

- Когато Боб намери Лари, ще Му разкаже за теб – обеща той на кучето и продължи по пътя си.

Малко преди залез, когато слънчевият диск опря ръба на хребета на голямата планина над града, Боб се озова на една крайна пряка и видя, че след нея нямаше нищо, абсолютно нищо, освен една обвита в сияние къща. Реши, че след като тази къща е последната от всички, да попита там дали не са чували за търсеният от него Лари.

Изкачи се по стъпалата и откри, че целият свят е останал под него – той вървеше по меки облачета, уловили в крайщата си цвета на залеза.

Почука на вратата и когато тя се отвори, един едър мъжага в работни дрехи и целият поръсен с мраморен прах и с чук и длето в ръце, му се ухили приятелски и рече:

- Влизай, точно ми трябваше помощ за последния от плочниците, които слагам в градината.

Боб понечи да влезе, но се сети, че не познава човека и затова го попита кой е той.

- Казвам се Лари – отвърна мъжагата и му намигна с онова свое око, в което беше залеза на слънцето. В другото зрееше изгрева на следващия ден.

- Боб най-накрая Те намери! – викна щастливо Боб и внимателно затвори външната врата на къщата от светлина.