Розите не са родени за любов

1.

В пустинята винаги е толкова тихо. Няма излишни шумове, няма житейска суетня. Там живота пропълзява от дупките си нощем, когато палещите лъчи на слънцето угаснат, а пясъкът започва да стене като човек, щом хладната длан на Луната се докосне до изгореното му тяло. През деня просто спи.

В пустинята няма нищо трайно, освен самата пустиня и тя винаги се събужда различна от предния си ден. Вятъра променя лицето ѝ непрекъснато, като не оставя бръчките на времето да го надълбаят неуморно сменяйки пясъчния воал от прах над него.

В пустинята, сред златистата ѝ жар, заради вятъра пътниците трудно намират ориентири, защото веднъж набелязали някой, само след час откриват, че от него няма и следа.

В пустинята се умира лесно - много по-лесно от на което и да е друго място. Тя е свикнала да приема телата на хората и да ги покрива със своя покров от пясък, за да бъдат погребани в забравата.

В този свят най-скъпа е водата, която може да възроди и да съживи загиващ, затова някой беше издълбал кладенеца насред нищото, за да спаси умиращите, за да им помогне да продължат по пътя към дома си и да се върнат сред зеленината на родните места.

Пустинята е мъртва, тя не ражда, а само отнема животи.

2.

Недалеч от кладенеца някой бе поставил голям камък. Бял, обвяван с години от горещия вятър, но останал безмълвен. Но на него бяха сядали хиляди уморени от живота и търсещи предизвикателствата на деня. Също и плачещи за изгубен близък в пустинята или радващи се да се срещнат тук, все още живи.

Камъка ставаше мълчалив свидетел на радост и тъга.

Той бе приемал като добър стопанин безбройни гости и бе узнавал техните тайни. Често самотни пътници си говореха с него, разказвайки за пътя си, за миналото, за очакванията от бъдещето. Други идваха по двойки, мълчаливо пиеха вода, сядаха за да отпочинат и пак поемаха към неизвестността на жълтото море, без да споделят и дума.

Камъка посрещаше еднакво всички и на всеки даваше тялото си за опора.

Като сътворен от ледена магия, той биваше винаги студен - дори и слънцето с мощта си не можеше да го изпече, а това гневеше много дневната звезда, но той все така оставаше като току що изсечен от някой ледник.

3.

До кладенеца се приближи покрита с плащ фигура. Застана между кладенеца и камъка, но не посегна за чашата, не помисли за водата, нито за сянката, която дърветата на оазиса предлагаха.

Дръпна забрадника си и откри лицето си, въпреки че бе вървял дълго, толкова дълго, че пътят му продъжаваше цяла една житейска вечност.

Слънцето шибаше жестоко гърбът на новодошлия и искаше да го свали на колене, но непознатия не усещаше нищо. Просто гледаше към камъка. Към образа, който се появи в сенките на гънките му.

Едно лице оживя в мрамора и го погледна с тъжните си очи. Пътника я позна – беше тя. Погребаната тук, под този къс скала, който някога бе поставил сам над гробът ѝ, сега покрит от преплели телата си стръкове рози. Не вярваше, че всичко ще се е запазило във времето, защото знаеше добре, че в пустинята е почти невъзможно да оцелеят.

Той беше вече стар, не за времето, а за живота. Загубата го накара да обиколи света, но само за да разбере, че празнотота в сърцето му ще бъде вечна и няма нищо на Земята, което да може да я запълни. Нито да я замени – затова избра да я прегърне за последен път. Нея или камъка, който бе приел образът ѝ, за да го види пътника отново след толкова години.

Тогава, спомни си той, докато копаеше гроба, ей така, неочаквано и случващо се веднъж на петдесет години, над пустинята заваля.

А сега валяха болезнените спомени от миналото.

4.

Първата капка се стопи едва докоснала ледените устни. Мраморното лице дори не трепна. Камъкът не усещаше нищо. Беше безчувствен и студен, като онази утрин, в която бе роден.

Земята вкоравена стенеше в онзи ден. Така, както стене смъртник, паднал пронизан и забравен на бойното поле. Раната зееше – няма и черна. В нея ще се прибере последната капка нейната кръв.

Спомените са обречени на забрава - шепнеше небето - законът на мъртвите го повелява. Така както реката е задължена да тече само в една посока, животът посоката е също една – към очакващия го с раждането последен прилив.

Дъждът обливаше фигурата, дългите коси, тялото, сплетените в смирение ръце.

Очите ѝ бяха вече слепи, затворени в своята далечна молитвена мисъл, навярно търсеща искрата някъде отвъд плачещите облаци, отвъд тяхната тъмна печал.

Някъде, в едно езеро, наречено Безкрайност, мракът беше всичко. В него се раждаха и угасваха звездите. Също изгряваха и залязваха слънцата на всички мечти. В него царуваше вечния студ, който посрещаше последните човешки въздишки и отпие ли се от водите му, мислите биват забравени.

Небето изливаше с болка сълзите си. Те докосваха камъка и гробът под него ги изпиваше жадно със същата жажда, с която бе изпил и капките живот на погребаната в него.

Душата му бе стисната от ледена ръка. Земята започна отново да стене, разкъсвана от студени нокти. В утробата ѝ спомените пищяха от забиващите се тръни в мъртвото сърце, слято с болката, оставаща завинаги потънала в Безкрайността.

Тихият вик на коленичилия угасна така, както угасна и единствената свещ в пръстта под дъжда.

5.

Пясъкът плаче като смъртник, предусетил последния си час, когато зората плъзне пръсти пак иззад дюните. Защото го боли от камшиците на слънчевите лъчи – бяха убийствени. Пустинята е робиня, която с изгрева започва да страда от болката причинена от деня. Тя мечтае да бъде нощ, да е тъмно и единствено Луната да я огрява с меките си лъчи.

Пътника свали плаща си, който се свлече като груба кожа на грозна купчина. Остана незащитен срещу гневът на небето. Погали лицето в камъка, беше хладно като северен мрак. После седна и обърна своето към слънцето, което стръвно се нахвърли да го изгори.

Водата в кладенеца запя. Искаше пътника да я опита, да го дари с животворната си сила, но той остана глух за молбата ѝ, също за песните.

Листата на палмите зашумяха, приканвайки го да се скрие под тях, но той не искаше да живее, затова нямаше нужда от помощта на водата и спасителната сянка.

Той беше на края на пътя си - светът под камъка го очакваше.

*****

В пустинята нощем е тихо, само Луната нашепва на вятъра своите сонети. А той покриваше с прах останалото без душа самотно тяло до извора. Кладенеца мълчеше, водата тъгуваше. Един човек бе дошъл, един живот си отиде.

Водата пази хиляди спомени, като онази нощ преди много години, когато той беше дошъл с молба към нея - да му даде от магията си и да спаси своята любима. Тогава водата се оказа безсилна, а непознатия погреба при нея своята обич и постави онзи бял, но винаги студен камък.

Същия, върху който в този ден се остави на слънцето да го умъртви.

Нощта се спусна тихо.

6.

Тъжни са последните часове, потъващи безмълвни в здрача. Листата сухо отмерват изгубените в него минути. Паяжина от последни късове светлина се преплита между клоните, опитвайки да улови още малко от деня. Но веднъж започнал да се топи, той тихо изчезва в тъмнината.

Като живота, бавно топящ се в мъртвото поле.

Един единствен път пресича полето със спящи. Път от натрошени скали и тъга, събрал се в една безкрайност от студена тишина. Път, по който са дошли безбройно много, но нито един не се е върнал назад.

Минавайки по него, всеки усеща еднопосочността на времето, как тече само напред и неизбежно завършва в бездната на мрака за всеки един от радващите се на дневната светлина.

Времето, оказало се толкова кратко за всички мечтаещите в обятията на нощта, неизмено застива от ледената ѝ целувка.

Над пътя няма друга светлина, освен тази на Луната - вечно жалеещата над заспалите в полето. Сълзите ѝ се вкоравяват и покриват с кристален прах света. Застиват напълно безлични и за времето, и за неговият безмилостен ход. Просто така, една след друга, като дъжд...

Луната е онази, вплитаща се като последна нишка в сънищата на погребваните под нея. Тя е онази искра в началото на Сънят за всеки един. Огъваща арката на вечността след него, прошепващата с нежен глас последното “Сбогом!“

И след това остават само кухите тела.

Няма ги вече онези криле, с които душите им са се носели в просторите на живота. Свиват се пред мрака, увисват разкъсани от Смъртта. Песните заглъхват, гласовете липсват в тишината и настъпва онази смразяваща забрава от безвремие.

Само Луната остава сред мрака, за да си спомня за всеки един заровен под нея, споменава името му в нощта на милионите студени кристали и връща като ехо онази въздишка, която се е откъснала от пълните с тъга очи на всеки един, видял за последно Луната.

7.

Пустинята бе онемяла. Дори вятъра за миг бе поспрял. Небето гаснеше в шепите на залеза, а слънцето едва надничаше към дюните. Идваше краят на деня, който беше краят и на поредния живот, останал завинаги сред пясъците.

До кладенеца имаше камък, на камъка бе седнал просто един непознат за света човек. Но той беше любимия за студения мрамор, който го повика да слезе по-скоро при нея – там, където ще бъдат заедно повече и от вечност.

Смъртта нежно докосна пътника и той с готовност затвори очи. Усети откъсването от тялото като полет, като пропадане също. Усети лекота, която го погълна и покри мислите му с тишина. Тя обеща да го поведе по Пътя, който се изминава само веднъж.

Той погледна Луната, тя гледаше точно в очите му и заговори с глас, надраскан от безбройните песъчинки, който бе изплюл обратно в пустинята през своя живот.

- Случвало ли ти се е да си мъртва - така, както само умиращите могат да познаят, че животът е загърбил грижите им и ги е оставил на мислостта на утехата смърт, която обаче е безмислостна, защото идва Тя и всичко друго свършва - няма повече крясъци и няма повече веселие.

Луната каза:

- Тогава няма вече да шуми приказно морето, нито вятър да пее сред полята. Няма да има нито вчера, нито повече днес. Дори и сълзите ще бъдат пресъхнали вече, защото очите изстиват и блясъка им угасва завинаги. Само някъде в просторите на безкрайността, може би една звезда ще въздъхне по загубата на отгледана от нея душа, с която е била свързана през годините, но вече е изгубена нишката им във времето.

Той издиша тежко и продължи да говори с Луната:

- Случвало ли ти се е да си мъртва - така, както само студената целувка може да те накара да замръзнеш и да осъзнаеш, че всичко е вече отминало, че целият живот е бил едно напразно очакване и ти остава единствено да се потопиш в нейната необятна тишина.

Луната въздъхна, че знае всичко това.

- Да усетиш мириса на пръстта, която те затрупва и скрива всичко, което било е наричано от тебе живот. Да усетиш как смъртта се плъзга бавно по тялото и започва да нашепва ласкави обещания за забрава и покой. Да усетиш истнината, че няма повече да си жив, но ще бъдеш завинаги погребан и едва ли някой ще узнае къде ще посрещнеш вечността.

 Тя помълча и с тъга добави:

- И тогава точно се влюбваш в нея...

Той я гледаше дълго, искаше да я запомни такава – ярка и пълна.

- Случвало ли ти се е да си мъртва - така, както можеш да мислиш за нея само като за истинската си любима? Веднъж само докоснала те и Тя става неизменната спътница във всеки миг, във всеки час, защото най-накрая ще бъдеш само за нея - единствената и истински желаната.

Луната уверено рече:

- Влюбиш ли се в тази сила прощаваш се с всичко друго - няма повече горещи целувки, нито страст и похотливи желания. Угасват и изгревите, и залезите, угасват всички светлини и усещания. Няма какво повече да желаеш, освен да дойде по-бързо Тя – единствената! Оставаш само с нея и с усещането на това - да си мъртъв!

Той тихо отвърна:

- Случвало ли ти се е да си жива, а да мечтаеш за смъртта?

8.

Една пътечка водеше от оазиса до гроба. Беше почти невидима от покрилите я с телата си цветя – с прави стъбла без листа и тъмносини, почти черни цветове и пълзяща като сенки навсякъде.

- Като стражи са – каза си той, идвайки и внимавайки да не ги стъпче.

Отстрани бяха големите дървета, смълчани и следящи стъпките на вървящите под тях. Небето между листата им се виждаше шарено - залезът играеше с цветове, но след още малко мракът щеше да ги заличи.

Сенките ставаха все по-плътни, по-тежки и сякаш се протягаха, за да сграбчат осмелилият се да премине край тях.

Но той ги посрещна без страх.

Скалата се издигаше насред оградена от пръстен лунна светлина. В подножието на камъка беше и гробът ѝ. Една покрита с мъх купчина пръст, надигнала леко глава над земята. Само толкова и нищо друго, което да покаже, че там, под купчината, почива споменът, който е бил всичко за някой друг.

- Колко безлично е онова, което остава след като животът предаде телата ни – помисли си той, докато се любуваше на искрите в скалата - Луната беше пълна и ярка. Лъчите ѝ играеха по нея, но на него не му беше до игри. Идваше за друго. Идваше за да намери пътя към другият свят.

Розите, които бе засял някога, бяха поникнали, напук на пустинята, но бяха останали черни и дори Луната не бе могла да съживи цветът им, а се беше опитвала в много нощи.

- Правилно, нужен ли е цвят пред портите на Смъртта? - той докосна листата им, бяха студени като лед, както студена беше и пръстта, от която се бяха родили.

А под пръстта беше скрита любовта, отнета му без време. Убита като птица в полет, насред просторите и окъпана в ярките вълни на океани от мечти. Тогава само за миг, моретата пресъхнаха и се превърнаха душата му в мъртва пустиня. Угасиха и всички светлини, превърнаха и в лед копнежът на кръвта.

Той остана сам, ограбен и предаден...

От живота!

9.

Коленичил на гроба, пред черните рози, които го гледаха със студените си очи, той помоли времето вече да спре. Вдигна поглед и потърси помощ от Луната – нека да не позволи ръката му да трепне.

Тя се натъжи и тъмен облак болка мина през лицето ѝ. Като от водопад от лъчите закапаха лунни сълзи и света заблестя от тихото лунно ридание.

Луната искаше той да се откаже и да остане, но разбра, че мъката и празнотата в сърцето му са като черна безкрайност, затова плачейки кимна и обеща да му помогне, да бъде неговата свидетелка на вричането му със Смъртта.

Розите го гледаха, той си спомни как вярваше, че те са цветята на любовта и ги даряваше някога в знак на обичта си на своята любима. Но с какво помогнаха, когато съдбата преряза радостта им? Когато пронизаха сърцата им с раздяла и погребаха несбъднатите им мечти под този камък?

- Вие не сте родени за любов! – прошепна той, приготвяйки се за последната си крачка в живота.

Очите му потърсиха Луната, тя изпрати лъч и докосна все още живото тяло. Гласът ѝ премина като повей и му обеща да запази спомена за него във времето. В нощта и в песните на звездите.

Сред потъналата в мрак пустиня вятърът започна да вие. Гробът застена, а розите мълчаха смразяващо.

Той, без да се бави повече, прекара острието през нишките на живота и прибрал криле зачака топлината на живота да изтече от тялото му.

*****

Тя вече го докосваше с ледените си пръсти и бавно го отвеждаше от този пълен с празни обещания свят, в който цветовете неизменно се превръщат в сенки, а радостта винаги завършва със скръб.

Докосването бе толкова приятно - с покоят на забравата, отваряща очите му към друго място, друго състояние на съществуване, толкова различно от всичко оставащо някъде назад.

Беше като първо влюбване, като първа целувка, като разбирането, че това е просто единствената, тази, която ще те обича безкрайно.

Очите му бяха затворени, но душата му проглеждаше отново.

Кръвта безшумно беше изтекла и замръзнала като капчицата от спомена за онова езеро, което премина през един януари - силата ѝ нямаше повече да е нужна, нали сърцето му бе спряло да отмерва времето, защото той е открил безвремието, неограничено от тежестта на живота.

А там го чакаше изгубеното ехо на безкрайността... за да бъдат завинаги заедно.

10.

Под скалата беше гробът с черните цветя.

До гробът лежеше купчината втвърдяваща се плът.

До тялото беше локвата от черна кръв, а в нея се оглеждаше потънала в скръб Луната.

Тя тихо плачеше и виеше заедно с вятъра. За нея нямаше друго място освен това на небето, затова не можеше да избяга от тези мигове. Бе изпращала толкова много хора и е ставала единствената свидетелка безброй пъти на подобни раздели, но винаги я болеше за угасналите им сърца.

Смъртта и Луната – две посестрими, които никога нямаше да се срещнат, но си предаваха една на друга човешките души.

Луната спря поглед на розите, но бързо извърна очи от тях. Бяха ѝ противни, защото ѝ напомниха, че те също са част от ненавременната смърт и изплака онези думи на странника, отишъл си в нейните обятия:

- Розите не са родени за любов...

* * * * *

На другата сутрин, когато слънцето изгря, до кладенеца имаше два камъка.

Онзи големият, който съществуваше допреди тази нощ, се бе разделил на две половини, които бяха опрели страните си една в друга и толкова много приличаха на двама влюбени, слели устни в целувка.

Пустинята бе събрала ръцете им.

Бяха сплели пръстите си завинаги във времето.