Вечният старец

Всички хлапета в града ги беше страх от стария Тагаре Гул. Естествено, като едно от тях, всеки път щом видех фигурата му на улицата, и аз изпитвах неописуемия ужас на дете, изправило се пред най-ужасния си кошмар.

Образа на Тагаре беше предаван от поколения деца и винаги допълван с нещо ново през годините. И пораствайки, вчерашните деца бързо забравяха за дребната фигура с влачещ се по земята черен шлифер, която ги е карала да спят на светло и с добре залостени прозорци, дори и през най-горещите дни на лятото.

Сигурен съм, че изкривения му силует присъстваше в кошмарите дори като възрастни, но едва ли биха го признали пред някой. От себе си знам, че често се събуждам малко преди да ме докопат кривите му пръсти в поредния кошмар за хищник и жертва.

Жертвата неизменно и винаги съм аз.

Историите, които се разказваха сред децата за безсмъртният Тагаре Гул, бяха изпълнени с кръв, мрак и страх. Бях се разтрепервал стотици пъти, когато се случеше вечер да вървя сам по улицата. Виждах дебнещата сянка зад ъгъла, стиснала дългия сребърен нож, чакаща ме да мина и да бъда прободен.

Знаех, че Вечния старец, както го наричахме ние малките, ще изреже сърцето ми и ще го изяде още топло. С този ритуал той оставаше безсмъртен, хранейки се с младия живот, който преминава в неговото тяло.

Шепнешком си разказвахме, че всяка година трябва да получи ново сърце или ще изсъхне вековното му тяло. И бях убеден, че точно мен е избрал, за да му дам своето през тази година - оказа се, че трябва да го очаквам и през следващата, и през следващата.

Така узнах от съвсем рано какво е да чакаш непрекъснато нещо непритяно да ти се случи. Отложено, но неизбежно.

Колко нощи се бях стряскал от драскането на дългите и корави пръсти по прозореца на моята стая. Нищо не можеше да ме убеди, че това са били клоните на черешата, която растеше на двора. Писъците ми разцепваха нощта и майка ми се втурваше с развята нощница в стаята, светвайки всички лампи по пътя си. Повторенията на тези мои писъци я убедиха да накара баща ми най-накрая да отсече дървото.

Но това не ме спаси от кошмара.

Сега чувах тежкото и смразяващо дишане на дебнещия Тагаре, знаех че ме чака само да отворя за секунда прозореца си и ще бъда сграбчен от черните му ръце за гърлото.

Наистина вярвах, че е избрал точно мен за годишната си жертва. Всъщност в това вярваше всяко дете от шест години нагоре.

Нощните ми страхове ставаха през деня храбри приключения. Разказвах как съм се изправил очи в очи със стареца и той се е уплашил и избягал от смелостта ми.

Всяко от хлапетата твърдеше същото - че именно при него е бил през нощта Тагаре Гул и той безстрашно го е прогонил. Правехме се на герои, а не бяхме!

В училище бяхме доста нахакани и напрени, но зимно време, когато се стъмваше рано и понякога, поради невъзможност от страна на родителите ми да дойдат и да ме вземат, се налагаше да се прибирам пеша до вкъщи, сам или с други деца, страхът галеше лекичко гърба ми, сковавайки мускулите му и карайки устата ми да пресъхва.

Няколкото пресечки до дома ставаха безкрайно разстояние. Улицата се гънеше в ужасни криви сенки, зад които можеше да ме очаква всичко. Зад уличните стълбовете, тези острови от светлина, започваше царството на мрака, а там знаех много добре кой се е скрил. И когато се стигнех до вкъщи и хлопнех ли вратата зад себе си, задъхан и с бясно препускащо сърце, бях безкрайно щастлив, че съм успял да се изплъзна и този път от преследващият ме по пътя Тагаре.

Баща ми, когато видя, че дори като станах на единадесет, още се смразявам при мисълта за Тагаре Гул, ме извика един ден при себе си. Каза, че ме е разбирал докато съм бил по-малък и съм вярвал на тази дестка легенда, но сега, когато знам добре, че магьосници и феи не съществуват, е смешно да се страхувам от човек, който живее бедно и самотно в покрайнините на града, събирайки вехтории и боклуци, и чието най-голямо прегрешение е когато изпие някоя чаша в повече и се заклатушка по улиците.

Разказа ми как като дете и той е изпитвал същия страх от него, но по късно е осъзнал, че човек не е виновен за външния си вид и се опита да ми обясни за генетичната болест на стария Тагаре, която му придавала този зловещ вид.

Невярващ и според мен напълно логично, аз го попитах дали Вечният старец е бил същия през дните на неговото детство? При неговото потвърждение на това, зададох въпроса, как тогава, когато е бил също така стар, сега е още жив и няма ли намерение да умира най-накрая?

Баща ми помисли и се опита пак да разкаже за сложната болест на стареца, но аз го срязох с това, че дядо ми – бащата на моя баща, също помнел Тагаре Гул от неговото детство. Беше ми го казал веднъж, малко преди да изчезне завинаги в юлската буря със старата си яхта.

Той замълча и ме гледа известно време, после каза, че сигурно стареца е наистина доста възрастен и краят му наближава, и е добре да престана с глупостите, за това как отвличал и убивал деца, и да спра да преследвам заедно с другите деца човека, за да го оставим да изживее спокойно дните си, които навярно вече са преброени. С тези заръки ме пусна да играя, но видях, че остана доста замислен и угрижен.

Възрастните често забравят дните си като деца, затова понякога ттрябва да им се напомни, че не всичко в живота им – сериозен и подреден – е точно подредено или с определено предназначение.

Знам, че в онзи ден, дълго е изчислявал възможната възраст на Тагаре Гул, но колкото и да е пресмятал, тя винаги е излизала с пъти повече от нормалното. И със сигурност си е спомнил и някой свой ден от миналото, както и навярно подобен разговор с неговия баща.

Крайният резултат – стареца прехвърляше всяка разумна възраст за дълголетен живот.

Но възрастните се правят, че не разбират онези неща, които не са им удобни. Така че, баща ми не каза нищо нито на вечеря, нито на следващия ден. Предпочете да се направи на забравил изчисленията си за годините на Тагаре Гул.

Някъде около месец след този разговор, едно момче на осем години изчезна при училищен излет в парка „Грийнудс”. Целия град се вдигна да го търси. Дните на безполезно обикаляне ме караха да гледам баща си с убеждението, че съм го победил в нашия скорошен спор, който се правеше, че вече е забравил.

Той нищо не казваше и участваше в търсенето на момчето заедно с останалите мъже от градчето. На третия ден опитах да го накарам да претърсят разбитата барака до бунището, в която всички деца знаехме, че Тагаре крие телата на жертвите си.

Но кой възрастен слуша децата си? Само недоволно изсумтяване от негова страна и изчезна в спалнята, където каза нещо на майка ми, от което тя ахна ужасено.

В края на седмицата навътре в гората намериха ръкава от якето на момчето целия изцапан с кръв, това даде някаква надежда на търсещите, че все пак ще открият нещо... останало. От големия град пристигнаха много коли със специални агенти, които донесоха модерна техника и обучени кучета. Включиха се в търсенето, сигурни, че ще намерят изчезналото момче. Напразни надежди. Никой нищо не откри повече от него. Никой с нищо не насочи търсещите екипи към невзрачната барака край градското бунище.

В резултат на това изчезване, месеци наред не излизах вечер по тъмно и не ми беше разрешено да се мотая по пустите места около градчето. А нощем все чувах тежкото дишане и прокрадващите се стъпки на движещия се в мрака Вечен старец, съпроводени от пронизващия мозъка ми шум от точенето на дългия нож - това ме подлудяваше и неиздържащ отивах и лягах при родителите си, търсейки в тях закрила от дебнещия ме ужас навън в нощта.

*****

Минаха години. Порастнах и аз. Завърших местното училище и отидох да уча в големия град, където и останах да работя в малка, но печеливша фирма, в която скоро станах съдружник. Ожених се и ми се родиха две деца. Съвсем се бях откъснал от родните места, бях забравил, като всеки възрастен, за Тагаре Гул и за страховете, които имах някога – въпреки кошмарите, които понякога се завръщаха със спомена за жертвата и хищника. Но сутрин ги забравях, нали беше нормално да забравяме всичко от детството си, така че един сън бързо изтляваше в деня.

Години наред не бях се връщал в онези места, когато един ден се наложи да отида по работа до моя малък град, в който съм роден и отраснал. Неочаквано се зарадвах от възможността да го посетя и поех, тръпнещ от удоволствието на да срещна част от времето отново.

Карайки колата в една октомврийска утрин, сякаш се носех по магистралата на времето. Спомените ме заобикаляха, блъскайки се в предното панорамно стъкло. Приятното усещане на миналото ме обля, чувах отдавна забравени гласове, върнах се в случки отпреди двайсетина години. Бях забравил, че е имало и друго време, в което съм живял някога.

По празниците получвах някоя картичка от дома, тогава се сещах и за градчето и се оставях миг-два на спомени от миналото. Точно след такива напомняния, нощем се стрясках в съня си от усещането, че някой ме дебне в мрака. Събуждах се, премигвах няколко пъти и заспивах отново.

Бях станал типичния възрастен, който е забравил детството си.

Сега обаче се радвах, че се връщам и сякаш годините раздяла се стопиха за миг. Но нещо парна мислите ми – Вечният старец!

Изтръпнах и за малко да спра колата. Ами ако е още жив? Значи ще е истина онова, което мислех като дете - усетих, че в кошмарите ми именно този образ ме е гонил винаги като хищника.

За секунди и аз, както баща ми някога, изчислих вероятната възраст на Тагаре Гул, ако е все още жив. Възрастта от получения резултат беше невъзможна и невероятна.

Неуверено се опитах да помисля кое е истина – дали спомените от детския ми страх или доводите на възрастен човек?!

Преди началото на градчето свих към старото бунище по черния път, който никой не беше се погрижил да поднови. Спрях колата сред планините боклук, трупан с години. Видях, че бараката е все така разнебитена и килната на една страна. На външен вид изоставена и пуста, прецених, когато тръгнах към нея.

Бутнах вратата, отвори се с ужасно скърцане, а отвътре ме лъхна гнил и застоял въздух. Миризмата беше непоносима – на гниеща плът, оставена да се разлага на въздуха.

Влязох и оставих вратата широко отворена, тъй като прозорците на бараката бяха заковани, и пристъпих в полумрака. Дъските пропукаха под тежестта ми. Вътре различих ниска маса, разбит стол и старо войнишко легло. Пътеката светлина се губеше в тъмен ъгъл, където имаше някакъв сандък.

Подтискайки погнусата си и преглъщайки вонята, която беше отвратително силна, отидох до сандъка. Беше изгнил и с разядени железни обкови. Вдигнах капака и зачаках очите ми да привикнат с тъмнината, за да огледам онова, което се белееше вътре.

Когато разбрах, отстъпих рязко назад.

Видяното ме потресе - малки човешки кости на купчини с озъбени черепи отгоре, които ме гледаха с празни орбите.

Не можех да осмисля това, което виждах. Нещо в мен крещеше, както тогава като дете, да бягам, защото той ще дойде! Обзе ме стария страх, с който живях толкова години, но просто стоях вцепенен, гледайки съдържанието на зловещия сандък.

На светлинната пътека, върху която стоях, се плъзна сянка на призрачна фигура - стреснат от появата ѝ се обърнах.

Сърцето ми спря и страхът подкоси краката ми.

Той беше там. Тагаре Гул. Вечният старец.

Гледаше ме със смразяващите си очи, а по набръчканото му лице се появи усмивка, разкриваща черни и проядени зъби.

Той пусна това, което носеше – тяло на някакво убито животно, и бръкна под своя стар шлифер. В ръката му заблестя дълъг нож и пристъпи към мен, доволен, че този, който е дебнел толкова нощи преди години, най-накрая му е дошъл самичък на гости.

И сърцето ми щеше да му даде още няколко години живот - вечен живот за Вечният старец!