Изгубеното време

Голямата стрелка бавно се отмести и застана на числото дванадесет. Другата продължаваше да бъде неподвижна. В това Пат вече беше сигурен.

От няколко часа наблюдаваше движението на големия часовник в чакалнята на гарата и не можеше да разбере защо никой друг от стотиците пътници, непрекъснато влизащи и излизащи, седящи по пейките, мотаейки се безцелно и създавайки характерния фон на общия гаров хаос, не се интересува от ставащото. Пат изпусна дори и влака си, но това сега не беше толкова важно.

Защо минутите на правят часове? - това бе откритието му. И едно неприятно усещане му подсказваше, че не е само техническа повреда, а нещо много по-сериозно. Не само сериозно, но някак си и зловещо.

Всичко започна още сутринта, когато се събуди и не можа да си спомни кой ден е днес. Тогава за първи път сякаш долови началото на неизвестната заплаха, която сега започна да разбира, губейки представа дори за времето, което пропилява над тази загадка.

- Извинете, господине, мога ли да ви помогна с нещо? - един от служителите на гарата се бе приближил.

Пат го огледа и видя надписа “Гарова сигурност” на якето му, затова и предположи, че са го взели за някой пореден терорист-камикадзе. Опита се да си наложи спокойствие и каза:

- Не, благодаря ви, добре съм.

- Това е чудесно, господине, но вие от часове стоите тук и не мърдате, а това...

- Не виждате ли, като сте толкова наблюдателни, че гледам този ваш часовник?! - рязко го прекъсна Пат, но все така с тих глас. Не искаше да привлича вниманието на седящите и чакащи влака си пътници.

- О, часовника! - кимна служителя, хвърли един поглед към големия цифреблат и отново върна тъмните си очи към подозрителния мъж. - И какво му има на него? Мисля си, че всичко е наред.

- Но не е - студено заяви Пат. - Нима сте слепи?

- За кое? Вижте, господине, аз не искам да ви преча, но работата ми е такава, че трябва да проверя какво правите тук. Все пак три часа стоите неподвижно на това място и кой знае, може някоя бомба да сте заложили във вас - отговорника по сигурността започна да губи търпение.

На ум изруга всички тези откачалки, които са плъзнали по улиците, след като законът ги обяви за пълноправни членове на обществото и ги пусна от лудниците. Сега можеш да видиш какво ли не из улиците: - Килнал шапка Наполеон яхнал прахосмукачка. Хора, мислещи се за цъфтящи кактуси, да се реят из небесата и да падат като летен град. Самовглъбени и отсъстващи от този свят аутисти да се препичат на слънце по средата на най-оживената от трафик улица и всевъзможни други варианти на човешката свободна личност.

- Разбирам ви, но я погледнете колко е часа - Пат посочи часовата стрелка.

- Ами точно единадесет, току що го отмери нашия часовник - каза служителя и погледна към стоящия невъзмутимо над тях цифреблат. Една съвсем слаба мисъл за нещо започна да се заражда в главата му, мисъл доста объркана, която заподозрения веднага постави на мястото ѝ.

- Точно така - единадесет! Но го отмерва за трети път. Минутите не правят часове - обяви той своето невероятно откритие. - Ами дали случайно знаете и кой ден сме днес?

Служителя по сигурността на тази възлова гара веднага го разбра, защото помнеше добре, че преди три часа бе пил кафе във времето на почивката си. А тя е точно от единадесет до единадесет и половина.

Той погледна ръчния си часовник, електронен модел, и остана загледан в един празен и съвсем безжизнен екран. Неговият часовник направо бе изгубил способността си да показва и отчита времето.

И денят? Понеделник? Петък?

Боже! - извика мислено той, неспособен да си спомни точно в коя част на седмицата се намираха. - Кой ден е? Всичко бе изчезнало от главата му, а видно не само от нея. Липсваха спомените за часовете, и дните.

Освен въпросът къде е изчезнало времето, в съзнанието на мъжът започна да нахлува една ледена вълна от страх пред това да разбере отговора на питането си.

Той безмълвно застана до Пат и зяпна нагоре.

* * * * *

Час и половина по-късно, двамата наблюдаващи времевият кръг над тях, забелязаха как постепенно голямата часовникова стрелка започва да забавя хода си. Много плавно, но достатъчно осезаемо. Сякаш някой я задържаше нарочно. Или, както спомена служителя на гарата:

- Нещо отнема силата ѝ!

И двамата бяха убедени, че скоро и тя ще престане да се движи и никой нямаше представа какво ще стане след това.

- Артър! - прозвуча учудения глас на г-н Хоп, управителя на дневната смяна. Беше ниско, кръгло и злобно човече, което все намираше за какво да мърмори. Носеше малки и вечно запотени очилца с телени рамки. - Стоиш тук прекалено много време, за да сметна, че извършваш проверка.

Служителя от сигурността, който се казваше Артър, дори не се извърна да погледне началника си, от когото до тази сутрин бе изпитвал страх. Сега този страх бе заменен с по-силното усещане за нещо неизвестно, което идва. И изобщо не го интересуваше злобният поглед, стрелкащ го иззад запотените стъкла, нито наказанието, което може притежателят им да му наложи.

- Щом стоя, значи има за какво да е - каза той с безразличие. И преди шефът му да каже нещо допълни: - И вие ще поседите, след като разберете защо. Можете ли да ми кажете колко е часът?

- Какво? Артър, май си преуморен. Ще те пусна в отпуск и...

- Кажи ми, дебелако, колко е часът! А че ще ида в отпуск – не се знае дали ще мога, умнико! – тросна се Артър и разклати рамене, чудейки се дали да не тупне един на шефа си, все пак беше добър боксьор в средна категория на младини, а на шефа си имаше какво да връща с ресто.

Г-н Хоп се наду като балон, понечи да извика на подчинения си, но долови, че двамата с другия човек са заети от нещо наистина важно и затова изпусна въздуха и просто погледна часовника си. Беше скъп модел, надписа в златно уверяваше, че е швейцарска изработка, която само той знаеше, че не е оригинална. Все пак работеше точно, каквото и азиатско копие да бе. Сега обаче очите му се разшириха при вида на неестествено преплелите се минутна и часова стрелка и увилата около тях секундарна. Поднесе ръка към очите и видя ясно как бяха навързани с перфектна часовникарска точност. Но не това го притесни.

Познатия вече на Пат и Артър страх се появи в мислите и на г-н Хоп. Неподвижността на уреда за измерване на времето, ето това го уплаши.

Нищо под кристалното стъкло не помръдваше - абсолютно нищо. Една абсолютна неподвижност, родена от пълната липса на онова, за което бе създаден този часовник. Г-н Хоп го разбра незнайно как и веднага се преклони пред ставащото. Той преглътна сухо и почти не заплака. Вътрешно изпита силен страх, защото от дете се боеше от всичко неизвестно.

Управителя на тази възлова гара се нареди до другите двама и се загледа в големия гаров часовник. И едва сега усети, че единадесет е отдавна отминал час, макар и да показваше толкова все повече забавящия ход уред за отчитане на времето.

С последно силно изтракване минутната стрелка прехвърли една цифра и с пукот се нацепи и се разтроши. Последният ѝ напън бе взел всичката ѝ сила. Артър и Пат изохкаха, като че някой ги удари право в стомасите, които се свиха уплашено.

Този път звукът накара всички хора да се обърнат към причинителя му. Един по един пътниците започнаха да поглеждат часовниците си и един по един започнаха да разбират ставащото, което нахлуваше във всяко човешко съзнание.

- Мамооо... - извика малко момче, на не повече от десет години. Беше вдигнало дигиталното си радио и сочеше екрана. - Времето ми го няма!

Детето съобщи и разясни със своя ясен и силен глас на всички ставащото. Повече въпроси нямаше да има.

Големия гаров часовник започна да се разпада и да се топи, като че направен от шоколад, който е нагряван, и постепенно се разтече по стената. Заприлича на кална рана върху чистата и скоро варосана стена. Г-н Хоп вече плачеше, не можа да издържи, понеже вътрешно беше много мек човек и затова винаги се бе старал да е строг с подчинените си, за да не му стъпят на главата.

Скоро окапаха и последните части от часовниковите стрелки. С това спряха последните напъни да се отчитат поне минутите и цялото време спря, а след това просто изчезна завинаги.

Остана една тишина, която започна да нахлува зловещо към събралите са в тълпа хора.