Последният ден

Слънцето грееше кротко в есения следобед, времето все още беше топло, но листата пъстрееха и тук-там вече окапваха. Далече, много далече напред, се виждаха гърбовете на последната планина преди краят на света. Някъде оттам започваше пътя към това място, който рядко биваше използван и още по-рядко можеше да бъде намерен.

Мястото се намираше в безкрайна долина, лишена от дразнещото слуха суетно шумолене на живеещи наблизо хора. Тук имаше малка къща с градина. Само една къща, единствена и издигната точно по средата на покритата с тишина и всемирен покой долина.

В градината, без да бърза, работеше мъж с неопределена възраст. Можеше да е на петдесет, можеше да е и на петстотин. Белите му дрехи се вееха свободно при движенията му, които бяха плавни и леки. Подравняваше от сутринта лехите и все по-често изваждаше някое изсъхнало растение. Поставяше го в стар плетен кош, който скоро щеше да се напълни.

Есенното слънце изпращаше най-доброто от себе си към градината, небето я поливаше с остатъци от летен дъжд и нощите усмиряваха вятъра, но цветът на градината все повече и повече вехнеше.

Сините очи на работещия помръкнаха при вида на избуяващите плевели между редовете, те убиваха всички полезни растения и се разселваха. Бяха се появили на места, на които ги е нямало до сега и обещаваха много неприятности. По обветреното му лице мина лека сянка, която като облак покри светлината във очите му и той с болка отмести поглед.

Отиде до бараката за инструменти и остави мотиката. Прецени, че няма смисъл да окопава повече тази градина – беше загубена, след като не можа да я опази. Изтупа прахът, полепнал по дрехите и отиде до облепен с каменни плочи водоливник. Загледа се за миг в струята, която бе дарът на живота, а сетне си изми ръцете. По тях бяха полепнали късчета пръст, сухи листа и безбройни въздишки. Сега всички бяха отмити от водата и той се обърна точно навреме, за посрещне идващия след дълго търсене на това място непознат човек.

По запустелия път вървеше пътник с измачкани и прашни дрехи. Носеше голяма и тежка раница, опъваща тялото му назад, но пътника се противопоставяше на тежестта, привеждайки се силно напред и така приближаваше по пътеката към къщата с градината. Главата му бе покрита с широкопола шапка, избеляла от дъжда и слънцето, които я бяха обливали и напичали.

Спря се пред оградата, постави ръка на една от преградите и заоглежда наоколо. Види се, това място бе дълго търсената цел на още по-дълго пътуване. Харесаха му спокойствието и тишината.

Влезе в двора и се отправи към очакващия го стопанин.

- Добър ден! – поздрави той и свали раницата от гърба си, постави я до краката.

Бяха застанали до самородния извор с изписани плочници, събиращи водите му.

- Доста път си извървял, пътнико. Дали е имало смисъл? – каза стопанина и напълни канчето, вързано за чучура, който сам бе направил някога, за да даде посока на водата. Подаде го на дошлия. – Ето, от това мисля, че имаш нужда в момента.

Другия пое съда и го изпи на няколко глъдки. С всяка една умората му изчезваше и когато върна канчето на мястото му, се чувстваше така бодър и свеж, сякаш цял ден бе почивал, а не вървял под нарамената тежест.

- Ела, да поседнем – предложи стопанина.

Двамата се настаниха на малка, ръчно скована пейка, която се оказа невероятно удобна. Пътешественика гледаше към градината. Тъмните му очи, обвити в мекия цвят на земята, се плъзнаха из нея и видяха избуялите вредни корени.

- Градината се заплевява – каза той.

- Забелязах го. Щя я изкося – обяви решението си стопанина, обърнал се към хоризонта.

- Не може ли да се махнат само вредните, без да се посичат здравите?

- Опитах много пъти, но все не става. Нещо има отровено в почвата или нещо от вида на семето. А може би просто е от времето, но плевелите стават все повече и няма спасение. Трябва просто да се започне отново, може би на друго място.

Гостът проследи погледа, плъзнал се като летяща птица към хоризонта и мълчаливо загледа спускащото се към далечния хребет слънце – сега потъмняло и изгубило вече златния си цвят от деня.

Поредния залез на края на света... или всъщност е последния? – помисли си той.

Водата от чучура се разбиваше в коритото с последните уловени от нея лъчи.

- Значи съм закъснял? – попита пътника, когато разбра това.

- Страхувам се, че си. – Мъжът с белите дрехи прокара пръсти в меката си коса, наслаждавайки се на лекия повей, който се появи в долината.

Мълчаха дълго, мислейки за едно и също. Пътника въздъхна тежко.

- Ти си Бог – не питаше, а уточняваше нещо, което му беше ясно. – Ти си ги създал – той посочи градината с цветята, вече почти задушени от бурнищата. – Не може ли нещо...

- С тези ръце създадох първите, много труд хвърлих, много време чаках и прощавах, но цветето все повече се превръща в плевел. Каквото и да правя, няма как да го спра. Ти как разбра?

- Следях знаците, които даде, пресмятах числата и открих, че денят наближава. Аз също предупреждавах, но не ме послушаха... Злото заглуши отдавна разума, знаеш – въздъхна пътника, който беше бил толкова път за нищо. После добави: - Май че ще се стъмни по-рано?

Бог погледна към слънцето и то спря спускането си, замирайки послушно на едно място. Но очакваше скоро да може да продължи, за да изгрее в новия ден.

- Няма – каза той. – Сам виждаш, че друго не остава. Градината ще бъде изгорена до корен. По-късно ще си помисля дали отново да засадя друга, може би, но не и тук.

Пътника знаеше, че всяк растение в тази градина беше една човешка душа – поникваше чиста, посадена от грижовна ръка и тук тя растеше като пъстро цвете, а дойдеше ли времето ѝ, изсъхваше и отстъпваше място си на друга. Но вече не беше така, всичко се промени. Ето че дори създалия тази градина не знаеше защо се раждаха вече изродени души, които единствено мачкаха и душеха малкото от останалите цветя.

- Бях добър стопанин, не знам какво се обърка – поклати разочаровано глава създадетеля на задушавания свят.

- Значи, решено е? – гласът на пътника бе станал тих. С това изрече и молбата си да му даде още малко време, за да опита сред самите хора да изчисти лицата им от мръсната кал.

Бог кимна уверено, отказвайки милост. Пътника стана, вдигайки тежката раница на човешкия грях.

- Не е нужно да я носиш вече, утре ще съм почистил всичко и страданието ти ще остане напразно.

Двамата се гледаха дълго в очите. На по-младия лицето бе сухо, изпито и очите му бяха като кехлибарени въглени, големи и все още горящи от някаква плаха надежда. А очите на виделия началото на всичко било някога във времето, очите бяха като сините безбрежни небеса. Но в погледа му личеше тъгата от загубата на толкова много години, които ще трябва да махне като капка пот от челото си, ненужно избила и безлично изчезнала, макар и родена от толкова труд.

- Ти можеш и да останеш, знаеш това.

- Не. Предпочитам да съм с тях. И аз съм като тях, щом съм създаден от същото семе – отказа пътника, вече нарамил товара си. - Впрочем, къде съм аз?

Стопанина на градината му показа едно високо и красиво цвете, чисто и свежо, ярко като звезда в нощен океан. Личеше, че е гледано добре, че е с нещо различно, но бе заобиколено от хищно протегнатите към него ноктести ръце на плевелите, които скоро щяха да го достигнат. Пътника остана доволен от видяното, все пак няма да бъде докосната от ръцете на злото – няма да има време кога, - и тръгна към оградата и пътя започващ от нея навън.

- Може би трябваше да дойда по-рано? – каза той, миг преди да излезе.

- Може би...

Бог гледа дълго след него, после кимна и слънцето отново пое пътя си и скоро се смрачи. Когато небето се покри с плащ от тъмнина, той влезе в къщата, като преди това погледана за последно към своята изгубена в мрака градина.

На другия ден всичко беше изчезнало, сякаш никога не и било.