Всички в контролната зала гледаха в очакване на отговор астрокомпютъра, който засега мълчеше и повишаваше усещането за напрежение в хората. Трябваше да им даде точните координати за местонахождението на кораба, за да могат да се измъкнат по-бързо оттук, след неочакваното прекъсване на програмирания им полет.
- Вили, какво става? Не може да мълчи в такъв момент – наруши тежестта на тишината единия от чакащите.
Безпокойство се беше появило в капитан Пол, най-вече заради това, че не знаеха къде се намират. Но първи навигатор Вили Блум не бе способен да отговори, още по-малко да насочи корабът към посоката, която видно бяха загубили. А без помощта на мощния астрокомпютър, той не би могъл да направи никакво изчисление за извършването на нов скок в пространството.
Вече повече от час се намираха тук, на напълно неизвестно място, заобиколени само от мрак и пустота, и неприятни мисли бяха плъзнали като сенки във всеки от екипажа. Мълчанието на мощния изкуствен интелект допълнително увеличваше опасността, тъй като никой не знаеше колко време ще продължат да са без връзка с него, а така сякаш оставаха без ръце и крака насред космическия океан. Съвсем лесно беше, в такова положение, да се удавят в дълбините му.
- Пълна мистерия – прошепна тихо Бо Стон, млад техник, който отскоро летеше на този клас суперзвездни кораби. Говореше на застаналия до него втори навигатор, Томас Т.
- Пълна мистерия ще е, какво друго, като никой не си гледа работата – капитанът беше чул думите на младежа и това изостри още повече безпокойството му.
- Външните камери сякаш са ослепели, не ни показват ни една точка, за която да се привържем и определим къде сме – каза операторът Колин, който боравеше с пулта си за управление, отчитайки, че включените на максимален обхват уреди, все така безполезно претърсват пространството на хиляди и хиляди парсека, но съвсем безполезно.
Думата „изгубени” мина през мислите на всички. А да се изгубиш в космоса не дава никаки обещания, че ще се намери обратния път - това го знаеше всеки един кръстосвал пространството.
Настъпи тишина. Уредите им сякаш спяха, камерите не можеха да уловят познати светлини и мълчанието на все още отказващия да даде информация компютър – всичко това беше едно доста неприятно начало на нещо, което всеки би предпочел да избегне, ако можеше.
Внезапно включване на екрана на компютъра стресна екипажа. Веднага с него изкуственият му глас заговори:
- Не са открити данни и информация за местонахождение. При анализ на случилото се по време полета, открих, че има трептене от три стотни на милисекундата и корабът е изкривил повърхнината си на придвижване в подпространството. Имам пълен запис на явлението, но не мога да дам точна формулировка. Нама индентични данни – изреждаше сухо той. - Вероятност за навлизане в непозната вселена, която все още е без доказателство, но в местонахождението ни има отсъствие на свойствата от познатия ни космос. Обработвам данните от отклонението и изчислявам доколко тези три стотни изкривяване могат да са причина за прехвърляне в друго измерение на друга вселена. – Всичко казано се появи с текст и на екрана, оставайки в архива на паметта.
- Проклятие! – стисна юмруци Пол и погледна старши навигатора. И двамата знаеха, че теоретично онова, което бяха чули, е напълно възможно, но нямаше доказателство на тази теория за прехвърляне между вселени през всичките тези години на преодоляване на огромните разстояния с гмурване в подпространството. Но сега и двамата си спомниха за всички онези случаи, при които корабите са изчезвали безследно.
- Не вярвам в това – глухо каза Вили, - убеден съм, че вселените се роят в различни измерителни нива, които са без връзка помежду си. Не може просто така да се влиза от една в друга.
- Малко ми напомня на хипотезите за черната дупка – обади се Томас Т. – Нали се сещате, за тяхната роля в общия фон на космическия план.
Командирът погледна въпросително Вили, човекът най-добре запознат с тайните на космоса. Само той имаше завършен пети клас на Академията, което беше повече от възможностите на повечето от присъстващите. Самият капитан Пол притежаваше диплома за трети клас и знаеше, че само заради липсата на стаж той, а не Вили, заема този роководния този полет пост.
- Ако бяхме доближили до такава, компютърът щеше да промени курса веднага, това е основна програма за избягване на този род време-пространствени препятствия при хиперскоковете. А и пътя го изчислих лично, няма и помен от звезда във фаза на колапс, която да е премила в черна дупка. Знаете, че такова явление ще изчисти достатъчно ясно околното пространство и веднага ще бъде забелязано. Пътуваме в относително познато ни космическо пространство, неочаквани изненади не трябва да има, но...
- Може би има неща, за които не знаем – довърши капитанът и седна. Обхвана една програмна сфера и заглади повърхността ѝ. По повърхността ѝ заиграха различни цветове. На челото му се появиха две-три вълнообразни бръчки.
- Компютър, с каква скорост се движим?
- Една трета от светлинната – отвърна компютъра с готовност.
- Не можеш ли да ни върнеш на мястото, където е станало това трептене?
След кратко мълчание, се получи отговорът:
- Ние не сме мърдали от точката на пропукването. Неподвижни сме, макар двигателите да работят на пълен ход, но не отчитам изминато разстояние и всъщност стоим на едно място.
- Какво!? Това пък какво е? – капитан Пол замалко да счупи сферата.
И за шестимата членове на екипажа, попаднали във възможно най-невъзможното място, стана ясно, че с тях се случва нещо, което ставаше все по-необяснимо.
- Какво ще правим, капитане? – попита другият техник, Сим, който досега стоеше безмълвен най-отзад.
- Не знам, наистина искам да дам отговор, но какво мога да кажа.
- Възможно е да сме попаднали в някаква нулева зона, поради изстъняване на разграничаващата измеренията ивица от материя или нещо подобно – обади се Вили Блум. – И всичко да се оправи от самосебе си, след изветсно време, нали?
- Тогава, просто да чакаме и да се молим всичко се оправи – въздъхна капитана. - Ще продължим с графика за дежурство, аз и Колин ще изкараме до края тази адска смяна, после са Вили и Сим. Идете и изпийте нещо за сън и ми изсънувайте, че като се събудите трябва да има някаква промяна.
Това в случая щеше да е най-доброто за пренатовареното с тази ужасяваща реалност съзнание на човек. Един по те заизлизаха, като с лекота приеха да се унесат в сън, който да ги избави от сгромолясалият се върху им стрес. Едва ли щяха да сънуват това, което им препоръча капитан Пол, но поне щяха да избягат от реалността.
*****
Бордовият часовник безшумно отмерваше минутите, които се превръщаха в часове. Часовете прерастваха във вълни на отчаяние и безпомощност.
Капитан Пол и Колин просто будуваха, без да правят нищо. Само астрокомпютърът на всеки половин час докладваше, че няма промяна в състоянието им и все още обработва данните.
В залата влезе Вили Блум, личеше че не се е възползвал от помощта на хипнозата – лицето му бе уморено и отпуснато, очите едва грееха, изгубили блясък. Като най-добре обучен, той се опитваше да измисли начин за измъкване, но всичките му познания бяха за други места и стойности. След дълги размисли и предположения, бе повярвал, че наистина са преминали през някакъв проход и са се озовали в друга възможност на пространството. Колкото и да му звучеше невъзможно.
- Вили, не поспа ли? – капитанът тъкмо беше прочел последния доклад на компютъра.
- Не мога, искам да намеря път, по който да се върнем, но…
- Жалко е, че ще си отидем така далеч от дома – каза Колин, вече примирил се със съдбата им. Повечето астронавти имаха нагласа за край, който ще дойде неочаквано. Възможно най-неочаквано!
- Пол – замислено каза навигаторът, - една идея ми се върти в главата. Опасно е, но засега е единственото, което ми идва на ума.
- Казвай, моята глава е абсолютно празна, така че приемам всякакви съвети.
- Ще настроя кораба за нов подпространствен скок и ще го обърнем. Щом не сме мърдали, ние сме все още в точката на пропукване, която ни е пропуснала тук. При един скок-пространство, можем и да излезем от тази тъмница по обратния път, нали?
Пол потъна в размисъл, от време на време шаваше с пръсти, сякаш броеше нещо, накрая вдигна рамене и каза:
- Може и да попаднем на още по-лошо място, но е възможно наистина да се върнем. Аз лично съм съгласен да опитаме, защо не. Но трябва да попитаме и останалите.
- Ще отида да ги събудя – каза Вили и излезе бързо.
- Ти какво ще кажеш, Колин?
- Мисля си за това, как се движим с огромна скорост, а сме все така на едно място. Едва ли ще ни навреди да пробваме едно връщане с помощта на скок. Да направим опита на Вили, капитане.
В това време дойдоха и другите, все още сънени и извадени без време от дълбокия си сън. Насядаха и изслушаха предложението.
- Аз, Вили и Колин сме съгласни да направим скока. Трябва да решите и вие, знаете, че е нужно сто процента съгласие за такова екстремно решение.
- Искам да кажа - изправи се Вили, - че ако бяхме в черна дупка, трябваше да улавяме нейната маса, убийствено гравитационно поле, също така ротация и електрически товар. А уредите мълчат. Най-вече, че в такава дупка не бихме стояли неподвижно, а тя щеше да ни изсмуче и запрати нанякъде много по-осезаемо. А ние сме в нищото и според мен ще останем в него завинаги, щом за толкова време не сме изминали и метър при тази скорост. Трябва да направим нещо отчаяно и рисковано, за да се измъкнем.
- Аз съм “за” – каза Сим, след мигновена преценка.
- За мен този опит е самоубийствен, но Вили е прав - ние сме в нищото, така че вече сме си загинали… Ами, да опитаме – съгласи се Томас Т.
- Давай, Вили, да се махаме оттук – рече и Стон решително.
- Значи - приема се – обяви капитан Пол. - Компютър, подготви кораба за обръщане. Вили, твой ред е.
Навигаторите се разбраха какво да правят и заработиха на клавиатурите. Техниците подготвиха хипер двигателите за скок, отбелязвайки, че имат достатъчно енергия за това. Вили Блум въведе едно условно определено разстояние за преодоляване, посочвайки познати координти с надеждата, че атроинтелекта сам да ги открие.
Когато подадоха данните към терминала, се чу как двигателите започнаха да се зареждат са мощния тласък в подпространството. Екипажът се настани в изолиращите кресла, включиха полетата и всеки даде знак на капитана, че е готов.
- Готовност за скок – съобщи компютърът и зачака команда.
- Обърни на 180 градуса. Включи двигателите на трета степен. Започни увеличаване към четвърта.
Капитан Пол следеше на екрана протичането на действията и щом всичко беше готово, даде заповед:
- Преминавай във фаза скок-пространство!
Всеки усети лекото придърпване на скока и за миг реалността стана като на забавен кадър и се разми призрачно. Сега им оставаше да чакат какво ще се случи и къде ли ще се озоват. Навигаторите и капитанът гледаха уредите в защитните полета и следяха за протичането на скока. На този етап нямаха възможност да разговарят помежду си. Полета не позволяваха преминаването на радиовълни, така, в този момент, всеки бе сам и в очакване на развитие на събитията.
А корабът стигна до място, което не би могло да се нарече нещо познато, тъй като нито един човек нямаше представа за това състояние на пространството и времето. Просто, достигайки до тази точка, която ги бе пропуснала, корабът се гмурна в нея, усука се и изчезна - единственото, което можеше да направи в място, лишено от понятие за пространство и време.
Но мигът преди да стане това, неизвестността даде на малките биологични единици отговор за местонахождението им. Незнайно как и защо стана това, но все пак те се намираха в място, което бе извън всяка представа за познати разбирания за съществуване.
*****
Капитан Пол получи на екрана пред себе си някакъв текст. Компютърът му съобщаваше нещо и той зачете:
“… това място. При преливане на тези пространствени повърхности, се е получило преместване не само в пространството, но и във времето. Сега се намираме в отправна точка на единица време, която е толкова малка, че не може да бъде отчетена или измерена. По всяка вероятност извършеният скок ще доведе до връщане в момента преди създаване на тази единица време или до момента на нейното преминаване.”
Последната прочетена дума се оказа и последната мисъл на Пол.
*****
Навигатор Вили Блум пропадна в безкрайността и се досети, че може да не са се изгубили в измерване на разстояние между две вселени. Вероятно бяха пробили дупка във времето, не в пространството, което ги е изпратило в някой миг на нищото, преди самото сътворение – едва направил този извод, той изчезна.
*****
Бо Стон беше просто механик и не разбираше в дълбочина астрофизиката, затова и не осъзна какво се е случило, а просто се разтвори в нищото, което ги погълна.
*****
Всъщност този кораб никога не беше съществувал тук, но това е напълно естествено, тъй като не бе имало къде са появи… или изчезне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар