Сърца в пламъци

1.

Ехо гледаше към небето, нощното, обсипано с толкова много звезди. Бе излязла сама на терасата на една от кулите на замъка, промъквайки се покрай спящия стражник. Внимателно отвори резбованата врата, за да не скръцне предателски и се озова под открито небе.

Вън, както винаги, вятъра лудуваше между стените и кулите. Той я забеляза, плясна радостно и подскочи към нея, носейки се с едва доловимо лунно сияние. Но Ехо не бе дошла за да си играе, затова го спря още преди да я докосне, вдигайки длан и старият ѝ приятел Вятърко обиден се спусна на позволеното му краля ниво.

Някога, когато Ехо бе по-малка, двама обичаха да се забавляват в подобни нощи. Той я грабваше на ръце, разперваше криле и я носеше почти до зори, показвайки земите на бащиното ѝ кралство. Сега Ехо бе различна и очите ѝ не търсеха игра, а онази светлина, която я беше пленила.

Тя прекрачи ръба на кулата, съвсем както когато беше дете. Никога не се бе бояла от височините, Вятърко имаше заслуга най-вече за това, но в тази нощ девойката искаше да намери в небето своята звезда. Онази, в която беше влюбена от скоро.

Той беше ѝ казал, че нощем е трудно да се улови погледа му, въпреки че звездите изгряват най-често нощем.

А нейната бе единствената, която смаляваше света денем между ръцете си.

Ехо обичаше Слънцето. Но и Слънцето обичаше Ехо. Случи се така, както се случва винаги при пламване на искрата между двама – ненадейно и неочаквано. Той я видя веднъж да върви в полето с макове, а тя случайно вдигна очи и погледите им се сплетоха – магия, ставаща веднъж във времето. Слънцето изригна тогава с особен вид светлина, която обля девойката и тя отвори сърцето за нея. Той го взе в шепи и призна, че я обича.

От тогава те се търсеха непрекъснато, той докосвайки я топло с лъчите си, а тя неспирайки да му се усмихва. И така цял ден, без да отделят очи един от друг. Когато идваше времето на залеза, Ехо започваше да тъжи, защото тогава сърцето ѝ оставаше неогряно от неговата светлина. И искаше да бъдат заедно и нощем, затова го попита къде да го намери, за да не секва магията между тях.

- Нощем можеш да ме откриеш във всички мои сестри на небето – бе я погалил той, след което се скри зад върха на Мълчаливата планина.

И сега Ехо търсеше лъчите му, но въпреки че бяха красиви, тези на звездите не бяха неговите. Бяха далечни, някак студени и безразлични към влюбеното ѝ сърце. А тя чувстваше неговите топли очи по себе си. Целувките му, горещи като чаша нектар от лава, изгаряха устните ѝ. Познаваше гласът на слънчевият му шепот, който ѝ откриваше красотата на цъфтящите само през деня пурпурни градини, там, в Пролетната долина, където бе и полето с рубинените макове, и знаеше, че всичко това вече е само за нея.

- Красиви сте – каза Ехо на ятото звезди, трептящо от искрите в крилете си, - но не сте моето Слънце.

И си тръгна, забравяйки дори да каже сбогом на вятъра.

2.

Краля забрани на Ехо да напуска пределите на замъка. Стените му се оказаха за нея истински стени, които сега се изправяха непреодолими на пътя ѝ. Тя упорито отказа пред него да забрави за желанието си да отлети към своето Слънце. Затова беше заключена в първия ден, а след това можеше да излиза следвана навсякъде от двама кеменнолики стражника, но трябваше да е само в рамките на кралския дом и под постоянно наблюдение.

Три дни не можа да види любимия си, но на следващия ден, докато тъгуваше в специално отредената стая за нея за него, някой почука по цветните карета на прозореца ѝ. Тя отвори и се озова сред сноп слънчеви лъчи.

- Колко те търсих – изригна Слънцето и я прегърна горещо.

- Как ме намери?! – удиви се Ехо, знаейки, че покоите ѝ се падат на обратната страна на слънцевия път. Краля ги беше избрал нарочно, за да няма достъп принцесата до светлината му.

- Лесно – погалия я нежно той с ярък лъч, - просто изгрях от другата страна.

- Карат ме да те забравя – рече и протегна ръка и докосна лъча. – Държат ме далеч от теб, за да залезеш в мислите ми. А и навярно, за да ме забравиш и ти.

- Мислиш ли, че те забравя – усмихна се Слънцето. – Ще те чакам, ако трябва цяла вечност.

- Ще дойда при теб – каза Ехо и погледна към пропастта под себе си. Но полетът ѝ нямаше да е надолу, а нагоре, към нейното Слънце, което ѝ подари своята любов.

- Лъчите ми няма да могат да те издържат – натъжи се Слънцето и тъмен облак премина през света. – Трябва да дойдеш малко по-близо до мен, но не зная как мога да те...

- Аз зная как, има си вятърни криле – засмя се Ехо и върна светлината на деня. – Иди сега, след малко ще долетя.

Слънцето оттегли лъчите си, а Ехо повика вятъра. Трябваше да е някъде наблизо, между урвата и северната кула. Повика го още веднъж, но тихо, за да не я чуят стражниците пред вратата. И този път Вятърко дотича като вярно куче, щом чу гласът ѝ.

Тя му разказа за стените, които я държат далеч от любимия и го помоли да ѝ помогне. Да я понесе така, както някога правеха в подзвездните си скитания и да я остави в прегръдките на Слънцето.

Вятърко въздъхна, не искаше да я губи като приятел, онази, която единствена можеше да играе с него.

- Но аз ще бъда всеки ден с теб, щом стана част от слънчевият огън – успокои го девойката. – Ще ти давам пламъци и ще бъдеш огнен вихър.

Вятъра се съгласи и протегна ръце, също като едно време. Ехо прекрачи рамката на прозореца и скочи в тях. Стражите бяха усетили, че нещо става заради поривите на Вятърко, които разбутаха някои вещи в стаята, и в същия миг когато влязоха, можаха да видят как принцесата се понася с невидими криле във въздуха.

Виковете им размърдаха дремещия лениво двор в летния следобед. Виковете им – Отвлякоха принцесата! – вдигнаха ротата прислужници и свитата придворни, които се защураха панически, незнаейки какво всъщност става. А когато краля разбра, той изтича на високата западна кула и успя да открие сияещата Ехо, която се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, където силни слънчеви лъчи вече се протягаха, за да я прегърнат истински.

Ехо бе вдигнала лице към своята звезда, най-ярката и единствена за нея. Косите ѝ се разпиляваха като огнени снопове, а ръцете ѝ търсеха онези на Слънцето. След още няколко маха на вятъра, тя бе уловена и поета от светлинен поток, залял ослепяващо долината и планината.

Вятърко успя само да завее едно последно „Сбогом!”, преди Ехо да се превърне в част от слънчевите лъчи и да изригне с любовта си в неговото сърце.