1.
Лекарката беше млада жена, на същите години като пациентката. Знаеше го от личния ѝ картон, който вече познаваше добре. Беше се поставила на нейно място, бе го правила винаги, когато имаше подобен случай, но не винаги е било с толкова млади хора.
Затворена сама в кабинета си, остави убийствената реалност да я обземе и дълго пролива сълзи за болната.
- Значи вече знаете колко? - прошепна с безкръвните си устни жената, когато събра сили да отиде при нея.
Как да ѝ го каже? Колкото и пъти да се налага, винаги си оставаше трудно и неприятно задължение. Сълзите отново напираха да се излеят.
Как ни става скъп някой човек, когато е обречен да ни напусне – помисли си тя. - Дори и да ни е напълно непознат. Смъртта е така тежко напоена с тъга.
Тя пое въздух и се приготви. Знаеше, че е по-добре да го каже веднага, отколкото да отлага или да излъже. Щеше да е много по-жестоко от нейна страна да премълчи вече известното.
- Съжалявам, Ани, но са броени дни – лекарката постави ръка върху ледената ръка на изведнъж свилата се в себе си пациентка.
Заприлича на изоставено от всички самотно животинче – каза си и погали бледата длан. Искаше да може да даде малко топлина, но знаеше, че сега Ани се чувства наистина изоставена.
- Колко? - прокрадна се ужасяващия въпрос между тях.
- Около седмица – въздъхна лекарката. - Може би ден повече, но...
Имаше ли значение един ден, когато ще е белязан да бъде последният? Би ли се отказал от него умиращия или би го прегърнал със силата на жаден за живот човек?
- Седем дни – промълви болната и заплака. - Само седем последни дни...
2.
Ани гледаше през прозореца. Не виждаше нищо, но от часове просто рееше мислите си между облаците на нищото. Опитваше се да не пресмята, но знаеше, че всяка секунда се превръща в минута, а минутата в часове. Часовете намаляха живота ѝ и я приближаваха към смъртта.
Усети страх. Ледено смразяващ само от мисълта за това. Страх от неизвестното, което очакваше да я приеме.
Имаше само седем дни. Тоест, бяха седем, сега вече са с почти един по-малко. И утре ще бъдат с още един по-малко, после с още един...
Окапваха като листа през есента. Като онази късна есен, след която няма да се роди пролет. Нито лято. Само дълга и студена зима.
Толкова ясно предвкуси идващия край, че не издържа и сълзите отново бликнаха в очите ѝ. Този първи от последните си дни прекара в изливане на мъката си и на оплакване с болка на съдбата си. Никой не можеше да ѝ помогне, никой не беше виновен за случилото се. Просто живота така бе пожелал.
Казват че подобни неща са ежедневие. Раждане и умиране. Но как да го приеме, когато е личното ѝ ежедневие, което е обречено да прекъсне и да загине съществуването ѝ в деня, в нощта?! Тя не искаше да умира. Не искаше да бъде забравено толкова бързо името ѝ, защото и без това никой не го помнеше. Имаше още купчина с надежди, в които да потърси личното си щастие. И толкова много да сънува за неизживяните си нощи.
Прозореца потъмня с идването на вечерта, като че някой спусна завесата и скри света. Почерня заедно с нея и още един ден от календара на вече преброените ѝ оставащи дни.
Дори да са ярки като звездите, които се показаха на небето, с всяка нощ те ще гаснат една по една, за да дойде най-накрая онази нощ, когато нямаше да има повече звезди.
Само ледената тъмнина.
3.
На следващия ден Ани се премести, и от прозореца и просто седна срещу една от стените в малкото си жилище. Гледаше в една точка и дори не усещаше вече горещите си сълзи, които се стичаха и засъхваха неизбърсани. Чувстваше се предадена и нямаше сили за друго освен да се срути веднага, там, на това безлично място, което я бе приютило сега.
Преди обед звъня лекарката. Искаше Ани да дойде в болницата и там да остане до...
- До последният ден ли? - изхлипа тя. - Няма смисъл, искам да остана сама, едва ли ще липсвам на някой...
И затвори внимателно слушалката. После с пълна апатия измъкна проклетия кабел, който все още я свързваше с външния свят.
Нямаше нужда да чува звуците му, нямаше нужда и света да чуе плачът ѝ. Оставаше сама със самотата си, с болката и със сълзите. Искаше да оплаче сама себе си, след като няма да има кой друг да го направи.
Запита се дали е не е трябвало да има свои близки, които в този момент биха били с нея? Но знаеше, че такива едва ли би намерила в света отвън. Никой не бе могъл да я разбере през целият ѝ кратък живот. Никой...
Бързо и неусетно и този ден отлетя във времето, за да не се върне никога отново, правейки крачката към краят. Ани продължи да плаче до късната нощ, когато сънят все пак я надви. В потъналата в мрак стая, сълзите ѝ блестяха с ледената си красота, отразяващи надникналата през прозореца пълна луна.
4.
Утринта на третия ден бе слънчева и усмихната. Тя се събуди и усети лекота в себе си. Сякаш онази черна ръка не стискаше вече със смъртната си хватка душата ѝ, а просто всичко е било един кошмарен сън.
Но не беше, макар да я обзе една лекота, сякаш живота я повдигна на ръцете си.
Ани се показа на прозореца, сноп лъчи огряха и стоплиха лицето ѝ с нежната си милувка. Рояк от птици се стрелна наблизо и весело приветства появата на непознатата сред тях. Клоните на близките дървета се поклониха тържествено и я поканиха сред тях да се разходи.
Нима всичко това е само за мен? - учуди се Ани и лекичко се усмихна.
Целият свят се покри със светлина, щом го дари с тази своя усмивка.
Един ден, два или колкото да ми остават - защо да не ги изживея както аз си искам, а не както болестта ми ме принуждава?! – каза си тя и отиде до огледалото и се погледна.
Беше като по чудо възвърнала цветовете си, дори и блясъкът в очите. Сякаш нищо лошо нямаше да се случи... утре.
Колко много ще ми липсват всички тези дребнички неща. Една слънчева утрин, простата птича песен и вятъра да прошумоли сред листата – мислеше си, оставила тялото си на почистващата сила на водата.
Нищо повече не е нужно, толкова е малко и незабелижимо това обичайно утринно движение, но за мен ще е скъп спомен от живота – продължи да размишлява, докато вадеше най-хубавите си дрехи, които повече нямаше да има време да облече.
Когато излезна след час навън, реши да обиколи безцелно и да се порадва на всеки последен за нея миг от живота, който въпреки, че се оказа жесток, имаше и непоторимата си сладост да го изживееш.
Жалко, че ще съм сама и в тази разходка – помисли отново Ани. - Няма да има никой до мен. Но може би така е по-добре, защото ако имаше някой, то той би трябвало да е единствения и точния човек за мен. А него тя не беше срещнала и понякога тъгуваше за тази незапълнена от нея липса. Но всичко е така, както времето го е поискало.
Може би в някой друг живот – въздъхна тя и тръгна по един от пътищата насреща.
Вярваше, че душите са създадени като една цяла, но се делят някъде във времето, навярно за да се търсят после между звездите. Разделят се и се превъплащават в две тела, две нови начала и биват обречени да жадуват една за друга цял живот. И понякога не само в един, но и в следващ или минал, те се срещат, но се разминават без да се познаят и продължават да се скитат, тъгувайки непрестанно и очаквайки мига на онази, истинска и единствена във времето, тяхна среща.
Но също така понякога, те се намират и в един и същи живот и тогава се сливат отново в онова единственото цяло, което винаги и са били. Би трябвало да е така, надяваше се Ани някога, когато след поредната порция от житейска болка и предателство, когато искаше да не бъде толкова сама.
Като две изгубили се прашинки от светлина, които щом се съберат и грейват ярко, превръщайки се в звезда – мечтаеше, но и тъгувайки за своята ненамерена половина в някоя звездна и топла нощ.
Защото искаше да я има. Защото щеше да е част от нея. Защото щеше да я допълни. И защото нямаше да е сама...
5.
Дългата разходка изчерпа силите ѝ, но умората бе приятна и близка на потъване в летен сън. Вървеше бавничко към дома си, докато залеза красиво оцветяваше хоризонта и облаците в него се наливаха с неземни цветове. Но се страхуваше от тъмнината следваща залеза, затова искаше да се прибере преди тя да е дошла.
Толкова приятни бяха тези последни мигове, че тя си пожела, ако може, още сега да умре така, зареяла поглед към далечната необятност, събрала в себе си небесната жарава, разпиляна като река над отиващия си вече ден.
И изведнъж всички сили я напуснаха, сякаш някой бе издърпал опората ѝ в този отминаващ слънчев ден.
В ушите ѝ забучаха водопади. В мислите ѝ закънтяха хор камбани. В душата ѝ се плъзнаха вълни от студ и самота.
Сърцето не издържа, сви се с болка, прерязала на две жената, която просто се предаде и бавно се отпусна на земята, която я посрещна с меките си обятия, които само след още няколко невзрачни мига щяха да я прегърнат завинаги под себе си.
Тялото ѝ заприлича на паднала от мрака пъстра птица. Ръцете бяха разперени като криле, но дори и вятъра не можа да ги помръдне, щом върху перата им беше вече стъпнала смъртта.
От сенките, падащи от вековните дървета наоколо, се откъсна непозната сянка. Хвърли се хищно, но не за да я отнеме, а за да я върне към живота. Грабна падналата на ръце и забърза към паркинга на парка.
Само след минута една тъмна кола летеше по смълчаните улици, търсейки най-прекият път до болницата.
7.
- И няма какво повече да се направи ли? - попита непознатия, който бе докарал припадналата от изтощение Ани.
- Не – отвърна повиканата спешно лекарка, която бе опитала да я лекува през последения месец, но можа само да определи, че са дошли последните ѝ дни. Сега постави няколко успокояващи инжекции, но с нищо повече не можеше да ѝ помогне, макар и да искаше, толкова много да го искаше.
Непознатия бе сломен, не беше очаквал, че съвремената медицина може да бъде толкова безпомощна, но толкова точна в диагнозата и определянето на остатъка от живот на някой беззащитен и сломен от него.
Само още три дни, най-много четири – повтори си той, докато се връщаше в стаята на обречената. Какво ли е да знаеш тази горчива истина за себе си? Какво бих направил аз за това оставащо ми късче време? Какво би направил който и да е, ако знае, че не днес, но може би утре или най-много след още един кратък ден и ще свърши всичко – абсолютно всичко?
Бих ли имал сили да ги изживея? Бих ли имал сили да ги прекратя?
Той застана прав до леглото на дълбоко упоената Ани. Вгледа се в отпуснатото ѝ лице, в разпилените по възглавницата коси и в затворените, сякаш завинаги очи.
Нима тя няма право да живее? Няма право да се порадва още дълги години на дните и нощите? Не е ли старостта естествения ни завършек, а не така, едва започнали живота си? Няма ли тя това право?! И е толкова тъжно – мислеше си непознатия, - че дори не е срещнала човека, който да обича и да я обича.
Лекарката му бе разказала за Ани, за самотата ѝ, за онези неща, които тя намира за хубави, също и за лошите, от които бягаше. Беше разбрала доста истини, но не бе намерила с кой да ги сподели. Това неизменно я бе обрекло на самота, защото добротата ѝ беше безкрайна колкото цялата вселена, но смазана от този свят и това я правеше различна... и пак сама.
Той обаче я разбра, защото и него не разбираха, нали беше един скитник под звездите. Нямаше за къде да бърза, нямаше също при кого да се завърне, затова просто ще подари времето си на отиващата си вече Ани и да реши да остане с нея през тези последни дни.
А и имаше нещо, което му подсказа, че тя не е случайна непозната, която е намерил в падащия здрач.
8.
Тя поиска да се прибере в късния следобед на следващия ден. Настоя да бъде в дома си, а не тук, където болестта и смъртта са пропити във всичко. Искаше да умре под отворения към парка свой прозорец.
- Моля те! - стисна ръката му и го погледна с толкова болка, че той не можа да ѝ откаже.
Без да се бави намери отнякъде болничен стол и двамата скоро бяха далеч от болницата. Той караше към уличката, където беше домът на Ани и се надяваше да не бъде обвинен в отвличане, защото точно това бе направил. Но нали жертвата го беше помолила и никой нямаше да го спре да я отвлече.
Бавно изкачиха стъпалата и Ани подаде единствения си ключ. Вратата безшумно се отвори и откри пред непознатия нейният таен свят. Беше първият човек, който влизаше тук. Апартамента бе бягството на младата жена от външните шумове и дразнещи очите ѝ викове на човешката суетня. Тук тя имаше своят остров на спасението, само в него беше истински свободна и сякаш се събличаше от онази дрипа, която се налагаше да облича и с да броди като призрак сред другите хора. Но не и тук.
- Толкова е красиво – не можа да не сподели мъжът.
- Моят дом – плахо се усмихна тя и го покани да седне.
Той влезе така, както се влиза в храм. Ани се извини и го остави да разглежда десетките малки, но значими за нея вещи, които бе събирала през целия си живот.
Мисълта го парна и дълбоко в душата си усети силна болка за тази непозната му странница, която видно само с тялото си е присъствала на този неразбрал красотата ѝ свят.
На колко се оценя един живот, когато минутите му се сипят, изтичайки като пясък? Шепа песъчинки, неумолимо падащи измежду пръстите, които колкото и да стискат, накрая ще останат впити само в голите си длани. И след това вече нямаше значение абсолютно нищо.
Колко много ще остане след нас, но колко малко ще бъде запомнено. Също като вълните – разбият ли се в брега и биват вече забравени, колкото и да са били големи, мощни или красиви. Веднъж отдали стихията си на грохота, само миг или два ехото ще ни напомня още малко за тях, а след това ще бъде пометен всеки спомен от прииждащи към брега следващи вълни.
- Извинявай – появи се Ани, преоблякла се набързо и привързала косите си. Чувстваше се много по-добре тук, отколкото където и да е другаде. А и очите ѝ блестяха, тази вечер нямаше да е сама. - Така и не ти благодарих за всичко.
- Няма нужда, направих каквото трябва.
- Нали ще останеш за вечеря? - смутено попита тя и ресниците ѝ трепнаха изплашено.
Той се вгледа в очите насреща. В дълбочината им, във всичко стаено и неизказано в тях. Тази покана беше единствената отправяна някога към някой. Беше мечтала за нея, беше мечтала за човека, който ще я получи и беше чакала да го срещне до края. А краят бе днес, тази последна вечер на възможности - от утре нямаше повече какво да се загуби.
Лекарката бе казала по-рано тази сутрин, че последните дни на Ани ще са много болезнени и едва ли ще е в съзнание. Затова и прие като чудо, че все още има сили да се движи, да се усмихва, дори и да го покани да остане. Знаеше, че заради него и появата му, ще ѝ даде невероятното – да изживее истински тази вечер. И тази ще е нейната нощ.
Последната...
9.
Колко малко е нужно да усетим щастието – той наблюдаваше всеки жест и движение на домакинята на приказната вечер. - Колко много се бе постарала, за да бъде всичко както трябва. Колко много си е представяла всичко това.
В началото малко притеснена и неуверена, а после все пак това беше нейният дом и Ани бързо се отпусна. Умело приготвяше едно след друго ястията, които бяха повече от това, което можеха да изядат, но винаги бе искала да ги приготви всичките, така че просто ги направи. Той помогна за някои неща, но след това бе отпратен да изчака в трапезарията, осветена от пламъчетата на десетки свещи, накацали като звездици из цялата стая.
Остана дълго заслушан в шепотите им.
Когато всичко беше готово двамата седнаха на масата с тъмночервена покривка. Тиха музика извираше от нищото и се въртеше около тях, подканяща за танц и хората, и пламъците.
Беше вълшебен миг, събрал в себе си Ани, светлината, мелодията и компанията на скитника.
- Дали ако се бяхме срещнали години по-рано... - започна тя.
- Да – уверено отвърна той и се пресегна, за да улови ръката ѝ.
Тя отчаяно я стисна, търсейки подкрепата и закрилата в този все по-труден момент.
- Ще останеш ли с мен?
- Завинаги! - обеща той, говорейки самата истина.
Нямаха нужда от много думи, от дълги истории, от спомени и от мечти. Беше познал коя е тази непозната. Беше я познал така, както само веднъж може да се познае някои под небето.
И тя също го разпозна, макар и толкова късно. Това усещане я обзе толкова сигурно, колкото може да бъде сигурна само смъртта.
Докосвайки се, те усетиха как се сливат и душите им стават пак едно.
Както е било някога...
10.
- Страх ли те е? - попита той в полумрака на стаята. Само светлината на луната и няколко звезди осветяваха призрачно лицата им. Свещите отдавна бяха изгорели, така както и всичко останало се превърна в изчезващ дим.
- Да – отрони се почти безвучно от устните ѝ. - Какво ли ще е... там?!
Скитника я погледна в отразяващите космическата светлина очи. В тях той потъваше в безкрайността. В тях бе намерил смисъл и отговор на много въпроси, които бе имал до тази нощ. С тях искаше да заспи и той.
Ани беше почувствала същото, долови и онова, което се виждаше само зад погледа му – нещо невиждано, неразгадано. Очи видели онова, което я приближаваше все повече и повече.
- Ще е като сън – погали той меките коси. - Заспиваш в приятен хлад, който бърза да те обгърне, после всичко става различно от познатото ти възприятие за живота.
- Боли ли? - затвори очи обречената и светлината в стаята помръкна. - Повече от сега?!
Скитника прокара пръст по овала на лицето ѝ, искаше да запомни контурите, защото щяха да бъдат разделени скоро, но той знаеше, че тя ще го чака отново да се появи. Вече бяха вречени един на друг пред времето, пред неговата вечност и пред неговата неумолима безграничност.
Подобна увереност идва само веднъж в живота, колкото и пъти да го изживеем – бе прочел някога той и прие това за основен пътепоказател, но ненамерен север през всичките тези години на скитане. Дори и при посещението му отдвъд всичко онова, което съдържаше мигът на сега.
- Там усещането не е за болка. По-скоро е на намерен след дълго търсене покой и решение на всички житейски проблеми. Ще ти хареса, защото е тихо, много тихо.
- Но каза, че е студено?
- Не, студено е за живото ти тяло, което ще оставиш тук. Онова, което се отделя от нас, от телата ни, няма да има същите усещания като досегашните. Просто се прераждаме и започваме отначало истинското си съществуване, не толкова материално и не толкова обременено от тежестта на плътта ни.
Ани отвори очи и се вгледа в далечните хоризонти в погледа му.
- Наистина ли?
Той кимна.
- Но ще бъда сама – натъжи се тя. - Отново ще трябва да те чакам, а това отново ще отнеме цялото време.
- Там времето престава да съществува. Ще мине бързо като минута и раздялата ни ще е кратка. Много кратка...
Ани се усмихна и се притисна до скитника. Беше щастлива. Така, както би трябвало да бъде през целия си живот, но той ѝ бе отредил да страда. Да се събужда сама, да се храни сама, да мечтае сама и да плаче сама. Не тъжеше, че ще го напусне скоро. След като Той се появи и обещаваше, че съвсем скоро ще бъдат събрани в едно две половини на най-съвършенното цяло, което съществува във времето.
Той ѝ бе казал по-рано тази нощ, че всяка двойка си има собствена вселена. И всеки един ще я открие, след като намери частицата, с която са разделени при раждането си – същото, в което беше вярвала и тя.
Никой не знаеше защо е така - може би заради това, че просто трябва да разберем какво е да не си пълен, а наполовина да се рееш в търсене на цялостта. А може би за да бъде насладата при повторното им събиране по-голяма. Никой не знаеше, но така е било, така и ще бъде. Трябваше само да се намерят веднъж, а след това нищо няма да е в състояние да ги раздели.
Дори и смъртта.
Тя щеше да ги отведе в тяхната вселена, където ще са само те двамата, но станали вече едно съзнание, с едно общо сърце...
11.
Утринта ги завари прегърнати, с тела прилепени едно в друго.
Но вече бяха разделени... отново! Отново, но не завинаги. Скитника знаеше, че няма да се забави дълго и ще я последва в другото измерение. Вече знаеше пътя, знаеше и какво има след краят му. Не го плашеше нито студа, нито ледената тишина. Напротив, точно тях и търсеше, а сега там вече го очакваше неговата Ани.
Тя бе изпаднала в мъртвешка кома, от която нямаше повече да излезе. Той просто се надвеси над тялото ѝ, загледан в застиналата усмивка на лицето ѝ. Знаеше, че не е страдала, нито болката я бе победила през тази нощ. Очите ѝ се бяха затворили по-силни от когато и да е било. Мислите ѝ бяха отлетели по-леки от когато и да е. Защото беше намерила онова, заради което бе живяла. Беше намерила зрънцето щастие сред цяла една пустиня от мъка, болка и разочарования. Намерила и любовта си, която нямаше да я остави да умре сама.
- И ще те помни... – каза ѝ той.
Изгрева блесна в сълзата, спуснала се и застинала така, както замръзна и сърцето му за всичко друго. Щеше да изтърпи краят на дните си, колкото и да са, но без да ги брои, те щяха да преминат бързо и след това го очакваше само вечността.
Скитника се наведе и целуна каменните устни на спящата.
- Ти ме чакай, скоро ще дойда... - прошепна, коленичил до тялото ѝ.
След това събра нещата си и слезе да посрещне повиканата кола от болницата. Щеше да отиде с Ани там, за бъде до последният ѝ миг с нея и за да не си отиде тя от този свят съвсем сама.
..красиво!..
ОтговорИзтриване