Полет

С появяването на космическия кораб отекна силен взрив, който разтърси голите скали и безкрайната пясъчна пустиня. Корпусът му се покри с тъмни петна, защото нямаше светило над сухата земя, което да се отрази в него.

Дълго време след взрива, той стърчеше чуждо и не на място в този непознат свят, докато в него три тела излизаха от дълбокия си сън в анабиотичните камери, където прекарваха времето на полета астронавтите. Корабът се управляваше от компютър, който миг преди да се изключи, бе задействал програмата за събуждане им.

След задължителната процедура, включваща раздвижване на мускулите и подхранване на организмите, отнела им малко повече от час, тримата се събраха в контролната зала. Неизвестността на местоположението и какво се е случило, бяха основните въпроси, които трябваше да решат. Те прегледаха всички възможни, компютърно управлявани и поддържани, обслужващи апарати, но не откриха никаква полезна информация.

- Капитане, почти никой от уредите не работи – обади се Марк Трий, навигатор и техник, след като провери подробно потъналите в мълчание екрани и не можа да ги активира. – Навярно имаме сериозна авария, щом главния компютър ни е стоварил тук.

Капитанът на екипажа, Ано Силки, ровичкаше пулта си с командни датчици, едва обозначен на сумрачната светлина, идваща от аварийното осветление.

- Според мен – каза той, - мисля, че е станало нещо малко след излитането и не сме много далеч от Земята. Нали така, Док?

- Имаш предвид това, че телата ни не са в състояние като след дълъг преход в пространството? - третият член Рико Мей, корабен медик и астрокоординатор, бе отворил един капак и със задоволство отбеляза, че показанията от резервоарите с въздух са - пълни догоре и подаването е нормално. – И аз мисля така, едва ли сме на разстояние повече от десетина хиперскока от Земята. За съжаление времеброячът на камерите е изключил, както и този тук.

- Значи сме имали някаква неприятна среща – предположи Силки. – И нещо е пресякло пътя ни. Марк?

- Съжалявам, нищо не можем да видим на запис – той все още се опитваше да включи някоя от кристалните паметоносители. – Няма никакво захранване. Може и да имаме външна повреда, трябва да се огледа корпуса и да проверим реактора, въпреки че нямаме отчетено повишено ниво на радиация. Но при положение, че почти нищо не работи...

- Чудо е, как е заработила програмата за изваждане от анабиоза – Док Мей седна в едно от пилотските кресла и извади малко ръчно изчислително устройство. Започна да пресмята някакви стойности, като си водеше бележки на лист хартия.

Капитан Силки отвори панелите на захранващите блокове под главния компютър – три редици от микрочипове, жици, кабели, екрани на отчитащи скали, в момента бяха замръзнали неподвижни и слепи. Според аварийните уреди – мислеше си той, - наистина за момента няма изтичане на от реактора, но трябва да се провери. Ако могат да поправят захранването, ще изпратят сигнал за помощ и след това да я изчакат, където и да са.

Можеше и много по-лошо да е - смъртоносна радиация от спукан реактор, смазан корпус и да останат без никаква външна защита.

- Марк, отивай при реактора и провери ръчно за нивото на радиация. Сложи си работен костюм за всеки случай – нареди Силки, подсетил се, че оттам може да се очаква най-сериозната опасност в момента.

Техника започна да навлича една по една частите на костюма.

- Според мен сме малко след Орбитална-12. Съгласно атласа, в този район има няколко планети и астероида – Док бутна листа настрани. – Ако имах точното време на полет, щях да знам със сигурност къде, но мисля че сме били не повече от седмица, най-много две в полет.

- Дано да е така, ще можем по-бързо да получим помощ, ако не успеем да излетим. – Силки замълча за миг, след това обобщи ситуацията. – Така, явно имаме някаква вътрешна авария – енергията 97 процента е изключена, главния компютър мълчи. Това е лошото. Но имаме въздух, изолация не е пропуснала външни елементи и се надяваме да не сме много далеч от Орбитална-12. Най-вече, че очквам реакторът да е в изправност. Марк, отивай. Док, опитай да направиш нещо със захранването. Аз ще изляза навън да огледам – нямаме компютър, който да ни даде данни за околността, затова се надявам да снимам някое съзвездие и да можем да определим местоположението си.

Всеки се зае със задачата си. Капитанът също облече скафандър, провери изправността му, направи връзка с другите по радиото и отиде към изходния люк, който отвори ръчно. Обезвъздушаващата камера като по чудо работеше нормално. Тя имаше собствен малък генератор и не зависеше от централната система на кораба. Това бе предвидено в случаи като този, за да може екипажа сам да напусне борда, ако се наложи да спасява живота си, било в открития космос, било на незнайна планета.

Предпазливо направи няколко крачки по платформата, водеща до пясъчната повърхност. Индикаторите на ръката му показваха нормално за човек налягане и гравитация. Температурата също беше подходяща. Напълно пригодна за живот планета, но все пак не знаеше нито коя е тя или къде се намира.

Силки стъпи на подаващия пясък. Огледа се.

Небето заплашваше да се срути върху му, толкова ниско беше. Тежките облаци над него бяха тъмносиви, почти черни кълба, непозволяващи да се види космосът над тях. Оскъдната светлина, проникваща през тази пелена, едва позволи да различи недалеч от него няколко озъбени скали, полузарити от пясъчни дюни в тъмен цвят. Той обходи целия кораб и проучи външните модули, връзките между тях и сензорните секции. Не видя да има удари и поражения от сблъсък с метеор, дори и одраскано нямаше. Значи специалния магнитен слой, запазващ ги при свръхвсетлинен полет, е работел изрядно до кацането им.

Странно, какво ли е станало тогава? Може да е само дребна повреда, която лесно ще успеем да отстраним. И не сме в толкова лошо положение - си каза Силки.

Потупа с ръка обвивката и се върна до платформата. Отведнъж притъмня още повече, навярно местната вечер е дошла, макар че според Силки тук и денят не е съвсем ден, а сякаш предверие на нощта.

Силен гръм разтрепери въздуха.

Ама че пустиня – погледът му се плъзгаше по голите скали и планини от сив пясък. – Остава и да завали.

Качи се и затвори люка. Изчака зелената светлина да се появи, след обезвъздушаването и обливането с лъчи, унищожаващи всички външни микроби и бактерии, и тръгна по коридора към залата.

- Как е отвън, капитане?

- Всичко е наред, нямаме спукани модули, но сме попаднали на някаква пустинна планета.

- Двигателите са наред, няма повишена радиация – обаяви Марк, който се появи и показа ръчния измервател. – Трябва ни само захранваща мощност и излитаме.

- Мисля, че ще можем да оправим захранването – каза Рико Мей. – Ще пренасоча някои работещи вериги и така ще възбудим изключените, а след това вече с помощта на компютъра, ще събудим всички останали. Трябва да сме имали някаква незначителна повреда, но компютърът е предпочел за по-сигурно да ни приземи, в случай че стане по-сериозна и като мярка е изключил всички мощности. Просто трябва да ги включим и можем да отлитаме.

- И аз така мисля. - Силки отиде до главния терминал. – Момчета, да опитаме да съживим това корито.

Тримата работиха до късно. Провериха всичко подробно, направиха няколко нови връзки и когато се включи една от спомагателните командни програми и два от мониторите светнаха, доволни отидоха да почиват, убедени че на следващия ден ще могат да полетят отново, или поне да изпратят бедствения сигнал към спасителните екипи.

*****

На сутринта продължиха работата си, сега имаха отопление и повече светлина. Силки реши да опита да свърже един от външните модули на главния компютър, с терминала му в кабината и излезе отново навън.

Пак беше сив и мрачен ден. Но Силки нямаше време за излишни няблюдения и започна да свързва проводниците, които бе извел отвътре. Правеше спойки между тях и корпусните блокове, надявайки се да успее да възобнови действията на сърцето на кораба.

Чу се някакъв шум в тишината на пустинния свят. Идваше иззад най-близкото скалисто възвишение. „Наличие на живот?!” – мина през мислите му и той реши да провери източника му.

Слезе от корпуса и се заизкачва по скалите. Покриващия ги сух пясък се ронеше и правеше катеренето трудно, но все пак успя да стигне до върха и погледна.

Това, което видя, го накара да напълни дробовете с въздух, за да извика, но невидими пръсти го стиснаха и той просто загледа невярващо пред себе си.

На не повече от двеста метра от скалата, в една друга долина, бе кацнал неговият кораб - не този, който беше отзад, друг, но и същият. Видя как люкът се отваря и оттам излиза самият той, за да огледа кораба отвън. Нещо, което беше направил вече вчера.

Със силен трясък от нищото, встрани от двата космически кръстосвача, в следващ кръг от скали, се появи трети космически кораб. Силки смаяно разпозна и в него собствения си такъв, а след миг осъзна, че някъде в него едно друго негово “Аз” започва да се пробужда от хипносъня си.

С отмалели пръсти включи радиопредавателя.

- Марк! Марк, обади се! Марк!

- Капитане, слушай – компютърът проработи и видяхме данните от полета...

- Остави това сега. Марк, чуй ме – тук има още два кораба и това сме ние! – трескаво извика той.

- Капитане – гласът на Док, - полет не е имало. Не сме мърдали и сантиметър от Земята, ние сме на нея... разбираш ли? Ние сме на Земята, но тя не е същата!

Силки безпомощен седна, когато с нов гръм, между скалите се появи четвъртия кораб.