Измерения в безкрайност

"Cogito ergo sum"*

1. Първо измерение

Плоскост - свят от проста и равна повърхнина. Равна, до толкова, колкото може да бъде изравнена една безкрайност. Светлината в нея е оскъдна и едва промъкваща се през тесните пролуки, в което времето равномерно тече. Тук няма минало, няма бъдеще - има само едно вечно „сега“ на момента, който минава без да оставя следи. Липсваха други разклонения на времето за съществата от едноизмерни съзнания, но пък те дори и не знаеха, че има такива, за това може да се каже, че живеят щастливо в своята си еднообразна повърхнина.

Едно от тях се движеше като сянка към отстояща пред него точка. Нямаше представа какво представлява тя, защото мислите му бяха еднопосочни и без въображение. Виждаше я в проекцията на зрението си като нещо близко, стоящо на плоскостта от пътя му. Но то дори и не осъзнаваше, че я има, още по-малко, че в момента се носеше точно към нея.

То не знаеше дали над него или под него има други точки, защото не знаеше, че има горе и долу. За него равнотечащия му живот беше всичко, което можеше да нарече достатъчно за да го има.

Съществото стигна до точката, докосна страната си до нейната, усети че преминаха някакви импулси между тях, но миг след това забрави, че са се срещнали.

В едноизмерността на живота му нямаше спомени, нямаше мечти, затова и не разбра, че точката е от неговият вид и също така като него не разбра за срещата им, но успяха съвместно да отделят от себе си началото на трета точка, която да продължи вида им в тази безкрайна равнина.

2. Второ измерение

Светът бе обвит от крайност и нямаше как да се прекрачат преградите, стоящи като гигантски колоси пред обитателите му.

Това си мислеше един от тях, гледайки високата стена насреща. Често излизаше от дупката си и с пълзене се отправяше на дълго пътешествие до самата стена. Помнеше пътя, затова и не се губеше, но стигайки до нея губеше всички познания и идеи, безпомощен да се досети, че все пак има начин да я преодолее.

Не само той, но и всички други, бяха затворени в своята долина, ровеха се като безполезни буболечки из нея и неизменно стигаха до ограждението, ограничаваща движението им в този си вид на съществуване.

Той не можеше да роди в мислите си бъдеще, затова се задоволяваше с неяснотата на настоящето си и трохички от миналото. Ако обитателя на този свят имаше възможност да помечтае, неизменно би стигнал до отговора как да премине през стената. Но съзнанието му бе лишено от тази възможност и затова нямаше как да я предвиди – дори и мислено.

Ако можеше да погледне към небето, което за него беше просто още една плоскост, и осмислеше, че то е по-дълбоко от всеки изровен тунел в света му, може би щеше да разбере, че стената не е безкрайна и лесно може да се изкачи, ако поеме нагоре по нея.

Но той нямаше тази дарба и затова след като постоя достатъчно дълга редица от мигове пред нея, просто се обърна и запълзя назад към своята дупка.

3. Трето измерение

Небето беше обсипано със звезди. Нощната тъма отдавна бе заменила дневната светлина и сега мислите на гледащия към звездите се носеха под формата на мечти сред тях.

Колко искаше да може да лети в пространството, да ги достигне, но без да се страхува от времето. Изглежда толкова лесно, а все още недостижимо за вида му. Това обаче не го отказваше да планира да полети и да мечтае как ще го направи. Беше убеден, че може, защото вече летеше над света си и вярваше, че няма да е далеч времето, когато ще полети и много по-нависоко.

Разумът му имаше възможностите да променя условията, в които живее, за да бъдат те по-удобни за вида му. Бе дарен с виждащ надалече интелект и разум, който позволяваше на мислите да откриват нови и нови хоризонти.

Значи звездите са поредното завоевание, което скоро ще направи видът му -гледащия се усмихна към небето, спомняйки си как за да спечели чувството на близост на друг, се беше изкачил на най-високата планина, която всички наричаха „Покрива на света“. Просто за да му каже, че го обича. След това вече знаеше, че за него няма невъзможни върхове, дори и да са изгубени сред звездите.

Той се обърна на една страна да заспи и потъна с вътрешния си поглед още по-надълбоко в нощното небе.

4. Четвърто измерение

Светът е прозрачен като кристал.

Във всеки един обект в него, се виждаха детайлите на структурната му клетка, която имаше готовност да бъде свързана със съседната си такава. Затова и нямаше никакви тайни между обитателите му. Нямаше ограничения между тяхната взаимозаменяема подвижност. Преминаваха от едно състояние в друго благодарение на гъвкавостта и възприемчивостта на организмите си, които с лекота сливаха телата и формите си. Дори светлината беше играчка в ръцете им. Възможностите им позволяваха да си създават малки звезди, но все още се бояха да го правят, защото концентрирането на толкова енергия беше изпепеляващо опасно.

Едва ли е възможно да бъдеш ограничен само в една форма – размишляваше овално същество, носещо се на десетина свои дължини от повърхнината на околната материя. Логистите казваха, че има живот в преходните три измерения, който е толкова просто устроен, че в първите две дори и не осъзнават, че водят смислен живот. За обитателите на третото измерение приемаха, че са по-напреднали в разбиранията си и дори понякога от там изпадаше, поради пропуквания между измеренията, някой индивид, така и неразбрал къде е попаднал. Енергията му биваше попивана бързо от общия организъм на техния свят.

Съществото реши, че няма да му е приятно да се озове в някоя от тези неразвити повърхнини в пространството и да бъде невъзможно да се променя. Приемаше като прекалено ограничаващо идеята, да си закован само в едно състояние на материален живот и да не можеш да бъдеш част от околността.

С един напън на мисълта овалът се разду и се превърна в щрих на кристална решетка, която се остави да бъде отнесена от въздушното поле.

5. Осмо измерение

Вселената, като форма и субстанция, е съвсем точно проектирана. Нямаше ни един атом в излишък. Всяко преминаване от състояние на материя във фоново излъчвана енергия е целенасочено и необходимо, затова никога не се губеше, предавайки се от едно на друго почти равномерно.

Умовете, които я населяваха, знаеха това. Те изчисляваха всички възможности и ги предвиждаха, поддържайки с това нивата на разнообразията от живот. Сами можеха да преминават през пространството и времето така лесно, както се отваря и затваря една обикновена врата, например в едно от по-нисшите измерения.

Света им нямаше небе, нямаше морета. В очите на населяващите го умове той беше безкрайно разграфено математическо поле от вероятности. И тъй като не обичаха изненадите, те се занимаха изцяло с непрекъснати изчисления на възможностите от вероятностните събития. При получаване на даден отговор понякога дори връщаха времето, за да получат желания от тях резултат. Защото дори бяха успели да вплетат в изчисленията си и такава величина като времето, а така вече лесно можеха да я манипулират.

Един ум се взираше във вектора на безкрайностно събитие, което трябваше да разгадае. Формулите му бяха точни, но крайността варираше с милиардни от сблъсъците на субатомни нива, които носеха значителни промени на крайния резултат. Той трябваше да отстрани вероятността да се случат и да намери най-правилния и точен отговор. Имаше достатъчен запас от време за да го направи, а в случай на нужда винаги би могъл да се върне с милион години назад и да получи достатъчно време, в което да реши уравнението.

Събитието беше просто и логично, но се оказа, че е все още неясно дори за свръхумовете. Онзи от тях, на който бе поверено, трябваше да открие къде точно ще е краят на времето, такова каквото беше познато в света му. Не кога, а именно къде?

Умът не мислеше, че ще бъде с краят на материята, която следваше като сянка разширяването или свиването на Вселената, равномерно пулсираща във времето; защото дори след нея остава празнотата на мястото, в което се е съдържала. Но самата празнотата все някъде трябваше да се изгубва като понятие и смисъл. В нов взрив на Сътворение? Или във възвращаемост от разтегливото понятие за „нищо”? - разсъждаваше умът.

Ами ако смени онези протобульони от кварки и свърже в нова верига даден брой електрони с протони, колко промени биха настъпили в повърхнините минало-бъдеще, които да окажат настоящо влияние за краят?

Не бе нужно да го опитва практично. Умът можеше да го предвиди и знаеше, че задачата му е сложна, а възможностите за изхода ѝ бяха навярно повече от всички атоми, появили се при онзи първичен миг на Сътворението и излели се в пустотата, за да я запълнят.

Не бързаше, той имаше време... всичкото време на света, та чак до самият му край.

6. Измерение единадесет

Светът на безпределието от възможностите, които съществуват.

Всички същества в него бяха огромни, толкова огромни, че например някой обитател от третата повърхнина, ако можеше да ги осъзнае като отделен вид, би ги нарекъл: „Взривове от титаничните сблъсъци на галактики“.

Всеки в това измерение беше отделен свят, в който звездите изгряваха с мислите му или гневът му разпалваше хиляди слънца, превръщайки ги в свръхнови. Материята се разтапяше на потоци светлина от мислите му, която се събираше или разреждаше в пространството така, както обичайно един организъм изхвърля вече ненужната му суровина.

Една галактика току що се оттегчи от съществуването си и започна да се самопоглъща. Тя не знаеше, че в нея съществуват по-нисши разуми, които искаха да продължат да живеят. Не предполагаше дори, че има във вените си кръвта на много първобитните измерения, които едно по едно изчезваха сред мрака на вътрешният ѝ хаос.

Галактиката съществуваше единствено защото самата тя беше пожелала да съществува. А сега, от скука, се превръщаше в петно от празнота, което нагъваше артериите на собственото си време, късайки нишките на гравитацията от задържащото го до момента пространство.

Няколко мига след началото от самопоглъщането, което на три или пет нива от живота във нея се бяха сторили като безкрайната агония от вечност - точно на мястото където тя беше съществувала някога - се оформи едно тъмно петънце с размерите на съвсем простичък фотон, но от угаснала вече светлина.

7. Измерение двадесет и девет

Той беше нещо необятно.

Знаеше, че го наричат с много имена всички онези, които съществуваха под какви ли не форми в обятията му. Някои го наричаха с объркващото ги понятие „време“, други го оприличаваха на разтягащо се надълго и нашироко разбиране за „пространство“. Доста често го определяха като съдържаща всичко Вселена или свързваха разклонения от мислите му в Мултивселена. А някои, малко по-прозорливи, предполагаха, че е мигът на „безкрайност”, събран в едно състояние, което можеше да бъде наречено и същество.

Той можеше да създаде и унищожи безброй Сътворения, които да са начало или край на още безбройно много такива. Можеше в рамките на един импулс на своята мисъл да сближи няколко галактически купа в един свръхконцентриран грозд от милиони галактики и след това да ги издуха по-леко и от прашинка от съзнанието си.

Сам не знаеше откъде е, нито как се е появил, но нямаше нужда и търси отговорът, защото е ясно, че щом съществува, това е достатъчна причина, за да го има. Все пак мислите му понякога да търсеха отговори, тъй като всеки развит ум, а той беше много повече от това, търси обяснение за неразбираемото, стига да се осъзнае и да се запита:

Кой е и какво е предназначението му да е тук?

Той мислеше за онова, което можеше да бъде отвъд състоянието, в което съществува, след като самият той е възможността всяка мисъл да съществува.

Дали има други като него?

Дали са по-вечни от неговата вечност?

Дали не търсят себе си, изгубени сред нещо необятно, което да съдържа милиони вериги от вероятности да съществуваш, така, както той съдържа милион Сътворения?

Без да усети, потънал в дълбокия унес на мислите си, изтри няколко съществуващи вече Вселени и създаде още няколко нови начала на десетина други такива.

8. Измерение Безкрайност

Беше пусто като празнината от умиращата мисъл, че вече не си жив, но беше и пренаселено от усещането за живот. Едновремено и като начало, но и край на всичко.

Съдържаше в себе си онова понятие, което съдържаше в себе си мултикосмично разбиране за състояние на съществуване, но също така беше и едно огромно нищо, около което нямаше как да има нещо друго, защото всичко беше само тя.

В нея светлината се раждаше от безбройните слънца в безбройните измерения от вселени, но не пропътуваше и милиметър, защото просто нямаше къде да пътува.

Дали някой знаеше, че съществува? Дали някой дори и предполагаше, че съществува тази Безкрайност – това нямаше как да се разбере, защото самата тя не знаеше, че може да има някой в нейните поднива, който да осъзнава необятността ѝ.

Тя беше Безкрайност, свита до точката на несъществуващата „реалност“, която се делеше на безконечни „нереалности“ от слоевете мегавреме, изчезващи в нищото на крахове от безконечни колапсиращи едно в друго Мега-Сътворения, но незначителни и незабележими за онова, което е тя.

Тя беше безкрайността, покрита от сянката на самата Безкрайност.

*Cogito ergo sum – Мисля, следователно съществувам. Буквално – Мисля, значи съм.