Зора

Зората прохождаше плавно от нощната тишина, понесла се като горска фея и едва докосваше земята, когато влезе с развети воали. Плъзна се над спящите поляни и над градините, все още покрити от сънните краски. Изви се между стъблата на дърветата и нежно избута мрака да се отлее пред нейния топъл прилив.

Уханието от тялото ѝ изпревари с малко самата ѝ поява - аромата на лятна утрин и на окъпани в роса жита, които бяха докосвани ефирно от преминаващата край тях фея Зора, идваща от тишината и събуждайки с шепота си деня. Тя бе раждащия го досег на длан в хладната утрин. Длан докоснала лицето на полето, дала му топлината на живота, така както и живота даваше от своята топлина.

И всичко е само няколко трепета на сърцето, но отекнали ясно като утринни камбани. Броени минути, които преминават затворени в този миг – мигът на спускащата се Зора.

*****

Феята Зора бавно погали с нежните си пръсти спящите и ги заля с нектара на живота. Отметна сянката на съня като призрачно одеало и го прибира в дъбравата, за да дочака вечерта. След това отвари портите на деня и подготви дългият му път, застилайки го с мека и ухаеща на лятна утрин трева .

Лека и безплътна, с цвят на роза, тя минаваше и даваше частица от себе си на вички пробуждащи се от нощната прегръдка.

На прибралото листата си цвете – нови багри и игриви пеперуди. На небето – тънки нишки слънчеви лъчи, оцветени в утринни мечти. На морето – вълшебен плисък на целувка от брега. На дърветата – първата песен на птица за деня. На реката – ромоленето на дошлите да пият от нейната вода. На човек – топлината от спящото до него тяло, за да знае, че не е сам на света.

А звездите – тях като деца внимателно изпрати да заспят.

*****

Зората носи в косите си ароматните деца на утринта. Допирът ѝ е като милувка, която иска завинаги да остане радостта в очите на нейните дъщери, изплели тези летни мигове от красота.

Тя се спираше пред всеки стрък, усмихваше се на всеки лъч и на всяка песен. Зениците ѝ бяха оцветени от росата, а косите ѝ уловили цвета на натежалите класове в полето. Светлината рисуваше чертите на лицето ѝ, което се огря от подалото се иззад хълма слънце и тогава тя смирено отстъпи пред деня.

Но само до следващата утрин, когато отново щеше да отвори вратите, за да се влеят през тях цветовете на пристъпващата като искра Зора.