Тя се огледа – беше пусто. Сниши се и приготви автомата. Пое въдух и притича бързо през улицата и облака прах, който се носеше като мъгла навсякъде. Намалената площ на тялото, сгънато и наведено възможно най-ниско срещу поривите, затрудняваше бързината на реакция при евентуална атака. За късмет никой не дебнеше в засада из този район, поне не и в момента, така че Дайра успя да стигне до стената на бървата сграда за десетина секунди. Оказа се някакъв търговски склад.
Тоест – поправи се тя, докато нагласяше ремъка на провесеното през раменете оръжие, - някога е бил склад, сега кой знае що за същества се крият в него, но не искаше и да знае какви са.
Продължи нататък, движейки се максимално безшумно. Дрехите ѝ бяха подходящо сливащи се с околността – на петна и ивици мръсотия. Денят както винаги беше сивкаво мрачен и кисел. Някъде имаше разбита шахта на канал, която изпускаше неприятна миризма, но Дайра бе дотолкова свикнала с подобна воня, че дори не ѝ обръщаше внимание. Вървеше с наострени сетива покрай дългата редица от сгради и се стараеше да се движи почти долепила гръб до стените. Уверяваше се, че вратите на входовете бяха залостени, или затрупани с камъни от последните живеещи тук, и чак тогава ги подминаваше. Но хората обикновено влизаха през разни тайни шахти или скрити отвори в онези места, останали все още годни за обитаване. Доколкото имаше изобщо останали хора в призрачния град.
От някогашното милионно население, днес едва ли бяха повече от десетина хиляди - максимум двадесет - оцелели. Всъщност, ние сме точно това в момента - един оцеляващ вид – каза си тя, когато спря за секунда, чула подозрителен шум, вдигна автомата на нивото на очите и се огледа. Беше чисто и потърси с поглед накъде да продължи.
За първи път идваше насам и района ѝ беше непознат. Свикнала бе да не се отдалечава от жилището си, един подземен бункер на няколко часа път на север. В зоната ѝ живееха още няколко души, с които се разбираха и помагаха заради общите опасности - скитащите банди и глутниците черни вълци. Така че се търпяха и при нужда даваха общ отпор срещу нападенията. Но като цяло всеки от тях препочиташе самотното си съществуване в този гниещ от пустотата вече свят.
Следващата улицата се оказа обрасла с непознати видове храсти, които имаха корени, дълбоко впили се в почвата и така издържаха на силните пориви на непрестанния вятър. Стъблата на растенията пропукваха бетона и асфалта и се подаваха изпод коравият им покров, разперени като десетки ръце и стотици пръсти.
Като че от някой гроб – оприличи вида им Дайра, преминавайки покрай клатещите се храсти и набързо ги огледа.
Стъблата им бяха груби и дебели, покрити с някаква кора, наподобяваща животинска кожа. Вятъра ги огъваше с жестокост, но те устояваха и видимо се размножаваха, никнейки на всички възможни места изпод бетона. Заразена или не, почвата продължаваше да ражда хибридни растения от минало и отровено настояще.
Те успяха да се приспособят, а ние не – продължи размислите си тя. След всичко случило се, повечето биологични видове на света загинаха, като най-силния и най-умния от тях е дотолкова сломен, че сега се превива като нея срещу всичко ново и бърза да се скрие някъде, като мишка в своята дупка. Макар че дори мишките се справяха по-добре от хората – бяха се навъдили големи и нагли плъхове, които често се осмеляваха да нападат оцелелите в подземията им, в търсене на храна. Хората просто изчезваха от планетата, в началото с милиони, а сега един по един. И сякаш всички израстъци на природата бяха против тях в стремежа си да ги доунищожат. Според нея макар бавно, но неумолимо сигурно, биологичния вид, населяващ и управляващ някога Земята, скоро ще бъде заменен от новите форми на живот, пръкнали се след онова, което сами си причиниха.
Дайра спря преди да пресече от другата страна на рошавата улица и се огледа отново – гънещите се на вълни храсталаци и мъгливия слой прах, можеха да крият винаги някоя изненада. Пристегна защитните очила и бързо премина през прашната пелена, вдигнала оръжието си, готова да простреля всичко, което бъде различно от растение.
Асфалтът бе станал зърнест и се ронеше, хрущейки почти при всяка стъпка. Дали е изсъхнал така от вятъра или от нещо друго, това Дайра не можеше да знае. Военните бяха хвърлили над света какво ли не с всевъзможни видове бомби, които съдържаха вещества с много силни и разностранни разрушителни действия, дори и такива с мутиращи самостоятелно вируси и бактерии. Всички те създадени като смъртоносни най-вече за човешкия организъм. Дайра знаеше, че едни от тях разяждаха и преобразуваха на ръждив прах металите. Защо не да е имало и такива, които действат на и на друг вид материал, като настилката на пътищата.
Може би това е и била целта – многократно си беше мислила Дайра, - някой просто е поискал да унищожи всичко създадено от нас и планетата да бъде изчистена от всичката мръсотия, натрупана от човешката дейност. Така все някога, когато и да е, всичко на нея да започне отначало. И защо не именно тези храсти със стъбла покрити вече от кожа, да не бъдат новият разумен вид на Земята?
Никой не знае какво ще е бъдещето. Нито колко ще успеят да доживеят до него. Утеха бе това, че на Марс човешката колония процъфтява и тамошните хора навярно са разбрали и запомнили добре грешките на земните си братя. И защо не, след век-два, да дойдат и да заселят наново опустялата Земя... ако изобщо бъде възможно това.
Така съжаляваше, че не успя да емигрира там, когато все още имаше тази възможност, така щеше да спаси поне детето си. Никога не си прости този пропуск и това продължаваше да ѝ тежи през годините прекарани в борба за живот на покритата от сивия прах родна планета.
Дайра спря - нещо се появи, но бързо се скри. Тя долови инстинктивно, че я дебнат. Почти двадесет години оцеляване в хаоса я бяха научили да се пази. Вдигна автомата, леко сви пръста на спусъка и претърси сектор по сектор цялата улица насреща. Може да е било кълбо мръсотия вдигнато от вятъра, но също така и да е някой притаен канибал – побъркан човек, решил, че най-лесни за улов са себеподобните му. Бяха се навъдили доста ненормалници, които не си даваха сметка, колко малко са останали, че да спрат да се избиват. И то заради какво - за малкото вещи, които носи със себе си, предвид, че складовете са пълни с провизии и само трябва да иде и да си ги вземе. При хората подобни явления винаги са били необясними, Дайра знаеше това отдавна, макар да е неразбрано за нея това чувство, което кара един човек да иска онова, което има другия и все още надделяваше. Да си завиждат, да се крадат и да се убиват.
Бързо се придвижи напред, все така с готов автомат за стрелба. Ловците на хора обикновено бяха в костюми, които ги правеха невидими сред храсталаците. А може би я дебнеше нечие алчно око през оптиката на оръжието си, но с годините Дайра беше свикна да бъде мишена и просто продължаваше да живее ден за ден, примирила се, че все някога ще стане поредната жертва на умиращия свят. Привикна с мисълта за това – да знаеш, че си обречената му жертва.
Нападението дойде отстрани, но тя бе готова и натисна навреме спусъка. Рефлексите ѝ завъртяха светкавично тялото ѝ по посока на атаката и трите слети почти в един изстрела, едва се чуха между воят на вятъра, а и заглушителя отне силният им трясък. Дайра бързо смени позицията си и се прикри до ръждясалото скеле на изоставен автомобил.
Беше животно, не човек, онова, което я нападна. Може да е цяла глутница, затова остана в готовност известно време, очаквайки друг звяр да изскочи от храстите. Засега поне зверовете не проявяваха повече разум от преди и нападаха винаги водени от хищните си гени. Но този път явно е бил единак, който определи като потомък на нещо от рода на котките. Вирусите и радиацията бяха изменили само за няколко техни поколения чертите на малкото оцелели животински видове. Когато подритна озъбената муцуна, видя че тялото е покрито с рогови струпеи, които нявярно в следващите няколко потомства ще заменят изцяло козината с твърди шипове.
Ето, те се променят и оцеляват, но ние изчезваме със сигурност, неспособни да се преборим срещу природата, заобиколи трупа Дайра и продължи нататък. Ние, все още живите, не се видоизменихме, нито мутирахме, но все по-трудно се възпроизвеждаме. Повечето новородени не издържат и седмица.
Колко пъти си бе мислила, след като са така обречени и вехнещи с всеки порив на вятъра, дали има смисъл да се продължава по пътя на трудностите в новият им свят, знаейки че все пак ще загинат? Дайра не можеше да си отговори защо и кое я кара да устоява ден след ден. Неразбираемо и необяснимо упорство, което беше частица от загадката на смисъла на живота и въпрос от въпроса - Кои сме и защо ни има, дори и днес, когато вече няма никакво значение от това съществуване?
След десетина минути, без повече инциденти, тя стигна до мястото, което търсеше. Продължаваше да е нащрек за евентуално следващо нападение. Повишено съдържание на адреналин, което усещаше винаги, когато се намираше извън своята зона, особено в непознати райони, беше започнало да я изморява и психическата умора натежаваше, довеждайки нервите ѝ до тотален срив. Уморяваше се да бъде винаги готова да бъде нападната. Да отвърне със сила. А тялото на Дайра, пазело душата и над четиридесет години, започваше вече да се поддава на умората. Силата ѝ намаляше, макар опита да помагаше, но тя знаеше, че все по-трудно щеше да се справя сама навън. Затова искаше да посети това място, за да запълни една огромна, болезнена и черна празнота в живота си, преди да направи последната си разходка под сивото небе.
* * * * *
Голямата сива и олющена от времето сграда, имаше редица слепи прозорци без стъкла, а доста дори бяха зазидани, сякаш бяха затворили завинаги очи към всичко ставащо отвън.
Дайра приближи и видя надписа над една стоманена врата – „Продавач на спомени и мечти“.
Значи е било истина и не са я излъгали онези непознати, които ѝ разказаха за това място. В днешно време имаше слухове за какво ли не и често се оказваха измислици на останалите без вяра хора.
Човекът е слабо същество, което винаги вярва на невъзможното. Не е като растенията – си рече Дайра и погледна към избуялите храсталаци наоколо. Скоро ще покрият целият град и бетонът ще стане тяхната рожденна почва. След това ще покрият и целият свят и ако все пак има един-двама от нас, ще живеят като мравки между корените им. И дали растения няма да се хранят с човешко? – се запита Дайра, докато тропаше по вратата.
Звукът от метала се разнесе из тихата улица и тя прихвана по-удобно автомата за всеки случай. Някой или нещо може да бъдат привлечени от шума. Вдигна големите прахозащитни очила и откри лицето си, като веднага усети боцкащия прах по загрубялата си кожа.
Вратата се открехна с няколко сантиметра и се подаде дулото на някаква стара пушка.
- Какво искаш?! – попита стържещ глас отвътре и едно присвито око я изгледа с подозрение.
- Ами... – Дайра замълча, как да каже с една дума, че иска да забрави за всичко това наоколо. – Нали можете да връщате спомените? Поне така пише тука – тя кимна към надписа над вратата.
- Пише – знам аз какво пише! – застърга отново гласа, а окото се впи в нея изучаващо. Пушката се прибра и вратата се открехна още малко и една суха ръка ѝ даде знак да влиза.
Веднага след като жената се вмъкна в полумрака, вратата се затвори и няколко резета я заключиха. Слаба фигура на старец се заклати по коридора към вътрешността на апартамента.
- Хайде идвай, че да видим какво друго пише. Ако всичко, което пишеше можеше да става... – мърмореше той, отвеждайки я в една голяма и светла стая, която беше напоена с тежкия мирис на застоял въздух.
Светлината идваше от няколко големи лампи, увиснали от тавана. Навярно стареца черпеше електричеството от веригата на някоя атомна централа, която все още работи на самоход. Имаше мнозина ползващи тази безплатна услуга, поне докато спре деленето на атома в тези оставени без поддръжка централи и светлината угасне. Бункера си Дайра осветяваше с обикновени свещи, понякога включваше и един захранващ акумулатор, но гледаше да пести енергията му за зимата, когато я ползваше предимно за отопление.
Помещението беше претрупано с какви ли не вещи, събирани с години, които при нужда щяха да дадат възможност на човека да изкара дълго време, без да се налага да излиза навън. Кутии с провизии, херметични съдове за вода. Няколко кашона с батерии. Купчини големи акумулатори и всевъзможни кабели. Стар велосипед, който беше преобразуван на генератор на елекричество. Много разхвърляни книги, всъщност, видя Дайра, купища книги имаше навсякъде. Едно тясно легло, на което се бе намърдала дебела бяла котка. Тя изгледа със зелените си очи гостенката и отново потъна в своята дрямка. Прозорците в стаята бяха зазидани, но хоросанът бе започнал да се рони и се виждаха криво наредените тухли под него. Стените имаха неопределен цвят, на места бяха нашарени от дебели петна влага и мухъл.
- Седни ей там – каза стопанина на този импровизиран склад и подпря пушката близо до себе си. – Можеш да свалиш тези очила, че приличаш на някое насекомо с тях.
Беше сух старец, навлякъл няколко палта на себе си; едното стигаше до пода, другото до кръста и всичките бяха станали на парцали, но стареца явно не се интересуваше от вида си. А и кой ли днес би му обърнал внимание. Имаше дълги сиви коси, провиснали на оредели от възрастта кичури. Очите му обаче бяха все така тъмни и живи и Дайра улови в тях някаква сила, която можеше спокойно да бъде и лудост.
Той порови в купчина с провизии и подаде на жената една консервена кутия с някакъв сок. Седна до една маса, покрита с различни предмети, облегна се на ръба ѝ и постави ръцете си на коленете. Все така си мърмореше нещо под носа си, но не изглеждаше заплашителен, а просто безкрайно самотен.
Дайра се настани на посочения дървен стол и сложи автомата между коленете си с цевта надолу. Свали очилата с лицевия покривник и шапката. Сега косите ѝ се спуснаха свободни, бяха все още гъсти и тъмни, тя полагаше доста грижи за тях, вместо практично да ги отреже, но точно чрез тях успяваше да запази малко от миналото. Миналото, когато всичко беше толкова различно.
Погледна надписа на кутията, беше отбелязано, че е обработена с лъчи, които позволяват продукта да се запазва дълго време. Дата на годност все още беше валидна. Дори след толкова години съдържанието става за консумация – отбеляза на ум. Отвори кутията и отпи. Забравения вкус на свежи плодове. Сега за тях напомняха само тези кутии, но Дайра помнеше как се продаваха в малките квартални магазинчета, наредени свежи и току що набрани на стилажите. Хората минаваха и сами си избираха...
- Вкусно, а? – добродушно каза стареца, който внимателно наблюдаваше госта си.
- Много – отговори Дайра и се усмихна. Имаше красива усмивка, която не помнеше от кога не се бе появявала на лицето й. – Бях забравила вкуса на този плод.
- Забравихме ние - за много неща забравихме – съгласи се стареца, беше му приятно да гледа по-младия човек срещу него.
Може би му напомням на някой близък от неговото минало – си помисли Дайра, докато пиеше бавничко от кутията. Всеки от нас си има минало, в което да се връща за утеха, само бъдеще си нямаме.
- И какво? Къде искаш да се върнеш? Или искаш да видиш светлото бъдеще? – прочете мислите ѝ стареца. - Мога да ти създам илюзия за сбъдване на някоя стара мечта.
- Аз всъщност заради миналото дойдох. – Дайра беше мислила толкова много, след като чу за услугата, която се предлага тук. Кой от всички моменти иска да изживее отново, всичките бяха скъпи и си заслужаваха да се изживеят отново, особено, ако могат да се променят. – Нещо от миналото...
- То е ясно, че ще е от миналото – засмя се стареца, разбута някакви кашони и измъкна една сложно оплетена с жици фолиова шапка с кръгла сребърна пластина на темето. Раздруса я и от нея изпаднаха няколко снопа метални нишки. – Никой не го интересува бъдещето. Всички все назад се връщаме.
Стареца се закашля от праха и кихна веднъж.
- Този проклет прах! – оплака се той и постави уреда на масата до себе си. – Ето чрез това нещо, ще мога да ти помогна. Това е сложен уред, който може да възбужда дадени центрове от мозъка и да стимулира една заместваща спомена илюзия, че е истински изживяна. В случая ще се поровя в онази част от него, в която е паметта. При твоя избор на онзи спомен, който наистина искаш да изживееш наново, даден неврон в мозъка ти ще се насити с енергия и така ще мога да го определя и манипулирано да му въздействам, като всичко онова, което се случи в мислите ти, ще се запечата като ново преживяване, което е станало в твоето минало – гласът му звучеше сухо, но съвспрофесионално. Дайра го погледна учудено. Нещо не се вързваха тези познания с изстрадалия му вид. – Какво ме гледаш? Някога бях професор по Т-психология и малко преди войната открих този уред, но после се оказа напълно безполезен и излишен. Нямаше на кой вече да го прилагам – все така стържещо се засмя стареца.
- Може – вдигна с безразличие рамене Дайра. Вярно, всеки е бил нещо някога. – Навярно си го пробвал и на себе си, нали?
- Не умувай много! – сряза я стареца, разбрал шегата, но без да се засеяга. Нагласи сръчно висящите кабели от металния обръч на шапката. Дългите, костеливи пръсти умело и внимателно докосваха сензорите. Личеше, че някога е бил горд с изобретението си. – Ще пробваш ли? Ако не – изчезвай!
- Спокойно, ще го пробвам, идвам от доста далеч и едва ли ще е само за да пия от този сок – усмихна се отново Дайра, тя отметна косата си назад и посочи металната шапка. - Какво точно ще се случи? Спомените ли...
Стареца я погледна с тъмните си очи. Задържа погледа си малко повече от нужното, сякаш искаше да види нещо вътре в тази жена, нещото, което тя искаше да си спомни. После заговори с променено тих глас:
- Имаш пропуснат или опропастен ден в миналото? Кой може да върне този ден и да го промени? Ето това устройство го може - то подава Л-импулс, който е стимулатор на илюзия към мозъка ти и ще възкреси спомена – жив и реален. Ще го насоча в онази част от твоята памет, която избереш сама, но аз ще видя коя е на онзи екран и ще ти помогна да подмениш спомена си. Така, не в реалността, но в себе си, в своето съзнание, можеш да промениш всичко така, както ти искаш да е. Моята задача е да го направя траен и съвсем реален. Мозъка сам ще пренареди целия ти запас от спомени и самата ти няма да направиш разлика – завърши бившия професор.
- И усещането ще е съвсем истинско?
- Абсолютно – кимна той. – Можеш да промениш всичко от миналото си и ще го помниш така, както поискаш сега, а не както е било някога. В дадения център, който обработя с Л-импулс, няма да има място за две възможности от спомена. Просто ще преживееш нещо изживяно или ненаправено, но по различен начин – такъв, какъвто си искала да бъде. И никакви вредни последствия за мозъка, което ме подсети да ти кажа, че тази процедура може да бъде направена само един път. Следващи намеси водят до някои необратими последствия. Така че си помисли добре, какво искаш да си спомниш.
- Като сън – каза Дайра, беше се върнала някъде назад във времето, - сън, който ще знам, че истина. Казваш, че ще мога аз да водя събитията?
- Ти решаваш кое и как да стане. Твоето подсъзнание има готовност да го направи. Усещането е съвсем реално, няма да съжаляваш. – Стареца я гледаше с очакване на решението.
Тя мислеше. Трябваше да се довери на един непознат, но нали онези хора, минали през нейната улица, казаха, че са опиталили и бяха съвсем наред.
- При един от опитите в миналото – заговори професора, сам върнал се в един неговите спомени, - един осакатен войник се беше върнал в деня на раняването си и преобрази всичко в него. После заживя, сякаш нямаше протези, а истински крайници. И не можеше да си спомни да е имало подобен фатален ден за него.
- Добре. Какво ще струва? – съгласи се Дайра, взела за себе си нужното решение. В раницата си носеше различни скъпи за съвремието неща, които да предложи на магьосника с мечтите.
- След това ще ми платиш, стига да си доволна – усмихна се стареца и дръпна покривалото на някакъв апарат, свързан с три монитора. – Приближи се тук, сложи това на главата си и гледай жиците да не се оплетат в косите ти. Аз ще включа импулсатора и екраните.
Дайра изпълни всичко с внимание и зачака. Автомата постави на пода, в краката си, никога не се разделяше с него и така бе оцеляла толкова време, затова и сега навика я накара да го сложи някъде наблизо, да ѝ е под ръка. Въпреки че всичкото това драпане със зъби и нокти по тази разбита пътека на живота вече я дразнеше, но може би сега ще намери решение и на това.
- Така – стареца беше готов и набра редица кодове, които активираха апаратурата, по екраните се изобразиха мрежи от точки и пресичащи ги линии. – Ти си мисли за онова, което искаш да промениш. Малко преди да пусна Л-импулса, ще ти кажа да броиш бавно до десет, след което навярно ще заспиш за около минута. Тоест ще ти се стори, че заспиваш. Просто съзнанието ще насочи цялата си енергия към дадения момент, възбуден от мен чрез импулса, а ти сама ще решиш какво трябва да направиш. След това ще се събудиш тук и това е всичко. Въпроси?
- Не, надявам се да подейства. Никога ли не питаш хората какво искат да си спомнят?
- Не е нужно. Всеки от нас – оцелелите – има миг, който иска да изживее отново или да промени. Поне в спомените ни, след като отвън вече нищо не може да се направи.
- Така е – съгласи се тя.
Дайра се отпусна и затвори очи. Още преди да намери дома на този старец, тя знаеше какво иска да се случи отново. През всичките тези години бе искала само това. Нищо друго, освен да запълни тази огромна празнота и да заглуши силната болка в себе си.
- Виждам точката – долетя някъде отдалеч гласът на стареца, който следеше екраните и показанията на тях. – Съвсем ясно се откроява, вече изолирах вълната ѝ, можеш да почнеш да броиш. След това поспи... – като шепот стигнаха думите му до нея.
Дайра пое бавно въдух и започна да брои на ум:
Едно... Две...
Стана тихо, съвсем тихо.
Три... Четири...
Тялото ѝ сякаш натежа и нещо се отдели от него.
Пет... Шест...
Не можеше да определи дали падаше или се издигаше.
Седем... Осем...
Каква безкрайна лекота, нищо обременяващо мисълта.
Девет... Десет...
Покой и мрак.
* * * * *
- Мис? – внимателен глас я извади от сънят, в който беше потънала. – Мис?
Или не беше сън? – си каза Дайра, докато отваряше очи.
- Мис, току що кацнахме. Можете да слизате. – Красивото лице на стюардесата се усмихваше на тридесет сантиметра от нейното. Беше се привела към заспалата пътничка, за да я събуди с гласът си.
- Мамо! – Кайра вече се носеше между седалките на совалката. Току що бе завършила поредната си обиколка и се спря сияеща пред нея. Служителката нежно я докосна по дългите тъмни коси и тръгна към следащия ред.
Кайра обяви:
– Вече сме на Марс!
- Кайра! – сънливостта изчезна за миг от очите на майката. Тя се присегна и придърпа крехкото тяло към себе си. Силно я притисна. Искаше да се слее с нея и нищо да не може да ги раздели. Нищо! Беше сънувала, че я е загубила завинаги в някакво друго време. Отвратително усещане, което я накара да разбере колко е скъпа за нея Кайра.
- Ей, ще ме смачкаш – засмя се момичето със сребристия си смях. – Хайде, да слизаме, ще останем последни.
Дайра я пусна и се надигна. Огледалната повърхност на стената я отрази. Беше млада жена на двадесет и осем години, а се чувстваше на двойно повече от тях. И едно неясно усещане, за нещо различно преживяно се въртеше с горчивия си вкус в мислите ѝ. Нещо, което е било или ще бъде.
Тя последва дъщеря си към изхода и двете се наредиха на опашката от слизащи пътници. Кайра бърбореше весело, описваше целия полет отново и отново, вълнуваше се от новото място, на което щеше да живее. Хората наоколо се усмихваха на приказките ѝ, тя бе единственото дете в този полет и беше успяла да спечели всички с настроението си.
Колоната се движеше бавно, отпред се извършваше проверка на всеки един новодошъл на марсианска земя.
- Дайра Найт? – погледна я един от войниците от Контролата на изхода от космопорта. Държеше в ръката си хололист и сверяваше имената и образите в него с действителните им притежатели.
- Да, аз съм – Дайра придърпа Кайра до себе си. – Това е дъщеря ми.
- Да, посочено е в списъка. Също така е отбелязано, че идвате по програмата за заселване, така ли е?
- Точно така. Знаете, че на Земята епидемията е обхванала все повече страни. Рано или късно ще проникне и в нашата. Мисля си, че на Марс ще имаме повече късмет.
- Разбирам ви – войника отбеляза нещо със светлиния си маркер и изведе отделен хололист, който подаде на Дайра. – Попълнете това и отидете в кабинет три на Контролата.
- Благодаря ви – усмихна се Дайра и пристъпи напред.
- Благодаря ви – каза и Кайра, премигна няколко пъти комично и последва майка си. Това накара суровото и каменно изражение на войника да се пропука и той също се усмихна след отдалечаващите се майка и дъщеря.
Офицерът, който ги прие, беше висок и русоляв. Службата му в Контролата го бе направила сдържан и пестелив на излишни мнения, но появата на двете жени го принуди да признае в себе си, че са невероятно красиви и жизнени.
- Дайра и Кайра Найт – прочете на глас той имената им. – Толкова са еднакви.
- Фамилна наследственост. Моята майка се казваше Кайра, а баба ми Дайра.
- Неомъжена – отбеляза офицерът, следейки графите на хололиста.
- Точно така. Използвах донорна банка за оплождането ми – поясни Дайра.
- Значи избирате Марс? – каза той, след като прегледа попълнения документ. – Предвиждам, че скоро ще бъдете последвани от много други.
- Там всичко става все по-неконтролируемо – отвърна Дайра.
- Да, а и слуховете за всеобща война... – Офицерът поклати глава.
- Пандемията се оказа по-силна от нас – довърши тя.
- Какво да ви кажа, сами си го направихме – сухо отбеляза мъжа. - Добре, ето това ви е разрешителното за постоянен престой. След месец, ще отидете в районния съд и ще получите документите си.
- Всъщност, само дъщеря ми ще остане тук. Аз ще трябва да се върна на работа, това пътуване струваше прекалено скъпо и трябва да върна парите, но тя поне ще бъде на сигурно място. Може би след година или две, ще мога да дойда и аз – побърза да каже Дайра, като очите ѝ се напълниха със сълзи. Не искаше да се разделя и за ден от детето си, но в момента това беше най-сигурния начин да запази живота ѝ, след като на Земята един побъркан вирус беше започнал да мори масово населението на планетата.
- Да, разбирам ви. Тогава, ето това е нужното разрешително, което ще представите пред социалната ни служба. Там ще се погрижат за детето ви. Съжалявам, че трябва да я оставите сама – разбиращо я погледна офицерът. Опита се да влее малко надежда в отчаянието на младата жена. – Нашите социални работници са изключително мили и добри с децата, бъдете спокойна за нея, тя ще ви чака тук, заобиколена от нужните ѝ грижи.
- Благодаря ви, надявам се да е така.
След два дни, в които всички нормативни въпроси бяха подписани и въведени в следящите програми на Контролата – органа на изпълнителната власт на Марс, Дайра се качи на обратния рейс към Земята. Случи се на същата совалка, с която и беше дошла.
Красивата и учтива стюардеса се спря пред нея за миг.
- Мис, вие не бяхте ли дошли с дъщеря ви?
- Да, но я оставих тук, за по-сигурно. Поне докато на Земята нещата не се оправят.
- Вярвам, че всичко ще бъде наред – усмихна се съчувствено служителката.
- И аз в това вярвам – каза Дайра. Извърна лице към стената, от очите ѝ бяха потекли отново сълзи и тя не искаше да натоварва с тъгата си други хора.
Малко след това совалката се понесе в космоса и младата жена потъна в дълбок сън, който непрекъснато ѝ повтаряше, че Кайра вече е на сигурно място и ще избегне всичко лошо, което може да се случи на Земята в бъдеще.
* * * * *
Дайра се връщаше и според часовника имаше само един час до здрачаване. Щеше да е достатъчен, за да стигне до бункера си. Ето, остава да пресече само разрушения мост, и е в нейния квартал. Там винаги се чувстваше като у дома. Десетината живеещи в него се приемаха като едно семейство, стига никой да не пречеше на другия. Понякога излизаха заедно на лов, друг път избиваха адски същества, изпълзели от шахтите и винаги се събираха, ако се появи някоя скитаща банда от убийци.
Каква задружност – си каза, докато внимателно вървеше по разбитите подпори на моста. Някога така са се събрали и първобитните хора на стада, после на племена, след това и на отделни нации. Едва ли ние ще имаме шанса да повторим целия този цикъл, но все пак е по-добре от самотното съществуване в този свят на вечен вятър и сивкав прах над главите ни – разсъждаваше тя, като се хващаше за озъбените арматури, щръкнали от късовете порутен бетон.
На средата на дългия почти половин километър мост, тя спря да почине. Вече се изморяваше от дълги преходи. В началото на общия хаос се налагаше ежедневно да изминава огромни разстояния, но тогава имаше много повече сили в себе си. Дори и обречена, Дайра не се бе предала на слабостта и се бореше съвсем сама срещу всичко. А късмета да бъде от оцелелите, можеше да отдаде само на случайността. Една от десет милиона. Или една от двадесет милиона. Зловещ късмет, но никой не я бе питал дали го иска.
Някакво движение насреща накара жената да насочи автомата светкавично и да обере мекия спусък. Една дребна котка подскачаше плавно по подпорите. Дайра отпусна оръжието, беше от вида на онази, която видя преди няколко часа в дома на онзи старец. Само че очите на тази неоново светеха и козината ѝ искреше от пробягващите по нея електрически заряди.
Кой знае с какво е пълна кръвта ѝ – Дайра беше готова да се защити, ако все пак това животинче реши да я нападне, защото макар и дребно можеше да се окаже и опасно.
Котката обаче я заобиколи и продължи по пътя си, като даже и не погледна към нея. Дайра забеляза, че опашката е малко по-дълга от нормалното и накрая е изтънена като пипало. Това пипало е всъщност нов вид накрайник-шип, който изпускаше синкави искри и природата ѝ е дала като защита срещу всички опасности.
Дайра също пое по пътя си. Не след дълго остави разрушения мост зад гърба си и стъпи на своята улица. Тук храсталаците бяха периодично разчиствани и само големите пукнатини и дупки в асфалта грозно зееха. Обаче вятъра беше все така постоянен и носеше прашната си мъгла. На един ъгъл видя един от съседите си да мъкне ръчна количка, която беше отрупана с каквото е намерил през деня. Двамата си махнаха и се разминаха.
На десетина крачки от шахтата, водеща към бункера ѝ, Дайра се спря и вдигна големите прахозащитни очила към небето. Нощта вече го беше затъмнила и гъстите облаци не позволяваха да се видят звездите в нея. Но понякога, макар и рядко, когато нощното небе се оказваше чисто, Дайра с часове гледаше към онази червена и ярка звезда, която е планетата Марс. Там имаше здрави и силни хора, които живееха спокоен и различен живот.
Някъде там живееше и Кайра, нейната дъщеря. Сега вече сигурно сама е станала майка, наближавайки тридесетте. Навярно и тя понякога се сеща да погледне към синкаво-зеленикавата точка, която пък представляваше Земята в марсианското небе. Кой знае, може би се е случвало погледите им да се засекат някъде в космоса, и двете да са погледнали в един и същи миг към небето.
Само така, разделени от времето и космоса, човек можеше да оцени спомените си. Всеки един от тях е безценен и скъп. Всяка мисъл, всеки поглед и всяка някогашна мечта са нещо неповторимо и не трябва да се забравят никога.
И колко много спомени се бяха натрупали през живота – Дайра спря за миг насред улицата. На падащото от дървото листо през есента. На изгревите в лятни утрини. На птичи песни през пролетта и на тишината в бялата зимна нощ.
Всичко сега вече липсващо в пълзящото ежедневие. Но тя все още чуваше незабравимия детски смях, който все така реално звучи в самотните ѝ нощи, заровена под дебелите стени на бетонното убежище. Между стените му спомените ѝ понякога се блъскаха като затворен в клетка звяр, ръмжейки и раздирайки мислите, но от истинската реалност никой не можеше да избяга.
Дайра въздъхна, толкова съжаляваше, че не можа да се върне пак на Марс и да бъдат заедно с Кайра. Но каквото и да е се е случило, важното беше, че Кайра е спасена и в безопасност. Радваше се, че успя да я отведе навреме от загиващата Земя.
Малко да се бе забавила и щеше да е късно – сведе най-накрая очи от непрогледното небе жената и се насочи към дома си.
Отвори тежкия капак на шахтата и запали ръчното фенерче, което освети тунела, спускащ се към бункера. Дайра влезе и остави капака да падне на мястото си със силен трясък капака падна на мястото си и го залости. След това запълзя надолу към своето жилище под земята, за да заспи свита в него, потърсила отново спомените си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар