Пламтящи сънища

"На някой, който вече го е сънувал..."

1.

Ръждива повърхност, обгорял от край до край хоризонт.

Местното слънце разтапяше като кипнало олово атмосферата и я прогаряше с всяка своя капка.

Ята от объркани същества сновяха в ужасяващия хаос и умираха под палещите въздуха водопади от пламъци.

Стан се намираше в този огнен ад, без да знае как се бе озовал в него, но бе обзет от смъртен страх. Сънуваше или е реалност? Ако е само сън, в който корабът му е кацнал, защо усещаше изпепеляващата горещина толкова болезнено реална?

Скован от собствения си страх, той наблюдаваше ставащото без да може да помръдне. В един момент осъзна, че към него приближава пламтящ ураган, събрал стихията на цялото огнено небе, който за времето на едно-две вдишвания, помете всичко пред него.

Мигът, в който адът се стовари върху му, той се събуди от собствения си вик.

2.

- Събуждане! Събуждане! - нареждаше механичния глас на обслужващата кораба програма.

Нужни бяха няколко секунди за да осъзнае спящия, че е имал просто кошмар. И още няколко, за да разпознае гласът на корабния компютър, който призоваваше за вниманието му.

Колко навреме ме извади от този лош сън – пое си въздух Стан и отиде към залата за управление.

С влизането видя, че на екрана има някакъв обект на пътя им – причината, заради която програмата го бе извадила от състоянието му на дълбок сън, в който Стан прекарваше дългите преходи през пространството.

Корабът му бе малък, за стандартния тричленен екипаж, но той предпочиташе да пътува винаги сам. Така се чувстваше по-нашироко, а и не страдаше от липсата на човешка компания. Създаваше си понякога виртуални личности, с които разговаряше, когато предпочиташе да скучае и да будува. Но като цяло предпочиташе да спи, ползвайки сънотворни, стимулиращи мозъчните му вълни да раждат различни събития и светове, като този, който все още шумеше в мислите му.

Преходите понякога отнемаха седмици, дори минаваха и месеци, преди да бъде засечена поредната неизследвана планета от космоса. Като свободен изследовател Стан имаше простите задачи: да я обозначи на звездната карта, да я проучи и впише характеристиките ѝ, а при възможност и наличие на безопасни за живота му условия, дори да кацне и пообиколи. След това просто пращаше сигнала да се носи в междузвездното пространство, докато стигне до някой ретланслатор и бъде предаден към земната централа. Ако от там преценят, че има нужда, ще изпратят допълнителна експедиция към новооткрития свят.

Забавената проекция на уловените от „окото“ образи му показа, че наближава към звезда и една самотна обикаляща край нея планета. При увеличението на образа Стан определи класа на звездата като „умираща“ – лишена от обичайният силен блясък на изгорени елементи, а според първоначалните показания от уредите вече е изгубила повечето от енергията си и съвсем скоро просто ще угасне завинаги.

Скоро значеше още около милион години, но за космоса това беше просто един миг, който да затвори в себе си агонията на някогашното горещо кълбо.

Планетата обаче се оказа на онова специфично разстояние от звездата, заради което уредите определиха вида ѝ като „земен“ - твърда повърхност, подходяща гравитация, но много слаби остатъци от атмосфера, в следствие на първоначалното раздуване на светилото.

Заради процесите на угасване на нейното слънце, едва ли е останал живот, но пък можеше да има някакви запазили се следи от такъв. Опасността от смъртоносна радиацията е отдавна отминала – мислеше си Стан, четейки информацията от направените външни проучвания. Когато корабът му се настани в близката орбита, реши да отиде долу и провери за останки от цивилизация.

„Окото“ му показа, че долу ще го посрещне вече превърнат в безлюдна пустиня свят. Кацна на избрано от компютъра място – някаква долина насечена от препечени бразди. Когато получи уверение, че може да излезе, Стан направи с внимание няколко крачки по изгорялата почва.

Колко много прилича на съня му – отбеляза той, само че сега се разхождаше след като огненият ад е превърнал всичко на безлична маса от обгорели скали.

Между човека и външната околност имаше дебел слой от специална защитна обвивка и той виждаше навън през филтрите на лицевият екран. Показателите на него се изписваха непрекъснато като неприятни вести – висока температура, повишено ниво на радиация, която въпреки че е остатъчна, може да бъде опасна за човек, и напоен състав на въздуха със смъртоносни елементи.

Почувства се като скрит в черупката си охлюв, преживял по чудо ужасът от „унищожението“ на света си и сега страхливо е изпълзял да види какво друго може да е оцеляло навън. И едва сега видя, че звездата е много по-странна от околността.

Застанал под нея, изследователя гледаше захласнат как светлината ѝ се процежда на тежки капки през призрачни и прозрачни облаци. Не знаеше дали е заради оптичната измама от непознатата атмосфера, но сякаш пропусканата през тях светлина кървеше. Точно така определи вижданото - горните въздушни слоеве бяха наситени от аленеещи мрежи и от нишките им се отцеждаха като дъжд от пламнали капки, събиращи се на по-долно ниво в страховити огнени вихри. Стан не осъзна веднага, че този порив идва към него, но когато все пак го разбра, вече беше късно да бяга.

Застанал насред равнината, далеч от кораба си, той бързо бе застигнат от огненият вятър, нахвърлил се като хищен звяр върху позволилия си да наруши с диханието си на живот този вече мъртъв свят.

Когато ураганните пламъци го пометоха, той изрева с ужас последния си дъх.

3.

Отдели се от тялото, което я беше родило. Една от милиардите други. Всяка носеше в себе си горещо послание към малката твърд, която все още плуваше сред вълните на космоса.

Колко е упорита – отбеляза огнената капка. - Опитва се да устои на нашата мощ, която с лекота унищожи всичките ѝ цветове. Защо ли го прави? Нима не разбира, че е обречена.

Наближавайки планетата, капките се събраха на ята и се преобразуваха в набъбващите облаци от задържал взрива си юмрук. Този път щяха да се стоварят с всичката си мощ върху нея, за да я смажат завинаги. Звездата-майка бе повелила огънят ѝ да бъде единствен в пространството до времето на нейното угасване. Нямаше повече нужда от своята спътница, която бе топлила милиони години. Сега искаше да бъде сама в своят край, затова изпрати легионите си от нажежена като проклятие плазма, които да изтрият това петънце от твърда почва.

Когато всички единици бяха събрани, те се понесоха като един огромен пламък към свития в останките си свят под тях. Капката се наля със сила и се приготви да избухне с цялата си мощ при досега с повърхността. Секунди преди да го направи, видя една малка самотна фигура, която объркано наблюдаваше идващата стихия. Избра да се стовари върху нея и да я изпепели, щом е толкова безрасъдно е посмяла да застане на пътя ѝ.

Обречения да бъде изгорен беше странно същество от плът и кръв. Разбивайки се в него, огнената капка се видя отразена в лицевата му защита, чу собственият си вик, когато се запали отвътре цялата ѝ същност. Тя изпищя ужасена от собствената си смърт, а край нея виеха и милионите камшичени пламъчета.

Мигът на огъня, залял света, сля писъците им в едно.

4.

Стан дишаше тежко, докато съзнанието му се отърсваше от сънуваната кошмарна реалност. В мислите му всичко бе видяно съвсем истински като усещане.

Май съм прекалил със сънотворните, ще трябва да си намаля дозата – заръча си той, когато настояващия за вниманието му сигнал, подаден от ръководещия изследователският му кораб компютър, го накара да се размърда и да отиде в навигаторската си кабина.

Хвърли поглед към екрана и видя, че приближават малка планета, обикаляща като самотна песъчинка около гаснеща вече звезда.

Ама че сън – мислеше си Стан, докато механично преглеждаше данните, които външното „око“ предаваше. - Да сънувам, че съм огнена сълза на някаква умираща звезда. И на всичко отгоре изглежда, че сега летя точно към нея.

Едва помислил си го, осъзна, че траекторията на скитащия сред звездите кораб е всъщност точно към сърцето на преливащата около себе си на огенени талази звезда. Все по-ясно се виждаше нейната маса, подобната на лава, която ту се раздуваше, ту прибираше пламъците си.

Сякаш дишаше и придърпваше с всеки свой колапс малкото сребристо патронче, криещо в себе си обхванатия от смъртен страх пилот. Нито мощните двигатели, пренасящи го в преходите, нито защитата от изкривяването на време и пространство можеха да спрат това мъртвозвездно привличане.

Стан разбра, че е обречен да бъде погълнат от звездата. Когато първите лъчи зашариха по корпуса и с лекота стопиха изолацията му, бяха нужни само миг-два за да превърнат кораба в разтопена огнена топка метал.

Когато тялото на Стан беше достигнато, той пламна в последния си вик.

5.

- Събуждане! Събуждане! – прозвуча някъде от много далече гласът на контролиращата полета програма. Отдалече, но с всеки нов повик се и приближаваше.

Пилот Стан отвори очи и с облекчение разбра, че се намира в тясната спална ниша на изследователския си кораб. Излизайки току що от съня, той още чувстваше уплахът, който го опари в него.

Просто е било кошмар – разтърка лице и побърза да отиде в командната зала, за да види причината, заради която компютъра го събуди точно на време, преди да изгори в сънувания огнен ад.

Екрана предаваше с нужното за човешкото око забавяне изображенията, които телескопичното „око“ улавяше от околното пространство. Корабът приближаваше към една самотна малка планета, обикаляща около разтапяща се звезда, изливаща щедро жарта си в космоса. Стан усети болезнено в мислите си, че вижда нещо, което вече е било, но отново щеше да се случи.

Дали е сън или реалност? - запита се той. Отговорът не можеше да знае какъв е, защото дори спейки, съвсем ясно усещаше, че всичко случващо се е като наистина.

Корабът се приближаваше, сякаш следваше вече изминаван път. В главата му се блъскаше ехото от съня, но с подсъзнателната увереност, че могат да бъдат и спомените му.

Дали е реалност или не? – повтори въпроса си Стан, почувствал себе си като отражение в някаква игра, която се пренареждаше пак и пак, само и само за да пламне отново и отново.

Отговора на това, дали се случва ставащото или не, щеше да разбере след няколко минути... ако отново се събуди.