„Глупакът просто е човек, който мисли другояче”
/А.и Б. Стругацки „Времето на дъжда”/
* * * * *
Плочата стигна до края и автомата я върна отначало. Свилият се на големия фотьойл мъж, дори не погледна към грамофона, макар да започваше да слуша мелодията за четвърти път днес. Просто продължаваше да се рее из равнината насреща. Двете крила на широкия панорамен прозорец бяха разтворени и закачени с поръждавели кукички за външната стена на къщата. Перваза бе на около метър от земята и премрежвайки очи на мъжът му се струваше, че няма никаква преграда между него, музиката, стаята и равнината.
Обичаше да гледа нататък. Усещаше някаква свобода. Първо стигаше до оградата от дебели изгладени от времето валки. След това се спускаше към поляната, в единия край бяха онези храсти с къпините, или поне приличаха на тях. Оттук нататък беше вече равнината, а тя се простираше много надалеч.
Къщата се намираше на едно по-високо място и от нея се виждаше като от наблюдателен пункт. Ако не беше уморен, мъжът понякога достигаше с поглед до голямата планина, с която завършваше пейзажът под синьо-зеленото местно небе.
- Тими! – тихо повика седналия, току що появил се от нищото, окалян мъжага. Беше на същата възраст като другия, но лицето му бе неузнаваемо заради покритието на гъста брада. Казваше се Гарт.
- Боже, сигурен съм, че си в това положение от сутринта – пристъпи новодошлия, бегло хвърляйки поглед към грамофона.
- Почти – без да помръдва каза Тим. Очите му се носеха из безкрайната поляна, също като търсеща цвете за отмора пчела.
- И същата плоча, нали – не питаше за да узнае отговора, а просто уточни Гарт. Говореше повече на себе си, приятелят му едва ли го чу. – Ходих до градината, има доста работа. Искаш ли да ми помогнеш? – никаква реакция, затова повиши тон и опита пак: - Тими?!
- Да? – отсъстващо се отзова Тим.
- Градината. Ще дойдеш ли?
- Сега ли?
- Трябва да се окопаят плевелите, няма да мога сам – обясни му спокойно Гарт, все така облегнат на един шкаф, опитвайки се да накара другия да се надигне.
- Знаеш ли, мисля си дали да не си починем днес, а утре рано ще свършим тази работа. Какво ще кажеш? – За първи път се откъсна от мислите си Тим и погледна другия умоляващо. Сети се нещо и допълни: - Точно е останал един пакет студена бира. Можеш да го донесеш.
Гарт въздъхна тежко. Опитваше се да разбира ставащото и с каквото можеше гледаше да помага, но Тим бе напълно безразличен към живота. Изключвайки безкрайните зяпания през този прозорец или продължаващото понякога цял ден съзерцание на нищото, седнал под онова дърво край езерото, той друго не правеше. Едва поставяше нещо в устата си, но повече механично, като самостоятелна функция на организма, която няма нищо общо с мислите му.
- Сам си я вземи, друже – рече и тръгна да излиза. Никаква реакция от към фотьойла. Една от песните свърши и започна друга. – Отивам отзад.
- Добре, Гарт. Аз ще поседя тук – тихо каза свилия се мъж.
- Стоиш така половин година вече – подхвърли Гарт, докато излизаше.
Песента бавно се носеше из стаите, дори се чуваше и навън. Гарт ядно заокопава градината. Искаше му се да може да събуди живота в другаря си, но много добре знаеше, че я няма искрата, с която да го направи. И този проклет грамофон, който кой знае от къде се появи.
Късно следобеда той отново влезна в къщата и намери приятеля си заспал. В първия момент помисли друго и понечи да допре ръка до онази вена на шията, за да провери жив ли е, но Тим се размърда от нещо в съня си и Гарт безшумно се измъкна. Тръгна към големия навес в края на стопанството. Погледна през рамо назад, набра кода и отключи.
В сумрака големия кристален екран отрази минималното количество светлина, проникнало през процепа на вратата. Гарт сложи палеца си в улея и екрана се активира. Имаше няколко нива за работа и той избра сивото – комуникация. Не след дълго успя да се свърже с искания номер.
- А, Гарт! – дежурния диспечер на далечния спътник беше спал до сега. Очите му бяха надути и трудно се отваряха. – Какво става?
- Мисля си че няма смисъл. Състоянието му е същото, а за толкова месеци даже и подобрение няма. Моето мнение е да прекратим опитите да се върне в него желанието за каквото и да е. Загубата е пълна.
- Да, разбирам те, но от Земята ни заръчаха да изчакаме...
- Чакаме го вече достатъчно! Няма нужда да продължаваме. Нека го върнем, дори и да не иска. Но да седи така безцелно, мисля че няма смисъл.
- Ще предам предложението ти в тазвечерния контакт – студено каза дежурния.
- Предай го – не обърна внимание на тона му Гарт. – Ти никога няма да разбереш какво му е, макар и да те пратиха за да го наблюдаваш. Затова просто спри глупавата игра с психиката на бедния човек. Малко ли е дал за мисията?
Дежурния, който се намираше на спътника в близка орбита, не отговори. Загледа се някъде извън обсега на камерата и очите му се присвиха няколко пъти – явно обмисляше нещо.
* * * * *
„... Как ли трябва да се започне нещо, което едва ли ще бъде разбрано? С въпроси? С отговори? Или с онези неща, които напират да бъдат излети?
Колко време могат да продължат тези последни тридесет минути. Колко кратки или колко дълги са. Безкрайност или само миг.
Или „колкото трябва”?!
Видно е въпросите са в изобилие. Може би защото ще останат без отговор. Отговорите никой не ги знае, те са в мъгла и няма скоро да се покажат като ясни разяснения.
Защо е всичко толкова трудно? Едва, стъпка по стъпка, се придвижвам, защото е лепкава и тежка настилката на времето. Нужно ли е толкова търпение? За мен? За теб?
Мъка - нима може да се нарече с друго име живота. Няма радост, когато мислите остават недоловени и думите нечути, макар и да са колкото трябва. Само глупаците вярват в бъдещето...”
Вече са на тази планета осем месеца, а той едва ли го е разбрал. Гарт беше сигурен, че времето е спряло в мислите на Тим. Поне е спряло след загубата на Кати. Първите два от тях всичко беше нормално, тримата специалисти кацнаха и започнаха своите изследвания. Резултатите бяха отлични. Този свят бе напълно пригоден за заселване. Имаше сходна на Земята природа, редките видове животни бяха различни, но миролюбиви. Още в първия ден издигнаха къщата с помощта на роботите, уж временно, а остана за постоянно. Може би Тим никога не би се изнесъл от тук – заради последните му спомени с Кати – си помисли Гарт, докато вадеше продукти и се чудеше какво да приготви за вечеря.
Самият Гарт поддържаше малката градина около къщата, но повече за да си намира някакво занимание, отколкото заради нуждата от храна. След инцидента ги снабдяваха с първокачествени продукти. Сякаш с това можеха да се извинят.
Оказа се, че на този толкова тих и спокоен свят има един опасен вирус, който повали и тримата в края на вторият им месец на него. Но двамата мъже успяха да изградят антитела почти веднага, а Кати продължи да се мъчи. Правените по няколко пъти на ден проби от кръвта ѝ показваха значително понижаване на няколко елемента в организма. Нещо ги ядеше и не можеха да ги възтановят. От дълги години хората бяха доверили живота си на машините, на тяхната безпогрешна точност, която им предписваше едно или друго лекарство и никога досега не грешеше. Никога, но без един случай. Докато компютъра успее да проумее, че вируса на планетата е пагубен за женския организъм и простото решение е било тя да бъде изведена незабавно, Кати гаснеше ден след ден. Уверени в способностите си, хората вярваха, че могат да се справят с всичко, дори и в космоса. От цял век покоряваха нови светове, заселваха непригодни за тях планети, променяха и тераформираха пустинни терени или насищаха с кислород отровни атмосфери. Вярвайки че всичко е просто физика и химия - какво може да им попречи, след като знаеха всичко и за едното и за другото, а компютрите им никога не грешаха.
Тим не спираше да подава информация за състоянието ѝ, да пита дали не трябва нещо друго, дали да не завишат този или друг антибиотик. Краят на всеки отговор беше, че количеството е колкото трябва и да не се намесва излишно човек, всичко е колкото трябва. Тези две думи се превърнах в най-омразните за него. В тях той прочиташе присъдата над жена му, която в онези три дни му я бяха съобщили над сто пъти, защото след всяко негово запитване следваше вечното определение, че всичко е колкото трябва.
И на третия ден късно вечерта, Кати тихичко угасна и остана само тишината в този безлюден свят. Двамата бдящи до нея, безсилно се опитваха да задържат живота ѝ, но сякаш отвикнали да мислят сами, бяха оставили всичко в ръцете на машините. Тим постоя загледан в изпитото от болестта лице за няколко студени минути, Гарт се бе свил в ъгъла като захвърлен парцал. След това Тим измъкна от някъде една метална тръба и започна да троши всичко наоколо. Първо разби медецинския автомат, след това първия изпречил му се насреща обслужващ робот. Излизайки навън подкара всичко наред; методично, неуморно и безмислостно чупеше оборудване за милиони, но не за тях мислеше в гнева си.
Гарт дълго време беше останал вцепенен, но накрая зареди една стрела с приспивателно и я изпрати в размахващия пръта Тим. Знаеше какво трябва да направи и затова с помощта на останалите роботи прибра всичко, абсолютно всичко съвременно в големия хамбар, набута и тях в него и го заключи. Засега няма да им трябва нищо от това. Тяхната експедиция щеше да е първата със загуба от десетки години насам, толкова нелепа и глупава, която сам не знаеше дали е наистина заради лишения от гъвкавост „ум” на компютъра или заради пълното им доверие в неговите безпогрешни способности.
Тим се събуди на другия ден, не каза нищо, просто положиха тялото на Кати в онази черна и мрачна дупка, която двамата изкопаха под едно дърво край езерото. След това Тим просто загуби желание за всичко. Прокле всичко съвременно и обяви, че не иска и да види нито една машина. Гарт само кимна и постави още един катинар на хамбара. До края на тази седмица пристигнаха и разните там комисии, специалисти, началници и какви ли не още, за да проучат случая. Решиха засега Тим да остане на планетата, а самата тя да не се пипа, поне докато състоянието му не се подобри. Гарт искаше да се върнат на Земята, а не да остават тук, но заповедите бяха други. Той прие задачата да се грижи за приятеля си, макар и да не мислеше, че престоят им ще бъде от помощ. За тези няколко месеца се опита с какво ли не да го накара да се разсее, но не получи нищо повече от безразлично поглеждане, понякога крива усмивка и онова вечно съзерцание на нещо невидимо.
- Гарт – стресна го гласът на Тим, който се беше събудил и приближил безшумно. – Ще ядем ли?
- Аха. Ти стана ли вече? – Гарт побърза да довърши вечерята и я разсипа в две чинии. Готвеше им сам, вече беше станал специалист. Даже отбеляза, че изпитва невероятно удоволствие от това. Цял живот просто бе задавал какво му се яде и хранителния синтезатор му го сервираше. Но от половин година насам двамата ядяха собственоръчно приготвена храна. Продуктите им ги доставяха с една транспортна лодка, недалеч от къщата и той ги носеше с чували на гръб в кухнята. Също и онези, които отглеждаше сам в зеленчуковата си градина. Безимената планета се оказа плодородна и прие без проблем семената на земните растения. Тях да, а един човешки живот не – опари го мисълта и побърза да я разсее.
- Да. Май съм спал целия следобед – Тим се озърна и отбеляза, че вече се стъмнява.
- Почти целия – съобщи другия, докато нареждаше на масата приборите, метна и няколко къса хляб. Долови някаква лека промяна в изражението на приятеля си.
- Сънувах онази експедиция до Крим. Помниш ли я – бавно седна на един от плетените столове Тим. Заигра се с вилицата, като я въртеше между пръстите си.
- Помня я. Нали там срещнахме дърворъба, подлата гадина за малко да ни изяде – припомни си Гарт едно от техните първи проучвания на нови светове. Беше отдавна, а и бяха тримата тогава. Спря за миг и изгледа внимателно Тим. Имаше ли нещо предвид с този спомен или наистина е било само сън.
- За малко – кимна той. Остави вилицата и взе стъклената солница. Плъзна я няколко пъти от едната си ръка към другата. – Но се измъкнахме. Ти ли спря грамофона?
- Да, беше заспал, защо да се върти напразно.
- Понякога и насън слушам. Днес ли искаше да прекопаем градината или беше вчера? – опита се да си припомни Тим, макар и да не се вълнуваше особено много от това, кога наистина е било.
- Защо, ще ми помогнеш ли? – Гарт също седна и му посочи храната. Сам започна да яде и се присегна за да вземе солницата, която точно бе плъзната от Тим.
- Утре. Това какво е? – Човъркащ забърканите зеленчуци с яйца, Тим с неохота поднесе малко към устата си.
- Черва от дърворъб – мило каза Гарт и примлясна звучно.
Двамата избухнаха в смях, след мига на осмисляне. Първия сърдечен смях от половин година насам. А преди се заливаха всеки ден, но тогава им пригласяше и Кати.
- Люти си ги направил – изхълца Тим и за секунди опразни чинията си. Стана и извади две консерви. Отвори ги, наля в две чаши и сложи едната пред все още смеещия се Гарт. – Знаеш ли, след малко ще станат точно шест месеца.
Гарт изтри смеха веднага и пресметна нещо. Точно, наистина днес е денят. Значи това си е мислел, трябва да намери нещо в спомените си за планетата Крим. Едва ли я споменава напразно. Докато пиеше, той си помисли как е започнал да внимава за всяка изпусната дума от Тим. Винаги се криеше някакво вторично послание в тях. Нещо, което споменато между другото, но съдържащо някаква друга идея.
- Шест са – съгласи се на глас.
- Да отидем при нея, а? Ще поседим, ще погледаме трите луни, ще попеем, ако искаш.
- Тим, хайде да се връщаме на Земята – каза направо Гарт и заби очи в неговите. – Нищо тук няма да ни я върне, знаеш го, нали?
- Мислех си утре да ти го кажа, но може и сега – бавно започна Тим, издържа на погледа и се усмихна дори. – Ще остана тук завинаги. Повече няма да летя. Имам право на заселване, както всички други хора. А работа ще си намеря и тук. Виж колко земя има наоколо.
- И от отличен космически специалист ще се превърнеш в обикновен земеделец ли?
- Ти не си ли вече, колко време я чоплиш тази градина. Защо и аз да не мога, не е трудно предполагам.
- От онзи проклет фотьойл със сигурност ще е – заядливо каза Гарт.
- Това ще се промени, приятелю. Дълго мислех, затова и ти го казвам. Но от тук не мърдам. Можеш да им го съобщиш на онези горе. Искам само да не пращат никакви съседи наблизо. Мисля си, че имам право да го поискам – да бъда сам.
Гарт се загледа в издигащите се мехурчета в кехлибарената течност. От Земята вече бяха му казали, че е възможен и този вариант. Двамата летяха повече от десет години и бяха приятели от деца, затова и знаеше, че Тим не е човек за подобен живот, но може би след инцидента в него много неща са се променили. Няма вече да мечтае да посети най-много светове в космоса. Няма да иска да е първия човек, стъпил на тях. Няма вече да има онзи полет на мислите му, който го бе водил до сега. А и навярно е прав, крилете му се прекършиха тук и затова и ще остане тук.
Ами неговите? Ще може ли да поеме с нов екип отново? Бяха започнали с Тим и Кати, а сега трябва да приеме непознати съекипници. Постепенно разбра посланието на сънят за Крим – там бяха изпаднали в безизходица, повярваха, че всичко е свършено и въпреки това успяха да се измъкнат. Да победят. Може би това искаше отново – да започне отначало всичко, но да е близо до спомена за Кати. Нищо повече.
- Тими, имаш разрешение. Дори право да назовеш планетата както ти искаш – каза накрая той.
- Нима са я оставили неназована досега? – Гарт потвърди. – Нека е Кати. Така поне ще я помнят дълго. Значи мога да остана, така ли? Ами ти?
- Ще видя. Все се надявах отново да полетим заедно. Даже бях издействал да е екипа ни само от двамата, наместо задължителните трима.
- Не, моето летене свърши, Гарти. Благодаря ти за всичко, знам, че не ти е било леко. Ако искаш остани и ти, ще разширим градината, ще прекопаем нова – предложи шеговито Тим.
- Ще си помисля.
- Добре, хайде сега да отидем до езерото – рече Тим и стана. Взе големия свещник, който обичаше да пали нощем и да съзерцава играта на пламъците му, докато слушаше отново и отново онази, единствена плоча на грамофона.
Гарт мина през стаята и взе една връхна дреха, местната есен бе започнала и нощем ставаше студено. Случайно погледа му се спря на мълчащия грамофон. Плочата се беше обърнала така към него, че можа да прочете заглавието ѝ. Усети се, че го вижда за първи път. А е слушал навярно стотици пъти песните, които Тим винаги пускаше когато бе буден. За миг Гарт замря и сега разбра защо той беше избрал именно този албум пред всички други.
Заглавието на плочата гласеше – Quantum satis.
* * * * *
Понякога, когато нощта стане пълна и всичко утихва, остават единствено човекът и една самотна свещ. Той обикновено седи край прозореца и гледа към небето, където са трите разноцветни луни. Свещицата е в стария сребърен свещник и сякаш се опитва да не гори много бързо. От отворения прозорец полъхват хладни повеи, които разпиляват косите на мъжа и карат пламъка да се извива в безмълвен танц. Клоните на близките дървета се клатят плавно и листата им приятно прошумоляват.
Няма нищо друго освен тях двамата. Нито време, нито пространство. Един човек и едничка восъчна душа в една безкрайна нощ на все още безлюдна планета.
Свещта самотна догаряше върху студената камина. Къщата отдавна е притихнала и единствения буден в този свят, търпеливо следи топенето ѝ.
Колко много прилича на живота – си мислеше той. Подобно на нея се топят дните. И безчетни в началото – дни, месеци, години, сега започват да се улавят последните отблясъци на времето, отредено за живот.
И ще можем ли накрая – питаше се нощ след нощ човека, - в последния си миг, мигът преди да се стопим, да си кажем, че всичко е било колкото трябва в този живот?
* Quantum satis (лат.) - „колкото трябва”. Обикновено това е фармацевтичната формула за достатъчно количество.
"колкото трябва"-една свещ-един човешки живот?!
ОтговорИзтриванеМалко тъжен, но замислящ разказ...