Човекът, без да спира работата си, бе влязъл в спор със своя добър другар мистър Колинс.
- Мистър Колинс, каква е причината да се празнува този ден? – каза Ллойд и заръчка яростно жарта. Правеше го от няколко минути, но все не успяваше да накара пламъците да лумнат. Наблизо бяха приготвени няколко снопа цветно лико, което искаше да опече. – И да не го отбележим, какво?! Денят ще бъде сменен от нощта, нощта от ден - така че има ли смисъл!?
- Ллойд, раберете – традициите поддържат обществото. Тези ритуали са важни за нас. Спрем ли да ги честваме, просто се връщаме в първоначалната си позиция на животинското ни начало – вятъра развяваше перестата корона на Колинс, който както обикновено се бе облегнал на една палма. Спретнат както винаги, той винаги изглеждаше спретнат, за разлика от раздърпания Ллойд, който пет пари не даваше за външния си вид.
- И според мен ще ни е много по-добре обратно на клоните, уважаеми – рече Ллойд, захвърли пръчката и започна да духа в ядрото на огъня, който най-накрая се усили и започна да гори нормално. – Най-голямата грешка на човечеството е, че изобщо е слезло от тях, мистър Колинс! Това го е казал още преди векове свети Дъглас. Но вие... не сте го чели, понеже сте неграмотен..., за съжаление – допълни той, между няколко дълбоки поемания и издишвания на въздух, в посока на гънещите се пламъци.
- Груба грешка, скъпи – крива усмивка се появи на сухото лице на перестия. Не обичаше да споменават някои слабости от образа на неговата персона. – Вие просто се оставяте на първичността да надделее и искате да се превърнете в обикновен дивак. Всъщност, дори и те са имали своите ритуали край огъня. Може тогава да превърнем утрешния празник в танци край него. С потракване на празни кутии и песни – това ще ви хареса. Какво ще кажете, Ллойд?
- Ще кажа, че е една излишна тъпотия! Това ще кажа – Ллойд започна да подрежда ивиците лико на напречно поставения камък и приятното им цвърчене зарадва слухът му. Беше гладен. Трети ден не е слагал нищо в устата и затова, без да чака повече задъвка първата препечена нишка.
С пълна уста подхвърли на другарят си, скрит в сянката на дървото:.
– И нямам нищо против празника ви, уважаеми, но ако обичате да го празнувате в другия край на острова. Аз лично няма да участвам – нали съм първобитен.
- Вие сте дивак, Ллойд! Което се вижда отдалече между другото. Мисля да ви оставя сам да дъвчите тези противно кисели кори – каза перестия, стана и изгледа обидено дъвчещия ликото човек, даде гръб и се изгуби някъде в гората, без да каже повече и дума.
- Видяхте ли го, Теди?! Винаги се опитва да налага своите капризни хрумвания и после се сърди. Сега цял ден няма да дойде да си говорим – Ллойд подаде къс лико към рошавия си приятел, който досега, незаинтересован от спора за това дали да има празник или не, тихо си нареждаше кубчета. – Ще опитате ли?
- Бях се разсеял и не чух за какво говорите – усмихна се извинително Теди, взе ликото и отхапа едно парче. Той никога нямаше нищо против храната – ядеше всичко. Мистър Колинс досега не бе споделял тяхната трапеза, все не му харесваха сладките корени или ядливата кора на няколкото вида дървета – кой знае къде се хранеше и с какво. Островът не беше много голям. Няколко километра са, но може в някоя част да има образцова кухня, отговаряща на изтънчения му вкус – си мислеше Ллойд.
- Да, ясно – изсумтя гласно той и доволен загледа купчината от храна, която щеше да стигне поне за седмица, ако я разпредели правилно. Реши повече да не предлага на Теди, егоистично е, но рошавия добре се оправя и сам в гората и винаги намира нещо, а колко пъти му беше предлагал от неговата храна – каза си и започна да свива на снопове ликото. Уж живееха заедно, а всеки мислеше предимно за себе си.
- Въпреки че спорът ви за възхода на хората беше интересен – обади се рошавият островитянин.
- За кой? За нас или за вас?
- Изобщо – Тед се превътя смешно и застана на една страна полегнал. Бе изгълтал всичко, но не поиска още. Винаги чакаше сами да му предложат. – И вие и ние сме тръгнали по един и същи път. Макар краят със сигурност ще е различен за видовете.
Ллойд се загледа в огъня. Няколко мисли препуснаха из главата му, като дадоха различни възможности за едно или друго развитие на разговора, което доведе и до възможен вариант за отговор.
- Мисля си, Теди, че краят май ще е общ – всички ще загинем в някаква огнена стихия и така ще се решат много от актуалните ни проблеми. Най-малкото ще прекратят празниците! – изрева той в посока на изгубилия се Колинс.
От дърветата не дойде отговор, само вятъра тихо се провираше измежду стъблата им и сякаш подсвирна някакъв тон. Явно искаше да си играе. Ллойд се засмя, пристъпи напред, седна на един дънер и отговори с друг звучен тон. Беше се случвало много пъти да си свири с вятъра. Нещо като разменяне на фрази, но под формата на мелодийки. Той обичаше тези разговори с вятъра. Ако изобщо беше вятъра, но понеже никога не бе виждал кой свири, си мислеше, че е именно той.
Вятъра отвърна с дълга гама от ноти, които Ллойд се опита да повтори. След около час Ллойд се умори и прекрати този музикален диалог. А пък вятъра се премести на другия край на острова, за да си посвири с океана.
Човекът се протегна уморено и погледна спящия на кълбо Тед, който отдавна бе заспал и се отправи към брега. Слънцето точно бе прехвърлило връхната точка на своя път и вече се спускаше към хоризонта. Жълтите води се плискаха спокойно и отразяваха трите луни, които скоро щяха да станат с две повече, когато дойде пълната нощ. Небето бе тъмно зелено и без нито един виолетов облак.
Хубавото време се задържа вече десети ден - отбеляза Ллойд и тръгна по сивият зърнест пясък. Затананика си една от песничките, които допреди малко бе разменял с вятъра и реши да стигне до голямата скала на края на брега. После ще се върне и ще събуди Тед, двамата ще приготвят тържествена вечеря. Въпреки спора си с Колинс и първоначално отрицателното му мнение по въпроса за празниците, той вътрешно се съгласяваше, че подобни неща трябва да се отбелязват, най-малкото за да се поддържа традицията. А от там и духа на народа. Не че на този незнаен свят и самотния му остров в него има население, но все пак...
Все пак перестия имаше право, както обикновено. Затова ще му направи удоволствието да се признае за сгрешил.
Ллойд се спря и се загледа в жълтия океан. Гънеше се като пустиня пред него. Гърбиците на вълните му напомниха за пустините на далечната и изгубена Земя.
Да - спомни си той - там подобен цвят има пясъка в пустините и неговите дюни са същите като вълните на това море. Какво ли се е случило на родната Земя за това време? За тези толкова много години. Отдавна не ги броеше, беше изгубил реда им и се отказа да ги помни или отбелязва. Но бяха много, толкова много изгубени години. И безкрайно самотни.
* * * * *
- Теди, какво бихте казали, ако сега имахме нещо по-силно за сгряване?
- Не бих отказал, уважаеми – каза настанилия се на камъка покрит с корали Теди. Беше закичил някакви шарени листа в кожуха си, неговата представа за празнично насторение.
- Да, аз също. Е, ще се задоволим и с обикновена вода. Все пак и с нея може да отбележим тази предпразнична вечер.
Ллойд се беше понагласил също, в смисъл, че бе поприбрал разпуснатите си коси и събрал дългата си брада на една плитка. Дори наметна онази мантия от сини водорасли, която си изплете преди няколко дни. Придаваше му тържествен вид или поне така си мислеше той. Липсваше му само корона и можеше да се обяви за крал на острова.
- Аз така и не разбрах какво точно отбелязваме? – големия огън трепкаше между двамата и излъчваше приятна топлина.
- Знам ли, беше идея на мистър Колинс. А, ето го и самия него - иде насам! – Иззад една палма се подаде споменатия и учтиво се поклони към другите двама, поздравявайки ги с настъпващата вечер. – Мистър Колинс, ще споделите ли празничната трапеза?
- С удоволствие, скъпи Ллойд. – Перестия се настани на централното място, което бяха запазили специално за него. Всички знаеха, че той държи на подобни неща и този жест беше израз на уважението, с което се ползваше, въпреки изтънчения си докачлив характер. – Виждам аз, че не сте пропаднали чак толкова много – засмя се Колинс.
- Не, не сме – скромно каза Ллойд и поднесе няколко подложки с храна и чаша вода. Колинс едва ли щеше да опита от храната, но винаги му предлагаха. Вода пиеше, но не много. – Между другото, чудехме се с нашия Теди, какво честваме утре?
- Годишнина от нашето появяване на тази планета, уважаеми – меко каза Колинс и се усмихна мило. Това накара човекът да се засмее и да се плесне по краката.
- Виж ти, нима знаете колко години са минали вече?! – викна той и намигна към Теди.
- Може и да знам, но не това е важното. Не се правете на глупак, Ллойд – намръщи се перестата глава.
Човекът примирително вдигна ръце и се ухили.
- Добре де, нека да е годишнина тогава. Ами, скъпи приятели, вдигам наздравица за нашата поредна година на скъпата ни планета без име!
Тримата отпиха от водата и примляснаха дружно.
Червеното слънце бавно наближаваше бухналия в оранжево хоризонт. Островът вече бе обграден от пръстена луни, които сега бяха изгрели в пълен състав – и петте се намираха в различни свои фази, но затова пък всяка си имаше свой лунен цвят.
Вятъра, който отново се върна насам, съвсем тихичко засвири някаква ветровита мелодия, която пасна идеално като фон на вечерята на тримата обитатели на този изгубен свят.
- Ей, отмина значи още една година – въздъхна Ллойд. Замисли се за нещо и рече: – Мистър Колинс, мисля си, дали времето, като е количествена величина, не може да бъде обърнато някак си и да се върне назад?
- Възможно е. Макар и да е неизпълнимо деяние в тези условия – отвърна перестия с готовност и деликатно отмести плочката с предложената му храна, така че и да е пред него, но и да не е. Ясно е, че няма да се храни, но не искаше да обиди другарите си, които толкова се бяха постарали.
- Защо да не е? – учуди се Теди. - Щом може да бъде измерено, значи има ход, който има среда, която има продължение, но има и начало. – Той се протегна и си взе едно дебело късче лико. Задъвка с видимо удоволствие. За него нямаше значение какво яде, важното беше да има нещо за ядене. – Като махало на часовник – винаги може да се постави в начално положение.
- Знаем и тримата, че времето е подобно на река, която тече точно като река в пространството – другите кимнаха в съгласие. Темата беше разисквана дълги години и бяха стигнали до единно мнение по въпроса за тези неща. Макар често да се връщаха на нея. – И като всяка река, уважаеми, тя има посока, нали? Значи, че тече в дадено направление и то е хода на времето в пространството – всичко онова, което познаваме като видима материя.
- Това ни е ясно – рече с пълна уста Ллойд. – Миналата година го изяснихме. Или беше по-миналата?
- Не говорете с пълна уста, Ллойд. Ще се задавите, а и не е възпитано – Колинс му подаде сноп мек мъх, за да може човека да избърше потеклия сок от лико по брадата му. – Ами накратко, проблема е в това, че дори и да уловим физично потока на тази времева река, то ние просто нямаме лодка, която да обърнем срещу течението ѝ за да се върнем в определена точка от нейния ход. На нас засега ни е дадено само да можем да се носим като листо по течението, но без да можем да се изместваме във времето, а само в пространството. Виждате ли колко е просто и ясно?!
- Аха – Ллойд попи сока и хвърли мъха в огъня. – Значи това било. Просто липса на съд, който да заплава назад. Е, това един ден ще бъде създадено, нали? Щом сега можем да пресичаме пространството, някой ден ще можем да се промушим и във времето. Аз просто искам да се върна в деня, в който напуснах Земята и да кажа на самия себе си, да не напускам никога родния свят. Може ли да бъде възможно някога, мистър Колинс?
- Със сигурност. Преди столетия и полетите между звездите са изглеждали абсолютно невъзможни, но вижте къде сме сега самите ние - посочи към небето Колинс.
- Това какво е?! – учуден, Ллойд стана при видяното в небето.
Към тях се спускаше огромен платноход, който явно се движеше по посока на вятъра, защото платната му бяха издути до краен предел. Приближаваше бързо, падайки като лунен лъч под прав ъгъл. Беше зловещо, но и величествено.
- А, точно на време – каза Колинс и също стана. Оправи набързо външността си, поразреди перестата си глава и се насочи към току що спуснатата рампа от извъртелия се на една страна и увиснал във въздуха кораб.
- Ллойд, какво е това?! – прошепна Теди и застана до онемелия човек. Рошавата му козина леко ухаеше на огън.
- Нищо не знам. Сигурно ги е поканил онзи – той кимна към перестия, който бе застанал под кораба и посрещаше някой.
- Добре дошли! – Колинс вече подаваше ръка на изискана искряща млада дама, която внимателно прекрачи последното стъпало и прие помощта му, за да стъпи на сивкавия пясък.
- Благодаря! – отвърна дамата и се усмихна. От нея се понесоха прашинки светлина. Беше повече от красива. Беше невероятно красива и сияйна.
- Приятели, да ви представя мис Елизабет Бел – наша гостенка за празника – тържествено обяви Колинс и доволен отбеляза, че двамата му другари излезнаха от вцепенението си, затвориха увисналите си усти и се поклониха достатъчно възпитано. След това скромно добави един щрих към новодошлата. – Тя е звезда.
Това вече обясни доста неща на Ллойд и Тед, които точно се бяха запитали защо има такова сияние около нея. Светлината, която излъчваше, огря оскъдната им трапеза. Колинс обаче насочи вниманието си към втората личност, спуснала се до средата на пътеката.
- А това, скъпи Ллойд, е вашия любим свети Дъглас, който е капитан на кораба и любезно се съгласи да доведе нашата гостенка до тук. Благодарим ви, капитане! – Капитана беше едър човек, с благ поглед и топла усмивка. Той махна на всички, прие приветствията им и даде знак, че се връща на палубата. Ллойд почувства, че трябва отново да обясни. – Той е ням, за наше всеобщо съжаление. Но пише добре и думите му се помнят дълго, нали Ллойд?
- Без съмнение – ведро отговори човека и се поклони на капитана.
След миг корабът обърна и пое към една от неназованите луни на безименната планета. Още някое време се виждаха огромните платна и след това изчезнаха в далечината.
Сега всички се обърнаха към гостенката. Тя мило се усмихваше и изчакваше да приемат появата ѝ в този свят. Като звезда бе свикнала да е винаги някъде из небето, затова също ѝ беше интересно да е на такъв малък островен свят, заобиколен от плискащи се в него жълти води на безкраен океан.
- Ще споделите ли празничната ни трапеза - Колинс отстъпи почетното си място на мис Бел и тя се настани на него.
- Толкова е простичко всичко тук при вас – каза тя с ефирен звезден глас. Тримата закимаха с усмивки на лицата. Седнаха след като дамата се беше разположила удобно.
- Според мистър Колинс – рече Ллойд, като не можеше да откъсне очи от искрящата звезда пред него, - именно в простотата на ежедневието се крие ключът към върховната наслада от щастието.
- Тогава оценяме дребните, но толкова важни неща от живота, мис Бел. Вие сигурно го знаете по-добре от мен, нали?
- Напълно съгласна съм – сияещо потвърди звездата. – Там горе – тя за миг вдигна очи към небето и всички появили се на него нейни сестри-звезди премигнаха ярко за поздрав, - при нас, също е така. Макар и да е с огромни мащаби нашата наредба.
- Аз лично нямам нищо против няколко модерни удобства – вметна Ллойд. Сети се и бързо нареди на една подложка препечено лико, малко меки корени, също и каменна чаша с вода, после ги поднесе към гостенката. – Нещо от скромната ни вечеря.
- Благодаря – обля го тя със звездна светлина. Отпи от водата и я намери за изумително освежаваща. Ликото разбира се не докосна, все пак то си беше доста отвратително на вкус и само човек, който иска да продължи живота си, можеше да го яде. – Сега да ви съобщя и целта на моята визита.
- Нима не е просто така – заради годишнината?! – обади се Тед, който досега смутено гледаше в огъня. Не беше свикнал да е в компанията на искрящи звезди, които да са толкова красиви, че спират даже мислите да текат.
- Не е само заради това. Има нещо по-важно – мило се усмихна към рошавия си сътрапезник звездата. Той се изчерви много силно, но може просто топлината на огъня да го бе загряла.
- Уважаеми обитатели на острова – тържествено започна мис Бел, - щастлива съм да ви съобщя, че към планетата се приближава спасителен за вас кораб. Ще бъде тук след не повече от час и вашето самотно пребиваване на този остров е към своя край. Така че станете и направете един огромен огън, за да могат да ви забележат и открият.
- Кораб!!! – скочи Ллойд и затърси в нощното небе.
- Ето там – вдигна ръка звездата и от пръстите ѝ се понесе сребриста нишка, която се спря на една ярка звезда, която найстина се движеше към тях. – Скоро ще навлязът в атмосферата и трябва да им дадете знак, че сте тук, Ллойд.
- Да, разбира се! Мистър Колинс, Тед, ставайте, да подхраним огъня с всичко, което имаме! – Ллойд трескаво се заоглежда за големи клони, даже мислеше да събори някое дърво.
Теди вече мъкнеше сух дънер отнякъде. Ллойд кършеше клони и ги трупаше на голяма клада. Правеше го трескаво, почти безумно, но изведнъж се сети и спря за малко. Обърна се към гостенката и се поклони дълбоко.
- Благодаря ви, мис Елизабет! Вие ни спасявате.
- Моля – кимна тя. - Просто ги видях първа и реших да ви уведомя. Ще ви помогна за огъня – каза и започна да излива от светлината си в него. Пламъците започнаха да се уголемяват и лумнаха с огромна звездна мощ.
Мистър Колинс обаче не се включи ентусиазиран да разпалва нощният фар. Може би това, че трябва да напусне този свят, който беше приел като роден негов, след като се появи именно на него, не му се стори най-великата мисъл на всички времена. Защото неговата личност е възможно да живее само тук и никъде другаде.
Той бавно се отдалечи от нарастващия огън, който Ллойд, Тед и мис Бел непрекъснато тъпчеха и уголемяваха. Стигна до брега и седна срещу вълните. Нямаше желание да види нито Земята, нито останалите заселени светове. Неговият свят беше този – макар и безименен.
Никой не забеляза липсата му, когато тъмнината на небето беше нарушена от спускащия се космически кораб. Огъня стана огромен и трудно межеше да бъде пропуснат да се забележи от въздуха. Ллойд диво надаваше възторжени викове и крясъци. Заприлича наистина на дивак, който обикаля в танц своя обреден огън.
Точно това си помислиха и първите слезли с малък катер членове на екипажа.
* * * * *
- Прибрахте ли го? – попита капитан Нели. Тя четеше нещо на настолния екран, когато в кабинета влязоха двама от помощниците ѝ.
- Да, в лечебницата е и засега ще спи. Докторите казаха, че така е по-добре за него. Трудно ще е възстановяването – каза възрастен офицер и седна на мястото си. Другия кимна и зае своето. Беше малко по-млад, но имаше достатъчно опит в космоса, за да бъде втори капитан.
- Просто е невероятно, че е останал жив толкова години – каза капитана на боен кораб „Заря”. Направи справка и допълни. – Тридесет и три – съдбовно и невероятно.
- Човек винаги е изумявал света със своята издържливост. Историята помни много случаи, макар този да е от най-интересните – заяви втория помощник капитан. – Сам на този единствен остров, който не предлага никаква храна и е преживявал само с разни корени и кори на дърветата. Късмет е дори, че е имал вода за пиене. А и въздухът се оказал подходящ – истинско космическо чудо.
Капитан Нели се загледа в екрана. Там беше информацията от архива на космическите сили на Земята. Преди тридесет и три години е излетял малък изследователски екип, който неочаквано изчезнал за следящите го програми. Потънал в неизвестност и след дълго търсене обявили корабът им за изгубен. Явно са се разбили на тази планета, заради някаква повреда, появила се по време на полета и са загинали всички, само този единстевен човек се е спасил, като е живял ден след ден в самота на малкия остров. Корабът е изгорял напълно и не е могъл да спаси нищо от екипировката му, за да си помогне малко. Година след година. Три десетилетия. Добре, че „Заря” имаше такава силна апаратура и можа да засече наличието на жив организъм и така накара капитана да реши да проверят малката планета, заобиколена от своите луни, които в пакет правеха самотните си обиколки около недалечна звезда.
- Тук е посочено, че професор Ллойд е бил съпровождан от съпругата си – каза капитан Нели. – Била му е асистент, нали?
- Да, намерихме я в останките на изгорелия кораб – потвърди първия помощник капитан. – Всичките от екипа за загинали веднага при сблъсъка – единадесет души. Само професора е оцелял по чудо. Аз лично се съмнявам да се оправи, капитане. Психически имам предвид. Единствени другари са му били една плюшена механична играчка и някаква фигура от клони, която изчезна някъде.
- Тридесет и три години – тихо повтори Нели. Бяха много време, ако си обречен да ги прекараш в самотно съществуване и то на съвсем непознато място. И да разговяряш сам със себе си или безмълвните кукли, които си създал, за да не се чувстваш толкова изгубен и самотен.
Вратата на кабинета се отвори и влезе нисък мъж, който носеше някакъв хололист. Подаде го на капитана и изчака реакцията ѝ.
- Докторе, какво е това? – не разбра очакването тя.
- Последните два реда, капитане. Там са посочени тегло, ръст и възраст на пациента – подсказа главния медик на „Заря”.
- И?
- Ами според изследванията пациента е на двадесет и три години – това е! – натърти доктора.
- Момент – Нели бързо направи справка с информацията, която беше все още на екрана. Очите ѝ се разшириха, когато видя отговора. – Когато са отлетели, професор Ллойд е бил на петдесет и шест...
- Но това е било преди тридесет и три години, капитане! Той просто се е подмладявал с всяка една изминала година – тържествено заяви медикът за поредното чудо на живота.
* * * * *
На единственият остров, намиращ се в средата на пръстена от петте луни в небето, една самотна фигура се разхождаше по сивкавия бряг. Жълтеещето море беше започнало да се къдри от появилия се северен вятър, макар тук да нямаше север или юг. Но това бяха понятия, които останаха от скъпия Ллойд и бяха възприети от загледания в далечния хоризонт мистър Колинс, усетил полъха, разпилял перестата му глава. Слънцето едва се надигаше в дълбочината и засега светлината му не заличаваше лунния пръстен. По обед обаче щеше да се вижда само едната луна и тънки сърпове от други две. След това с идването на вечерта пак щяха да се появят всичките и да затворят своя магически кръг от лъчи, които обръщаха хода на времето около късчето земя в окена.
- Теди, как мислите, дали някога ще се върне при нас Ллойд? – спря се Колис и отвърна очи от хоризонта.
Рошавият му другар, както винаги, се бе излегнал и се опитваше да задреме. Отвори едното си стъклено око и каза:
- Ако си спомни за нас. Той отива в друг свят, може да го накарат да ни забрави. – Помисли малко и добави: - А и като започне да старее, със сигурност ще се върне за да се подмлади.
- Може би... – Колинс продължи разходката си нататък, оставяйки другия да спи. Но едва направил няколко крачки извика радостно: – Теди, връщат се!
От увисналият над острова огромен боен кораб, се спусна малък катер, който уверено се насочи към него.
Може би за да им върне скъпия Ллойд за още десетина години – помисли си щастлив мистър Колинс. - Той винаги беше казвал, че иска да бъде пак малко момче и това, че детството е най-хубавата част от живота!
Детството наистина е най-хубавата част от живота!Интересни процеси са стареенето и подмладяването, но винаги се стига до там... до нищото!
ОтговорИзтриванеИнтересна идея :)
Понякога прогресът е всъщност регресия, нали?
ОтговорИзтриване