Паралелни мечти, като сънища в синя безкрайност

1.

Ехо се събуди както винаги - лекично изплува от останките на съня, който нежно полюшна мислите ѝ, и след това вече ги остави свободни за деня. Този момент на пристъпване от едно състояние в друго за нея беше като усещането, че се носи с лекота някъде из мъглите на безвремието.

Когато отвори очи, тя потърси онова петънце светлина, което винаги се промушваше през завесите и се отпечатваше на стената. Бяха свикнали да се намират в началото на деня и Ехо вярваше, че този лъч е душата на някой отвъд това измерение, идващ да я поздрави с настъпващия ден.

И днес, както винаги, петното светлина си беше там.

Тя му се усмихна и стана, повличайки след себе си наметката от вълните на косите си.

* * * * *

Хое протягаше прозрачните си ръце към виолетовите вълни на морето. Докосваше крайщата им и с наслада изпиваше цвета им. Бяха нужният живителен сок за кристалните ѝ вени в този къс от деня. Цветът им се вливаше в тях и пълнеше камерите на сърцето с разбили се вълни.

Червеното слънце бавно потъваше към хоризонта, а следобеда вече накацан от разноцветните му залязващи лъчи, като че от стотици птици. Тя завъртя соларния си панел към по-далечната бяла точка на пясъчното небе и увеличи привличането на уловителите на топлина. Искаше да постои още малко на брега, но знаеше, че извън обхвата на панела студеното време ще я прогони бързо.

Морето се гънеше в непрекъснат бурен танц от подводните си урагани. Хое обичаше да гледа това вълнение. Пред нея се издигаха стени и кули от пурпурни фонтани, разбиващи се в себе си с оглушително индигово сгромолясване. Понякога от ударите между тях светлината се изкривяваше, пръскаше лъчи по брега и образуваше шарено ветрило около наблюдаващата. Също както и в този момент, когато кристалното ѝ тяло бе обградено от хиляди светлинни петънца, преливащи в няколко приказни нюанса.

Тя се усмихна и се протегна, за да ги улови с ръка.

* * * * *

Охе вече затваряше очи, макар да ѝ се искаше да дочете страницата от книгата. Сънят обаче неумолимо натежа върху клепачите и победена от нежното придърпване към обятията му, накрая се предаде и остави книгата до леглото си.

Лунния лъч дойде като промъкващ се крадец през прозореца. Тази нощ беше сребърен - значи втората луна преминаваше над дома ѝ.

Сребърната - любимата ѝ от петте луни над нейният свят.

С усмивка тя се отпусна и заспа.

* * * * *

Хео подреждаше в дълги и безкрайни редици малки украшения от изумрудени сълзи. Работата ѝ беше монотонна и скучна, но тя вече бе свикнала с тази еднообразност. Преди време случайно си намери забавление, което траеше не повече от няколко мига, но бяха достатъчни за мислите ѝ.

Знаеше, че точно по обед, в полираната стена на камерата ѝ, сред синкавата среда на околността, ще грейне онова златисто сияние, което се получаваше от успелият да преодолее хелиозащитната изолация на склада звезден лъч. За Хео този лъч беше единствения посетител по време на работната ѝ смяна, заемаща времето ѝ в азурита на будно състояние.

Когато и сега го видя да се появява, тя с усмивка спря подреждането на сълзи и духна шепичка мисловен прах към него. Той се обви с него и заискри щастливо.

2.

Ехо прекара вълнуващ ден, пълен с умивки. Когато вечерта дойде и тя се отпусна в леглото си, още усещаше вкусът му и унасяйки се в топлите прегръдки на завивките, все така се усмихваше. Заспа леко и неусетно.

Сънува, че е на брега на едно непознато море. Непознато, защото водите му бяха с цвета на преливащо индиго и върховете на вълните осветени в невероятни отенъци на синьо и виолетово. Небето над нея беше пясъчно, а слънцето тъмночервено.

Ехо разбра, че тялото ѝ е различно и може да поглъща светлината - това го правеше ту рубинено, ту прозрачно от играещия наоколо бриз. Приказно определи усещането да протегне ръка и цялата ѝ същност да се превърне в частица от гънещото се море, та чак до хоризонта в далечината.

Ехо си пожела да остане завинаги в съня.

* * * * *

Хео се прибираше към дома си, онзи слой от милионите ивици ултрамаринова мъгла, където тя и другите мисловни същества прекарваха в почивка. Бе уловила един въздушен поток и се настани удобно на течението му. Обичаше да усеща въздуха да преминава през безплътността на мислите ѝ. А те се върнаха пак към онова странно усещане, което се появи в мига, отдаден на съзерцание на златистото петънце върху стената днес.

Почувства, че е възможно някъде да има свят, свит в рамките на една планета и синевата да бъде само денем в небето. Беше само едно видение, но странно и интересно като усещане, че може наистина да има друга реалност, напоена с различни като съдържание цветове, събрани в мъничка рамка, не по-голяма от шепа споени отломки на късове органична материя.

Какво ли е да не можеш да се рееш безгранично в синята нощ и светът ти да има тесни, но защо не пък уютни свои граници на възможностите – каза си тя, докато се завиваше с топлата постеля от мъгла.

* * * * *

Охе се събуди и бавно се отърси от останките на съня. Беше сънувала, че светът е една невероятно нежна синя реалност. Всичко в него беше като безкрайността на лятното небе.

Дори мислите плуваха в кобалтови измерения - спомняше си с неописуемо удоволствие.

Дори и мечтите бяха в синева - разплете косите си в цвета на прегорялата ръж.

Не знаеше дали сънят е пратен от втората луна, но помнеше, че срещна онзи сребърен лъч в него и приятно потръпна от спомена за допира му. Усети топлината, която се разля по тялото ѝ, за да предвкуси, че денят ѝ ще бъде вълнуващ и навярно пълен с усмивки.

Охе си пожела в следващата си нощ пак да сънува синята безкрайност.

* * * * *

Хое се появи на брега както винаги, малко след изгрева на червената звезда. Беше сънувала странен сън, който сега още се въртеше в мислите ѝ.

Кристалните ѝ очи несъзнателно разровиха небето в търсене на онова, което бе видяла в съня си – пет различно оцветени луни. Но небето над нейният свят нямаше такива, имаше само една тъжна и вече умираща звезда, и още една, наскоро родена, но много далечна и едва доловима.

А сънят ѝ показа красотата на отразени лунни цветове, сливащи сиянието си в морските вълни. Накъсващи нощта с милиони ивици от разноцветни отблясъци. Хое не сънува брегът това тъгуващо море, край което живееше и се сливаше със залеза на угасващата звезда, а на едно друго, плискащо се някъде в безпределието на безкрайността.

- Колко би било хубаво, ако можеха да се сбъдват мечтите - прошепна Хое и остави виолетовият прилив да насити с вкуса си прозрачното ѝ тяло.